Владимир Донков, ураганът "Тереза Мей" и историята на една липсваща зима

Приключенецът и фотограф Владимир Донков прекрати самостоятелната си полярна експедиция. Той взе трудното решение заради тежките условия, предизвикани от необичайно топлата зима и високите температури.

Донков разказа за "Дневник" преживяването си и сподели размислите си от десетдневното си приключение.

Разказът на Владимир Донков

"Теглейки шейната си през Арктика в първата седмица, започвах да си задавам много повече общочовешки въпроси за това накъде отиват светът и климатът, наместо както обикновено на експедиции да се заравям в собствения си свят на мисли по лични теми и фотография.

В първите дни, когато шейната е най-тежка, снегът беше една мека киша, която прави прогреса нагоре по склона на моменти незабележим и придружен с реки пот и запретнати ръкави на тънкото термобельо. Но оптимистът в мен, макар и завиращ от жега, все си казва: "Ще мине за няколко дни и ще стане минус 20 и надолу, ще видиш!". Реалистът в мен обаче знае, че в тази част на Арктика това е най-топлата и безснежна зима от много време насам и в последните седмици, преди да замина, съобщенията от местни приятели за дъжд през февруари ме натъжаваха и изкарваха от гърдите ми тежки въздишки.

Новините за повече от всякога пропадащи хора в някога дебелия лед на Байкал този сезон идваха една след друга и карайки ски по далеч по-тънкия лед на скандинавските езера, се опитвам да не мисля за това и да си държа очите нащрек. Към края на първата седмица получих прогноза за много силен вятър и тежка снежна буря. Така или иначе от два дни вече се движех във вятър от по 60 до 70 км/ч. Нищо чудно при толкова топла зима, казах си, топлото време винаги носи бури, и реших в оставащия ден преди бурята да премина през първата от поредица високи планини. Денят започна добре и се намирах на една от по-добре маркираните части от маршрута, а светлината беше дифузна и фотографът в мен щастлив като дете.

След прекосяването на четвъртото езеро за деня си дадох сметка, че не ми излиза броят им по картата и явно дългата липса на маркировка не е случайна. Оказа се, че преди време буря отнесла всичката маркировка в този участък и ми отне няколко часа да открия правилната просека в гората от ниски брези, но не съжалявах. Това е красотата на фотографията, дори понякога да се отклониш от пътя си, се появяват нови възможности за кадри, които иначе никога нямаше да си заснел.

Палатката и снежното укрепление около нея

Давам си сметка обаче, че в този ден няма да изкача и премина планината преди да падне нощта, и е добре след този дълъг ден да окопая лагера си много добре в снега. Опъвам тунелната си палатка според посоката на вятъра (конструкцията е обтекаема, стига вятърът да не идва под ъгъл близък до 90 градуса) и хвърлям много лопати сняг по полите ѝ. Бензиновият ми котлон днес протестира, но след поредното чистене на горивния маркуч най-после успявам да го подкарам и започвам да топя сняг. Обикновено ми трябват 4.5 литра вода на ден и да ги добия отнема малко повече от час. През това време вятърът се усилва с бясна скорост, а аз съм все по-щастлив за късмета си с объркването от днес – не искам да си представям дори какъв ураган се разразява там на високото, където по план отпреди дни щях да нощувам. Снегът е вече стопен и... ако не бяха космите от северен елен в него, това щеше да е най-чистата вода на планетата.

След вечеря към девет е време за лягане. На експедиции често си лягам с кокошките. Този път това е по-вярно от всякога, с мен е гуменото петле Чофи, което пътува с различни български учени и пътешественици, и този път приятели го изпратиха с мен под претекст, че не е кукуригало зад Полярния кръг. По принцип пестя всеки грам в шейната и това резултира в липсата на повече от един чифт панталони и отрязване на дръжката от четката ми зъби, но... как да откажеш на приятел да вземеш гумено петле в Арктика?

Тъкмо влизам в спалния си чувал и идва първият удар по палатката, вятърът буквално се блъска в нея. Завъртам очи с лека досада, защото бързо ми става ясно, че и тази нощ няма да се спи. Но нищо ново, а и по прогноза не се очаква да духа с над 100 км/ч. Неведнъж съм бил в сриващи се палатки, наскоро отново се случи на остров в северния Атлантик, а преди десетина години един ураган в Гренландия разкъса палатката ми в началото на експедицията и трябваше два месеца да я кърпя и укрепвам. Сегашният ми временен дом е от шест пъти по-здрава материя от нормална палатка, няма смисъл да се притеснявам. Все пак тъкмо преди заминаване се шегувах, че новата ми палатка струва повече от старата кола, която карам.

След 15 секунди идва вторият порив, след още 10 третият... Окачените да се сушат на тънко въже ръкавици и шапки в горната част на палатката се разпиляват навсякъде по пода и върху мен. Излизам още веднъж да проверя всички закрепвания в снега и да опъна обтяжките дотолкова, че започнат да звучат като струни. Нощта е тежка, но поносима, през следващия ден обаче вятърът не стихва и през ум не може да ми мине да продължа, не излизам и цял ден чета, мисля и успявам да открадна по някоя кратка дрямка.

Последвалата втора нощ в същия лагер обаче бе отвъд всичко, което съм виждал за две години, прекарани в Арктика от 2009-а насам в палатки, лодки и заслони. С падането на нощта вятърът смени посоката си на 90 градуса и вече идваше отстрани на тунелната конструкция на рейките, а поривите удряха през няколко секунди, после затихваха за половин минута, последвана от две минути с поне 150 км/ч. От страната, от която спя, се насъбра огромна преспа сняг, която постоянно развалях с блъскане отвътре, за да не тежи върху материята на палатката. Шумът в палатката вече е като в бетоновоз, а аз не съм толкова сигурен дали в следващия момент конструкцията няма да се срине под поредния порив на вятъра. Приготвям част от нещата си с мен в спалния чувал и събирам готовност, ако палатката замине по дяволите, да се приютя в покривалото на шейната - усещането да лежиш в него е като в ковчег, само че такъв, който те пази жив.

На моменти вече и на мен ми идва в повече, мечтая си дори само за минута да е тихо, но това е химера. Заравям се надълбоко в спалния си чувал и просто оставям следващите часове да отминат. От един момент нататък не можеш да направиш много, освен да чакаш. Решавам да кръстя бурята "ураганът Тереза Мей" заради близкото сходство в характера на вятъра с този на британския премиер – постоянни и настойчиви опити да унищожи всичко по пътя си с яд и блъскане.

Фотогалерия: Какво ви е нужно в багажа, за да прекосите Арктика >

Когато отново става светло, са минали 36 часа от последното ми излизане от палатката, преспата до мен вече е твърде голяма и тежка, а аз нямам търпение да се раздвижа. Опаковам всеки сантиметър кожа по лицето и тялото си, хващам лавинната лопата и започвам да изкопавам своя малък зелен заслон. Вятърът, макар и доста поотслабнал в сравнение с нощес, все така духа на 90 градуса спрямо палатката и решавам да построя за ветробран стена от снежни блокове. Отнема ми около половин час и спирам, когато стената е висока около 1.40 и дълга 4 метра. И днес не става за изкачване на планината, но пък излизам с камерите и статива и снимам видео и фотографии.

В следващите дни отново се затопля, снежната кора е слаба и често пропадам със ските и шейната до коляно, а понякога и до кръста. Срещам местни от народа на самите, които един по един се оплакват как дори с моторните шейни пропадат и колко ненормално е да се случва това преди края на април, което е след повече от месец. Нощем вали нов сняг и вятърът го издухва върху старата снежна кора от стръмната страна на планините пред мен, добавяйки лавинна опасност към вече сложните условия в топлата зима на 2019 г. Мисля много и най-накрая си признавам пред себе си, че да продължавам през следващите планини ми е по-лесно, отколкото да стигна до път и да се прекачвам от автобус на автобус, но прогресът ще е твърде бавен, за да стигна Нордкап навреме и рисковете са излишно високи. Обръщам на юг и вървя два много дълги дни до път. От там идеята ми е с помощта на пет автобуса, товаренето на 85 килограма багаж, във всеки от които е малко упражнение по геометрия, да се придвижа към по-равните 600 километра от маршрута си, скъсявайки експедицията с една четвърт. Така ще отида и на север, където би трябвало да е по-студено.

С всеки следващ автобус обаче, гледайки през прозореца, започва да ме настига тъжната констатация, че условията стават дори по-лоши от тези, които имах в началото. На места сняг просто липсва и се вижда само гола почва. При поредната смяна на автобус температурата е +9 градуса. А това не е нормално да се случва в Арктика през март... не и преди края на май... Отново имам обхват и говоря с приятели на север – едно по едно съобщенията пристигат и си приличат "тук вали дъжд", "това е най-безснежната ни зима, която помня, тежко е за северните елени, а и за нас...". В две от градчетата по пътя се тестват коли от цял свят на лед и сняг, сега всички започват да се притесняват, че целите градове ще изгубят прехраната си.

Пристигам в Кируна и решавам да остана за два дни. Прекарвам половин ден в сравняване на различни атмосферни модели и дългосрочни прогнози. За съжаление, всички предвиждат топлото време да продължи и ми се налага да призная резултат от 1:0 за глобалното затопляне над идеята ми тази година да стигна от Полярния кръг до Нордкап. Бих могъл да мина известна част, после да се прехвърля с транспорт и да продължа на трети етап... но това е експедиция, не телевизионен сериал. Приемането на ситуацията не беше лесно, особено след последните няколко месеца, в които тренирах по няколко часа на ден, бях оставил всякаква работа и похарчих всичките си спестявания, след това взех кредит, а после и заеми, за да направя този проект. И най-вече мечтите, от тях най-трудно се откъсваме, парите идват и си отиват без да помним за тях.

Но за 13 години правене на фотография под открито небе придобиваш способността бързо да пиеш чаша студена вода. Не съжалявам, защото имам кадрите, спомените и защото винаги е по-добре да си опитал. Реших да остана още 8-10 дни край 70-километровото заледено езеро Торнертраск, за да снимам и тренирам, после ще измисля как да се прибера в България. Нямам търпение да се видя със старите и новите си ученици, мисля за проектите им и за това какви нови предизвикателства да им спретна за наближаващата ни изложба...

А Северът, надявам се, винаги ще си бъде тук, и аз ще се връщам към него. Само май с времето ще се наложи да нося в раницата си повече тениски, чифт бански и надеждата, че повече хора и бизнеси ще побързат да променят навиците и технологиите си. Колкото и да обичам фотографията, не бих искал да използвам снимки, за да обяснявам на децата и внуците си какво е всъщност зимата."

Опитът за полярна експедиция на Владимир Донков се осъществи с подкрепата на DHL Express Bulgaria и съдействието на Fina Style, all6, норвежкия бранд Alfa Footwear, британските дехидратирани храни Firepot foods, Dynaphos, Manfrotto и Gitzo.

Всичко, което трябва да знаете за: