Владимир Донков, приключенец: Природата ни носи хлапашки ентусиазъм и ни напомня кои сме

Владимир Донков

© Владимир Донков

Владимир Донков



Приключенецът и фотограф Владимир Донков започна самостоятелната си полярна експедиция. Целта му е да измине сам около 800 км със ски, като премине през диви планински райони в три държави - Швеция, Финландия и Норвегия. Ако се справи успешно, Донков ще осъществи най-дългата самостоятелна българска полярна експедиция, правена досега, обявиха от екипа му.


Дни преди да замине за експедицията той разказа пред "Дневник" какво го е привлякло към фотографията на открито и какво го вдъхновява в природата. Приключенецът говори за изпитанията, които очаква в новото си предизвикателство.


Следете хода на експедицията в "Дневник" в специалната тема "През Арктика с Владимир Донков".




Защо го правите?


- Приключенията разширяват кръгозора. Разширяват знанието ти за света и теб самия те променят. Срещат те с други хора и други култури, с друг начин на правене на нещата и много често можеш това нещо да го пренесеш обратно в живота си, като се прибереш.


За мен времето в университета беше доста загубено време. За сметка на това времето, прекарано в тези проекти, ми е било като. Аз така уча. От друга страна, като фотограф успявам научените неща да ги предам на учениците, което винаги внася хубава добавена стойност към такова приключение.


Работата ми е да правя такива проекти. Събирам материал, кадри, научавам много нови неща по този начин, получавам кадри от райони, до които рядко има достъп.


Винаги е стоял този въпрос и е залегнал в съзнанието на хората: "Защо отиваш да изкачиш планината? Защото е там". Едно изкачване на осемхилядник или преминаване на голям полярен район само по себе си, ако остане само с това, е приключение като всяко друго. Добавената стойност всеки я носи с допълнителните си интереси и професията, която има. В случая започваме да събираме учебно съдържание за ученици в България, което да бъде използвано от учителите да правят уроците по-интересни.


Тръгвате ли на експедиция с определени очаквания?


- Смазващо е, ако от първия километър мислиш за останалите. Опитвам се да го разделям в съзнанието си на порции - обикновено следващите 2 часа или максимум до края на деня. Имам план къде искам да стигна до края на деня, къде има лагер, заслон или хубаво място за палатка. Понякога опира до това да минеш просто от другата страна на езерото, за да има къде да преспиш. Не че имам проблем да нощувам на леда, но винаги е най-откритото място и просто гледаш да излезеш оттам.


Най-добрата стратегия, която за себе си съм открил, е да го разбивам в главата си на малки части. Понякога, ако е много трудно, буквално следващите 100 метра не мислиш за това какво имаш да минеш до края на деня, камо ли за следващите седмици и месеци.


Фотогалерия: Какво ви е нужно в багажа, за да прекосите Арктика >


Ограничавате ли предприемането на рискове?


- Само така можеш да се съсредоточиш за това, което е под краката в момента. В моя случай по този маршрут няма ледници, но когато минаваш през ледници, гледаш следващия половин метър пред тебе до следващите десет метра максимум. Просто си избираш маршрута според това какво има под краката ти. Ако вървиш с мисълта какво има след километър или два, губиш фокус и оттам нататък предприемаш неоправдано големи рискове.


Управлението на риска е половината от цялата работа и голяма част от това е чисто ментална работа. Човек трябва да познава как работят мозъкът и съзнанието му.


Как се тренира съзнанието?


- Харесвам английската поговорка: "Добрата преценка идва от опита, а опитът идва от лошата преценка". В България винаги съм ходил с родителите на планина. После започнах с приятели, като станахме на 15-16 години и почнаха да ни пускат из Рила и Пирин. Мисля, че всеки от нас е направил огромно количество глупости и е взимал глупави решения, преди да започнеш да ставаш по-внимателен.


Ходенето сам е нещо, което не препоръчвам открито на хората. Това е много лично решение и наистина трябва да е на база опит, преценен риск и доста ясна идея къде отиваш и с какво ще се сблъскаш там. Ходенето сам те учи много да оценяваш самостоятелно риска и да не се влияеш от психологията на групата.


Говорих си наскоро с един приятел за случай при лавина на Вихрен, в която попадат десет души с доста опит. За щастие всички оцеляват и после един по един ги питат: "Не видяхте ли, че условията не са добри", и всеки от тях отговаря: "Аз видях, обаче мислех, че другите се чувстват добре и искат да отидат и това е някаква моя прищявка".


В моя случай няма кого другиго да слушам. Постоянно трябва да сменям тази ментална настройка, защото понякога ходя на такива проекти с други хора. Понякога съм в ролята на водач и трябва да взимам решения за цяла група. Тогава съм буквално три пъти по-предпазлив. Преценяваш много внимателно опита на хората, психическото им състояние, дори дали са се хранили в последните два часа. Там има много изучаване на психологията на групата и е съвсем различно.


Как се справяте сами и думата "самота" фигурира ли?


- Това е съвсем друг тип самота. Много по-тежко за мен е да си сам сред хора, които са ти чужди и не ги познаваш. В четири държави живях и там често ми е било по-тежко, отколкото на експедиции, когато съм сам.


За мен, ако човек си е написал психодомашното и е в добри отношения с въображаемите си герои от детството, всъщност е едно много хубаво време за фокусирано мислене. Мислиш за средата около себе си, за близките си вкъщи и за много неща, за които нямаш време в града. Много често се връщат непреработени ситуации, които не си успял да завършиш съвсем и да затвориш случая, но просто си продължил, защото те хваща ежедневието и те хвърля в следващото нещо.


Маршрутът на Донков

© Владимир Донков

Маршрутът на Донков


Много често се връщат и изплуват неща от години понякога. Там имаш едни между 8 и 12 часа на ден, в които ходиш и гледаш пейзажа около себе си. Това е прекрасно време за оставане насаме със себе си и за мислене. Човек обаче не трябва да прекалява. Познавам хора, които са изкарвали по 3 месеца самостоятелно и 3 месеца е много време. За повечето хора действа много асоциално.


Психологическата работа със себе си обикновено започва няколко месеца преди тръгване, после е съвсем друга фаза, когато си там, но е много важно как се грижиш, когато се върнеш. Усещането, че ти се прибираш много различен, а всичко вкъщи си е същото. Има един период, за някои хора продължава месеци, а при мен обикновено е три-четири седмици, в който се адаптираш обратно в ежедневния живот.


Необходим е опит. Първите пъти наистина не знаеш как ще реагира и тялото, и съзнанието ти и впоследствие започваш да се познаваш малко. Едно от нещата, което почти всички, които искрено говорят за някакви тежки и големи експедиции, казват, че когато те остави самолетът или лодката и хората ти пожелаят успех, махат ти и започват да се отдалечават, ти се усмихваш, но искаш да изкрещиш: "Вземете ме, какво правя тук", въпреки че може да си се готвил с години.


С времето разбираш, че това е съвсем естествена реакция на ума, преди да направи този скок и смяна на средата. При мен има едни пет минути, в които се питам какво правя тук, след което си затварям очите и ако имам времето, просто си сядам на раницата и започвам да гледам наоколо. След 20 минути грейва една голяма усмивка и знам, че за това съм чакал и съм се готвил. Повечето дни се събуждам и просто си казвам, че това е прекрасно, аз това обичам да правя и ставам с желание.


Къде са най-големите трудности от експедицията?


- В много от другите експедиции, които съм правил, оставаш в дивата природа и трябва да преминеш една дистанция, в която нямаш лесен изход. Северната част на Скандинавия е много слабо населена, но в същото време има инфраструктура и села. По моя маршрут има три пресичания на главен път - такъв, на който си доста далеч от населени места, но можеш да видиш коли. Ще има моменти, когато няма да видя път по 10-12 дни, и такива, когато ще вървя успоредно по пътя за ден, за да заобиколя планина и да стигна до следваща.


Владимир Донков, приключенец: Природата ни носи хлапашки ентусиазъм и ни напомня кои сме

© Владимир Донков


Колкото и странно да звучи, за мен прекосяванията на тези пътища са най-тежките моменти в психологическо отношение. Това е лесната спасителна линия, като можеш да постоиш малко, да вдигнеш палец и някой да те изкара от всичката борба с вятъра, мазолите и студа, за който буквално имаш чувството, че минава през костния ти мозък. Това, че има път, служи като патерица за ума, но знам, че на километър след него вече не мисля за него.


Що се отнася до животни, основните проблеми по това време на годината могат да бъдат срещите с лосове, особено с майки с млади животни. Мъжките по това време не са толкова раздразнителни, защото не са в размножителен период.


Гонил ме е лос и беше женски. Тя беше майка с малко и мъжки, който иска да се размножава. Бях с един приятел и прекосявахме национален парк в Швеция – Сарек, който се води най-голямата дива територия в Европа. Тогава ни подгони само мъжкият, но достатъчно, за да тичаме през реката с обувките си и след това да влезем в тресавището и да си изгубим пътеката (успяхме да я намерим обратно на следващия ден следобед). Обърка ни плановете, но най-вероятно и ние сме объркали неговите.


Към опасностите включвам и тежкия студ. Спокойно може да се уцелват някакви топли периоди, в които става до 0 градуса. В същото време два дни по-късно може да стане -35, -40 градуса.


Как подготвяте тялото си за екстремните условия?


- Едно от най-важните неща е човек да приеме, че ще му е студено. Това е нещо, което прави живота много по-лесен и много по-усмихнат, когато си там. Подготовката много трудно може да стане в България, но за щастие при нас все пак има зима.


Владимир Донков, приключенец: Природата ни носи хлапашки ентусиазъм и ни напомня кои сме

© Владимир Донков


Понякога спя на терасата или просто си опъвам шалтето на балкона. В някои части от годината си опъвам палатка на покрива. Заради многото задачи в подготовката, колкото и странно да изглежда, рядко успявам да се кача в планината. По време на подготовката си тренирах пет-шест пъти седмично, а в края намалих на четири.


Обикновено отивам на един изоставен път близо до София. Там е много интересно как хората те гледат, когато завариш някой да отиде на кърска любов или завариш някой да си изхвърля незаконно строителните отпадъци. Това е път до една царевица и те очакват да няма никой. В един момент в царевицата виждат един човек с щеки, който влачи зад себе си две използвани автомобилни гуми. Погледите им просто са безценни. Имам чувството, че извънземно биха възприели една идея по-лесно.


Винаги ли имате резервен план, ако нещо се обърка?


- Много неща дублират други. Например огромното покривало на шейната ми се затваря с цип и може да служи като авариен заслон в случай, че палатката бъде счупена при много тежка буря.


Спокойствието също е нещо, което идва с времето и с предишни грешки. Знам как съм реагирал преди, когато палатката ми се срина и започна да се къса в една много тежка буря в Гренландия. Това беше на шестия ден от 60 дни и знаех, че за следващите 54 дни аз нямам откъде да си взема друга палатка. Беше толкова много шиене и подпиране с подръчни материали, че щом стигнах цивилизация, изхвърлих цялото покривало на шейната. То беше само с кръпки.


Знам как преди няколко месеца ми се случи два пъти да се срине палатката върху мен при много тежка буря на остров в Атлантика. В моментите, в които трябваше да се изляза през нощта и да си оправям лагера наново и да го местя, усетих как всъщност си пея. Не по онзи начин, по който хората си представят, че се изправят героично срещу бурята. Това просто е начин за справяне с реалността. Знаеш, че си бил там и преди, правил си го и в конкретния случай няма да умреш. Когато бях по-малък и ми се случваха за пръв път тези неща, си беше страшно отвсякъде. Въобще не ми идваше да си пея.


Каква е за вас връзката с природата?


- За мен е едно много хубаво свързване на детето в теб с възрастния. Особено неща, в които ние въобще не сме свикнали в средата, в която живеем като големите животни, северните сияния. Знам как реагирам на големи айсберги, които се обръщат пред теб. Също на косатки и всички тези животни и явления. Независимо дали хората са на 20 или на 75 години, всички се радват в момента, в който пред тях излезе кит или полярна лисица.


Точно с това свързване на детето с възрастния си припомняш много добре кога си сред природата, кой си и откъде идваш. Има един хлапашки ентусиазъм, който всъщност ни е толкова важен и много често го губим за дълги периоди, ако не се стимулира с нещо.


Нуждата от приключения я има у всеки. Просто хората възприемат приключенията по различен начин. За някои хора това вероятно са незаконни гонки с коли, за друг са любовни афери, за трети са полярни експедиции, алпинизъм или бягане в планината.


При мен се появи детска мечта да се занимавам с фотография, преди изобщо да притежавам камера. На 19 години си намерих моето нещо, което се оказа снимаме на открито на големи диви пространства. След като живях в чужбина, преди около четири години се прибрах в България. В един момент осъзнах, че тук наистина се чувствам добре и ми харесва. Виждам много потенциал и колкото от моите собствени сили хвърлям в личните проекти и работата за клиенти, толкова се старая да хвърлям и в обученията и курсовете, които правя.


Там наистина виждаш много ясно въздействието върху живота на хората. Начинът, по който започват да виждат света, колко повече време започват да прекарват в природата със семействата си. Понякога идват хора, които почти не излизат от офиса си и решават просто за разнообразие да се запишат на курс по фотография и 2-3 месеца по-късно не могат да се спрат и събота и неделя не може да ги намериш в града. Някъде са на открито, дишат чист въздух, движат се, започват да отслабват и да изглеждат по-добре, като се усмихват повече. Това го виждаш много ясно. Бонусът е, че фотографията ти дава други очи за света. Подобно на това, когато влезеш с едно дете в стая и то вижда детайли, които повечето хора не забелязват.


Владимир Донков, приключенец: Природата ни носи хлапашки ентусиазъм и ни напомня кои сме

© Владимир Донков


На 21-22 г. за пръв път попаднах зад Полярния кръг. Отидох за два месеца с раницата си и бюджет от 1500 лева, който включваше самолетните ми билети, част от екипировката, всичката ми храна и транспорт. За два месеца в планината слизах веднъж на седмица, хващах стоп за друг район в Норвегия или Швеция, след което си пазарувам консерви за седмицата, които тежаха ужасно много.


Тогава нито веднъж не спах на открито, защото не можех да си го позволя. Идвах от България с много мечти и много ограничени средства, но имах времето.


Кое ви кара да продължавате да го правите?


- Дадох си сметка, че това съм аз. Това обичам да правя. Няколко пъти в живота ми, особено след една тежко объркала се експедиция в Пакистан, когато си правех дипломната работа за университета в Англия. Имаше терористичен акт, след това бях натровен в едно талибанско село, оттам се наложи да караме много бързо в посока К2. Четири дни чакахме спасителен хеликоптер, който не дойде заради облаци под нашата надморска височина. Накрая ме спасяваха с кон по ледника, който тръгва от долината на К2.


Не си спомням доста от тези дни. Бях с тежко мозъчно възпаление, от което ми трябваха шест месеца, за да се оправя. Имах и белодробно възпаление и не можех да си ползвам краката два дни. Докато яздех, си мислех как ще се прибера, след всичкото това време ще си продам камерите и ще отворя плод-зеленчук.


Към края на деня видях страхотна светлина над една виеща се река през едно дълбоко дефиле. Имаше едни сребърни отражения по водата. Изведнъж в главата ми веднага щракна нещо и визуализирах кадър, който знаех как искам да изглежда. Цялото ми здравословно състояние се подобри рязко, слязох от коня, взех си раницата и в лек тръс успях да стигна стотина метра до едно хубаво място за снимане.


Разбира се, докато си наглася камерата, светлината изчезна, а аз знаех, че това най-вероятно ще се случи. Такива моменти продължават обикновено три-четири минути максимум и после условията се променят. На връщане установих, че ми е изключително трудно да си ползвам краката и се задъхвам и кашлям от белодробния оток. Стигнах до коня и от местния екип ме гледаха все едно някакви ментални и странични ефекти от лекарствата са се проявили. Почнах да се смея и вече още по-странно ме гледаха. В един момент казах: "Всъщност аз все още съм фотограф и явно съм това. Няма да отварям плод-зеленчук".


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (13)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Kiril
    Kiril
    Рейтинг: 961 Неутрално

    "Човек трябва да познава как работят мозъкът и съзнанието му."

    Ако приемете буквално какво иска да каже човека ще стигнете до заключението, че трябва да учите психология. Лошото, е че този тип исказване е базирано на опита какво е нужно да се направи, за да се постигне Х, но му липсват достатъчно разсъждения и знания в областта на себепознанието, за да го изрази правилно. Ако и вие искате да избегнете този проблем започнете с Хераклит.

    https://imdb.com/title/tt1279083/ + http://socrates.else.is/ + https://chitanka.info/books/category/filosofia + https://tutanota.com
  2. 2
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  3. 3 Профил на tsvetko_51
    tsvetko_51
    Рейтинг: 1864 Неутрално

    Доста, да не кажа ужасно екстремно, по моите мерки.
    Но на човека това му харесва, намира си спонсори, рискува, адреналина му е на високо ниво и фотографията е много подходяща професия, за неговите предпочитани занимания.
    Желая му здраве и поне минималното количество късмет, необходимо за да си реализира плановете.

  4. 4 Профил на arcanum
    arcanum
    Рейтинг: 3554 Неутрално
  5. 5 Профил на georgi_ww
    georgi_ww
    Рейтинг: 604 Весело

    И на мене ми се ще да си бия камшика нанякъде, ама кой ще ме търпи 3 месеца да не ходя на работа?

  6. 6
    ****

    Коментарът беше изтрит от модераторите, защото съдържаше рекламни съобщения или спам.

  7. 7 Профил на султана глаушева
    султана глаушева
    Рейтинг: 3338 Неутрално

    Прекрасно. Стига да събирате боклуците след себе си, а да не ги сеете аристократично навсякъде, оставяйки ги на шерпа да замете след вас! Само от Хималаите ринат всяка година тонове!

    Мърфи е оптимист!
  8. 8 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 13132 Весело

    Хубаво описание :)

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  9. 9 Профил на Неизвестен Извършител
    Неизвестен Извършител
    Рейтинг: 1013 Неутрално

    Приключенец, а?
    По Кобурговото време със същия възторг ни описваха подвизите на "изтъкнатия мореплавател Китин Муньос"

  10. 10 Профил на ''zms15783''
    ''zms15783''
    Рейтинг: 9414 Неутрално

    "хлапашки" е да се разходиш в парка. Много приключения ако се подходи необмислено, се губи и човешки живот.

  11. 11 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1795 Неутрално

    Тоя пич, струва ми се, вятърът му вее в главата и макар да твърди, че всичко е преценил, това не ми изглежда съвсем така

  12. 12 Профил на Митев
    Митев
    Рейтинг: 1795 Неутрално

    Тоя пич, струва ми се, вятърът му вее в главата и макар да твърди, че всичко е преценил, това не ми изглежда съвсем така

  13. 13 Профил на waterfall
    waterfall
    Рейтинг: 1063 Неутрално

    Важно е да се чувстваш жив. А това може да стане само когато преодоляваш собствените си граници и страхове, извън зоната на коомфорт.





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK