Откъс от "Ферари" на Брок Йейтс

Локус Пъблишинг

Локус Пъблишинг



В рубриката "Четиво" "Дневник" публикува откъс от "Ферари - мъжът, автомобилите, състезанията, машината" с автор Брок Йейтс, предоставен от Издателство "Локус Пъблишинг"


По повод деветдесет годишнината от създаването на Скудерия Ферари Локус Пъблишинг представя


Изчерпателната биография на титаничен човек и компанията, която носи неговото име. Ферари означава червено. Означава състезание, надпревара. Превъзходство, лукс и отлични резултати. Не толкова познат е мъжът, стоящ зад марката.




След Папата, Енцо Ферари е най-почитаният мъж в Италия. Животът му всъщност е историята на 20 век. Биографията на Брок Йейтс прониква дълбоко в сложната личност на Ферари и разкрива истината, стояща зад нееднозначните отношения на Ферари, работата му с фашистите на Мусолини и фанатичната му обсебеност от скоростта.


Очарователна, изчерпателна и провокативна книга.
THE OBSERVER


Рядко се случва биограф на световноизвестна личност да не се опитва да я превъзнася. В тази книга обаче е точно така.


Изключително ценни са разказите за създаването на някои от най-популярните модели на марката. Не по-малко любопитни са и историите, за противоречивите отношенията на Енцо Ферари с най-прочутите пилоти в историята на Гран при, от митичния Тацио Нуволари, през легендарните Алберто Аскари, Джон Съртис и Ники Лауда, до магнетичния Жил Вилньов.


Като истински американски журналист (от една вече отминаваща епоха) авторът не крие негативното си отношение към черти в характера на Комендаторе, оформени от някои италиански порядки, но не може да не признае силата му и неговата роля в света на автомобилите.
Иван Тенчев


Читателите на "Дневник могат" да се възползват от 10% отстъпка от цената в Ozone.bg при въвеждане на код Dnevnik10. Поръчай книгата с безплатна доставка тук


Част от Предговора


През по-голямата част от живота на Енцо Ферари публичните му изяви са безупречно дирижирани събития, чиято цел е да извисят още повече репутацията на този велик човек. Той се отличава със забележително присъствие, изцяло уверен в способността си да доминира над тълпата от благоговеещи клиенти, ревностни доставчици, понякога нападателни журналисти и любопитни фенове.


С възрастта "Папата на Севера", както често е наричан, се усамотява все повече, което само подхранва царствения му имидж. Не е случайно, че този обикновен човек от Модена успява да си изгради образ на свръхчовек сред своите ревностни почитатели по света, което от своя страна допринася изключително много за процъфтяването на бизнеса, управляван от него в продължение на близо шестдесет години.


Аз се срещнах лично с Енцо Ферари в края на лятото на 1975 г. Бях в Маранело с Фил Хил, велик американски автомобилен състезател, който спечели световната шампионска титла във F1 за Ферари през 1961 г., след трагичната надпревара на Монца. В нея след кървав сблъсък загина неговият основен конкурент и съотборник, Волфганг фон Трипс. Хил, чувствителен и внимателен мъж, напусна екипа на Ферари година по-късно под съпровода на шумни обвинения.


Когато двамата с него пристигнахме в града, за да работим по документален филм, от онзи момент бяха изминали тринадесет години. Без предупреждение Хил беше поканен в тъмния офис на Ферари с боядисани в синьо стени. По причина, която ми убягва и до днес, аз бях поканен заедно с него.


Енцо Ферари беше много по-импозантен, отколкото очаквах. Висок малко над 1,80 м., той се извисяваше с почти половин глава над Хил. Фил, както повечето професионални състезатели, беше слаб, почти хилав мъж. Неговият домакин, към онзи момент на седемдесет и седем години, се движеше с безцеремонната лекота на преуспял италианец, с издадена напред брадичка, изпъчени гърди, изпънати рамене, огромните му ръце бяха разперени директно с отворени длани към небето в жест на приветствие.


Бялата коса на Ферари, императорският му римски нос и скъпият му костюм бяха добре известни запазени марки и не ме изненадаха. Тъмните слънчеви очила, с които все по-често се появяваше по време на публичните си изяви, липсваха, разкривайки светъл, пронизващ поглед. Но това, което наистина ме шокира, беше мекият му и плътен глас.


Очаквах да е гръмогласен, мощен и властен или дори подобен на гласа на Брандо, добил изключителна популярност от излъчения малко преди срещата ни филм "Кръстникът". Очаквах всичко друго, но не и кадифените тонове, които изпълниха тихата стая. Гневните изблици на висок глас на Ферари бяха легендарни, но в онзи ден на омиротворяване той звучеше приглушено и дори примирено.


Ферари заобиколи огромното празно бюро и придърпа Хил в прегръдката си, като едва не го задуши, а аз стоях неловко отстрани и се чувствах като неволен свидетел на тази изстрадана, трудна и закъсняла среща. Познанията ми по италиански към онзи момент бяха слаби, но бих могъл да "дешифрирам" достатъчно от разговора, за да разбера, че размяната на думи беше скована и официална.


Кратката среща приключи с нова прегръдка и подаването на два подписани екземпляра от неофициалния мемоар на Ферари, известен като "Червената книга". Разбира се, тогава си нямах и на идея, че един ден ще се заема с невероятното предизвикателство да напиша биографията на този могъщ и противоречив човек.


По ирония на съдбата Ферари е оставил след себе си много малко хартиени следи, с изключение на една серия от внимателно редактирани, написани в негова лична изгода и неофициални автобиографии, които са публикувани спорадично през периода от 1962 г. до началото на 80-те години. А личната му кореспонденция в голямата си част е ограничена до въпроси, свързани с бизнеса.


Доста бързо установих, че е имало двама души Енцо Ферари: физическото лице и изкусно създадената му публична версия. Намерението ми е да документирам колкото е възможно по-точно и безпристрастно истинския Ферари, личността, съвкупност от тези два образа.


Тази книга беше подготвяна в продължение на няколко години. На друго място съм изказал своята благодарност към мъжете и жените, които ми оказаха неоценима помощ в проучването и които открито ми предложиха исторически материал и личните си спомени. На всички тях съм изключително благодарен.


На всички, които ми помогнаха с този проект, както и на стотиците мъже и жени, които допринесоха през годините за изграждането на империята "Ферари" и за създаването на мистиката около нея, моите най-искрени благодарности.
Брок Йейтс
Уайоминг, Ню Йорк


Откъс от "Ферари - мъжът, автомобилите, състезанията, машината"


...Енцо Ферари ще участва още един последен път в състезателна надпревара, а резултатът му изпраща ясно послание защо бъдещето му е зад бюрото, а не зад вибриращия волан. Състезанието е известното Тре Провинче, регионално събитие, в което е участвал два пъти преди това без особен успех. Маршрутът е дълъг 127 км, като обикаля около Апенините, на югозапад от Болоня, пресича прохода Абетоне и свършва в малкия град Порета. Скудерията няма сериозна конкуренция. Борзакини се е присъединил към Ферари с големите състезателни 8C–2300, а Нуволари получава малкия 1750.


Състезанието е класически пример колко е трудно да бъде победен Нуволари, без значение от залозите, направени срещу него. До последната минута той не е взел решение дали въобще да участва в такова незначително събитие, като съобщава на дългогодишния си механик, понякога наричан Санчо Панса, Десимо Компаньони, че този маршрут въобще не го вълнува.


Това е доста неприятна констатация за шефа, състезавал се в тази надпревара два пъти преди това. И все пак Нуволари инструктира Десимо да подготви колата му за старта на следващата сутрин. В момента, в който Десимо още придвижва алфата до стартовата права, Ферари и Борзакини вече са тръгнали. (Както и при Миле Миля победителят се определя според времето за изминаване на целия маршрут.) Насърчаван от крещящите тълпи, Нуволари рязко ускорява.


Пътят се движи известно време успоредно на железопътна линия, след това я пресича през прелез. Алфата се блъска в неравните траверси с много висока скорост, която буквално я подхвърля в ниска траектория. Десимо, който е до Нивола в кокпита, вижда предстоящата катастрофа и се хваща за две дръжки (в онези дни никой не слага колани). Но ударът е твърде силен. Дръжките се откъсват и безпомощният механик се озовава на пода на купето, като едва успява да се задържи, за да не бъде изхвърлен извън неуправляемата машина. Нуволари спира в отбивката, за да оцени щетите.


Катастрофата е разбила окачването, но е откачила и жилото към дроселовата клапа. Десимо някак си го привързва с кожения си колан и двамата сядат отново в болида, шофирайки алфата на практика в тандем; Нуволари борави с волана, спирачките и скоростната кутия, а Десимо дърпа импровизираното жило на дроселовата клапа с едната си ръка и се държи с другата.


Пет километра по-напред те виждат колата на Борзакини, спряла встрани от пътя. Очевидно трябва да бъде победен само Ферари. Десимо мърмори, че е невъзможно да го настигнат, което единствено кара Нуволари да кара още по-бързо. Те криволичат през прохода Абетоне, като алфата се движи твърде близо до стръмната пропаст, а заграждения няма. На контролно-пропускателния пункт Сестола ги уведомяват, че Ферари има преднина от четирийсет и две секунди до този етап.


Остават обаче не повече от 30 километра до финиша в Порета, а преодоляването на такава разлика спрямо по-голяма кола за толкова кратко разстояние граничи с невъзможното. Но Десимо опъва колана си до краен предел, а Нуволари пришпорва алфата буквално да лети по завоите. Двамата успяват да наваксат разликата. Те профучават като куршум през финиша и без съмнение оставят огорчения Ферари да види как победата му се изплъзва с няколко секунди.


Това е последното състезание в кариерата на Енцо, въпреки че той запазва валидността на състезателния си лиценз в Автомобилния клуб на Италия (номер 16) в продължение на още няколко години. Като причина за ранното си оттегляне изтъква раждането на сина си, но тази възможност всъщност трябва да се възприема скептично.


Години по-късно той пише: "Взех решение да не се състезавам повече през януари 1932 г., когато се роди синът ми Дино. Последното ми състезание през предишния сезон беше планинското Бобио – Монте Пениче на 14 юли, но още когато по хълмовете над Пиаченца управлявах за първи път новата алфа ромео 2300, проектирана от Яно, и я изведох до победа си обещах, че ако ми се роди син, ще спра да шофирам състезателни автомобили и ще се отдам на организацията и управлението. Спазих обещанието си.


Също така вече бях наясно, че едва ли някога ще бъда велик автомобилен състезател. Към този момент вече изпитвах съмнения, тъй като усещах, че вътрешно не спирам да се боря с голямо противоречие. Състезавах се, но щадях автомобила. А ако някой иска да постигне забележими резултати, трябва да умее да го малтретира. Накратко, не можех да накарам колата да страда.


А този вид любов, която мога да опиша като чувствена или сексуална в моето подсъзнание, е вероятно основната причина, поради която вече толкова много години не наблюдавам моите коли по време на състезание. Да мисля за тях, да ги гледам как се раждат и да виждам как умират – тъй като в едно състезание те винаги умират, дори ако спечелят. Не бих могъл да го понеса".


Това е типична, малко надута поза на Ферари, която няма много общо с истината. Има малко доказателства той някога да се е грижил за каквито и да е автомобили, още по-малко за своите. От самото начало те са инструмент, с който да задоволи собственото си его.


За разлика от Еторе Бугати, който е завладян от самата естетика на машината, Ферари никога не изразява никаква подобна чувствителност, освен в посоченото по-горе изявление, което обаче е много вероятно да цели да извини унижението му от по-бързите пилоти като Нуволари, а не е просто изповед. Автомобилите са средства, нищо повече и нищо по-малко, с които името "Ферари" да бъде прославяно по автомобилните писти в Европа.


Връзката му с автомобилите като цяло е наистина много особена, защото той не държи да има собствена кола освен обикновени пътнически седани, с които пътува. Не се колебае да изпрати и най-успешните си състезателни автомобили за скрап, когато остареят.


Решението на Ферари да се оттегли вероятно е свързано по-скоро с променящото се развитие на неговата бизнес кариера и разбирането за по-ограничените му способности като пилот, а не с някаква постоянна отдаденост към новородения му син. Със сигурност, да бъде победен от Нуволари с разбит и не толкова по-мощен автомобил, е изпратило послание, че името и енергията му ще бъдат по-полезни, като управлява Скудерията, а не като се състезава за нея...


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK