софия
Разбирам се отлично с колегите от двете ми страни. Направих почти целия интериор на музикалната агенция в съседство. Благодарение на мен Кристина (управител на музикална агенция К5, бел.авт.) реши да вземе пространството, а не се познавахме преди това. Нахлу в галерията, запознахме се, харесахме се, а когато тя започна преговори с хазяина, аз се появих при тях и се включих в разговора (смее се). А сега предстои да нарисувам витрината и на съседите отляво.
Понякога случайни минувачи влизат и си купуват мои неща. Локацията не е топ, но е чудесна за шоурум. И ако хората са видели в интернет нещата ми, могат да дойдат тук и да ги разгледат и на живо.
Чисто бюрократично имах няколко леки спънки. Трябваше да се регистрирам в бюрото по труда като художник на свободна практика, за да мога да издавам документ, ако някой си купи нещо. Мястото не е регистрирано като магазин - холът ми е и място, в което можеш да видиш творбите ми.
“Това беше време, в което никой у нас не знаеше нищо за тази държава. Беше ми неудобно дори да кажа, че там ядем суши и сурова риба”, смее се тя. След като решават, че искат да живеят заедно, българката се установява в японската столица, създават архитектурно студио (вижте повече за него тук> ), ражда се първият им син Йоани, но Надя не постига спокойствие. “Тогава нямаше интернет и тя не можеше да комуникира свободно с България – само веднъж на седмица по телефона за 15 минути, обяснява Йоши, а тя го допълва – може би, ако сега бяхме там, щеше да е различно. А и в България тогава имаше бум в строителството и вариантите за работа изглеждаха безброй...” Така след осем години в азиатската страна през 2005 г. семейството сменя постоянния си адрес със софийски.
Днес заедно с двамата си синове живеят между София и село Дълбок дол до гр. Троян, където ни посрещат в последните топли есенни дни и ни развеждат из лятната им къща, предизвикваща изумление сред всеки посетил я.
Може да ви учудим, но в „Тръстеная” е хижа, в която може да плащате с карта – неочаквано и рядко за такова отдалечено място.
Надя: Тук попаднахме покрай сестра ми. Тя е художничка, която заедно с мъжа си – керамик от Троян, решиха, че не искат да живеят в града и тръгнаха по селата, за да си търсят къща. Така стигнаха до това селo. Преди години често им гостувахме и в един момент решихме, че не искаме да им досаждаме повече и че самите ние сме привлечени от идеята за закупуване на къща. Един ден зет ми ми се обади и ми каза, че е намерил изгодно предложение. Както се шегува Йоши – то беше на цената на един компютър. Почти шест години след като взехме къщата, не правихме нищо по нея, докато в един момент покривът й започна да тече, захванахме се и я стегнахме.
Фотография Мариана Петрова-mamuri
Повече идеи с ИКЕА - ikea.bg
Библиотеката се появи почти инцидентно. Първо, Йоши беше поел ангажимент към наскоро починалия му баща да се погрижи за личната му библиотека. Второ, самият той обича книги и, трето, случайно се оказа, че разполагаме с подходящо място. Това беше плевня, пълна със сено, преустроихме я и я пригодихме за целта. Помислихме как може да съберем максимално количество книги и направихме полици по тях. Самите издания пренесохме с контейнер, който пък ни беше доставен от митницата с камион.
Книгите можеха да останат в Япония и да се изхвърлят. Там няма къде да съхраниш подобно количество – за да се наеме склад, е много скъпо, така че излезе по-изгодно да ги транспортираме в България. Ако бяха в едно нормално семейство, щяха да ги изхвърлят – нямаше да могат нищо да направят, дори и да имат доброто желание.
Хората често дори се шокират – между кокошките и петлите, една японска библиотека. 90% от изданията са на бащата на Йоши, другите са наши. Сред тях има художествена литература, томове за история, литература, литература за деца, право, манга издания.
В японската архитектура най-важна е не-формата – това да си въобразиш какво има отвъд онова, което седи срещу теб, усещането, въображението. Светлината е и най-големият материал. Има един принцип – вътре като вън, вън като вътре, т.е. взаимоотношение на това какво означава да си в къщата и извън нея. При нас това се вижда посредством терасите – те сякаш влизат вътре в къщата. Не съществува ясната граница, която се търси в България – тук е къща, тук е градина, стая и т.н. Ние винаги се стремим всичко да прелива, да се поставят много меки граници и да играем с това.
В Япония всеки детайл има смисъл, свързан е и с природата. Принципът, който следваме във вътрешността на къщата, е рециклиране. Парчетата от стените, които бутнахме, разтворихме във вода и със сместа намазахме останалите като втора мазилка и така постигнахме кръговрат. Използваме и стари мебели, събрани дори от боклука, ползваме и нещата, които заварихме от предишните собственици.
В началото ползвах пространството само за ателие, затова името е Marta & Co., тъй като идваха различни хора и работехме заедно. Вече е малко дори само за мен, но името си остана.
Основното предимство да живея в работното си място е, че ставам от леглото и съм в ателието.
Единственият недостатък е, че е малко тясно за семейство или за домашен любимец, а заради липсата на пряка светлина целодневно не мога и цветя да отглеждам.
В града ползвам основно колелото или ходя пеша. Колата ми е само когато трябва да пренасям керамика, защото тежи, или когато пътувам извън града.
Живяла съм в Белгия, Холандия, Испания по програмата “Еразъм” и на творчески резиденции. Ходих и в Китай – в Шанхай, в Музея за съвременни чайници има и мой чайник. А тези картини (показва ни няколко големи платна на работната ѝ маса) заминават за Париж.
Докато открия това място, трябваше да плащам два наема – за квартира и за ателие. А в момента нямам сигурни приходи, така че съкращаването на единия разход е голямо облекчение.
Не знам как го правя в момента, но връзвам бюджета. Сигурно е някаква магия (смее се). Иска ми се да започна да реализирам и повече онлайн продажби.
Забелязала съм, че хората харесват предимно илюстрациите ми. По-скоро дами припознават нещата ми.
Събуждам се с огромен план за деня, от който успявам да изпълня половината. 24 часа май не ми стигат за всичко.
Вечер си лягам с книга. От много време чета „Шантарам”. Вярвам, че в различните етапи от живота ни различни неща ни влияят по различен начин. И книгите не са изключение.
Ако не правя нещо друго, съм тук всеки ден. За да са сигурни, че ще ме намерят хората, най-добре да ми пишат в страницата facebook.com/martacostudio
Те се запознават по време на обучението си по архитектура в Москва. Надя е от София, а Йоши – от Токио. Общите им студентски години плавно преливат към съвместно разделяне на живота и през 1991 г. Надя за първи път отива в Япония, за да се запознае със семейство Ямадзаки.
РАЗБИРА СЕ, МОЖЕ И С КАРТА
"Разбира се, може с карта“ е специален проект за Mastercard ®, лидер на пазара, който представя и подкрепя малките бизнеси в България, използващи и картови разплащания. Електронните плащания са от ключово значение за стимулиране и създаване на нови бизнес възможности в сектора на малките и средните предприятия, които имат принос за цялостния растеж на местната икономика и представляват съществена част от нея.
Във втората част на специалния ни проект за ИКЕА влизаме отново в домовете на различни хора, но този път, за да представим пространствата, в които те и гостите им изживяват много повече, отколкото могат да си представят.
Техните места разкриват неочаквани и нетипични решения, свързани с разнообразни житейски ситуации и по-добро ежедневие.
Ако беше стандартно българско семейство, щеше да изгради механа с черги на долния етаж. Не че е лошо, просто това не е нашият стил. Йоши: В началото като турист много харесвах атмосферата на механите и етнографските комплекси, но след една година ми дойде твърде много, тежко е.
Предизвикателството е, че тук през лятото е горещо, зимата е суперстудено, затова и когато падне сняг, идваме по-рядко.
Йоши: Когато дойдох в България, не много добро впечатление ми направи остъкляването на балконите. В Япония подобна намеса е забранена, защото те са като обществени части, не може просто така да решиш нещо и да го промениш.
В България харесвам усещането за свобода. В Япония всичко е сведено до правила, които трябва да следваш – защо е така, дори и не питаш.
Разликата между българите и японците е, че българинът обича малко повече да се весели. И японецът има този копнеж, но покрай дълга му към обществото и работата не му оставя много време.
В момента сезонно берем бъз. А сутрин, когато Йоши стане, започва да скубе плевели – това му е сутрешната физзарядка и дори медитация – по този начин се настройва и концентрира за деня.
Надя: Защо избрахме да живеем в София и в българско село, а не в Токио, Япония, ни питат всички. Йоши казва, че защото не обичам Япония и ми е било много тежко, аз пък казвам – защото обичам България и искам да съм си тук. По времето, в което взехме решение да се преместим, успях да го убедя, че и тук има работа, и тук има възможности човек да се развива. Сега, след толкова години, не съм толкова убедена.
В София имаме архитектурно студио. Правим различни типове интериори, реконструкции, проекти за вилни еко селища, японски градини, защото Йоши има поглед и познание за тази материя. (повече за него тук)
Обмисляме да правим някакви събития в къщата. Разсъждаваме върху идеята дали да не каним малки групи в библиотеката, или да провеждаме камерни концерти.
Имам две огледала на двете стени и където и да седна, имам поглед върху улицата и виждам всеки, който идва насам.
Един битов проблем се превърна в забавна история. Оказа се, че коминът ми е запушен и не работи и дойде истински коминочистач, цялата улица се изреди да се снима с него и да го пипне.
Хубавото на пространството е, че зимата е топло, а лятото е прохладно. Неприятното е, че няма пряка слънчева светлина - само следобед за няколко часа.
Не съм имала моменти, в които да не знам какво да правя и да зацикля. Всеки ден има нещо за вършене, ходене, виждане с някого.
Къщата ни е т. нар. вид плетарка, наричат я още и глинена къща. Изградена е от плет, измазан със смес от кал, глина, кравешки изпражнения, слама и бетонна смес. Вдигната е през 1917 г., а плевнята през 1933 г. и макар в малки участъци фасадата й да е наранена, не е започнала да се руши. Не възнамеряме да я санираме.
Разпитвахме местните за историята на къщата. Разбрахме, че е била на овчаря на селото, семейството му са били бедни, скромни хора. Толкова обичал работата си, че като се пенсионирал след службата в ТКЗС, си приготвял обяд и отивал на хълма с кошарите да го изяде.
Когато разрушавахме една вътрешна стена, открихме зазидано писмо. Писано е от майстори, вдигнали къщата, и поставено там за спомен с техните имена и годината – 1917.
Да живееш на село е много хубаво, а ако има и дете, е допълнителен рай. Чувстваме се истински живи, особено когато се заговорим с местните – разказват ни истории, имаше и една жена, която знаеше песни още от турско време. Богатство, което по принцип не може да получиш от общуването в града.
В селотo живеят постоянно около 300 души, имаме два магазина. Ние започнахме да произвеждаме домати, лук, чесън, копър, но бързо приключихме с тази дейност.
Когато започнахме реконструкция преди десетина години, съседите гледаха доста странно Йоши и Йоани – някакви странни същества с дръпнати очи бутат нещо по стара къща... А после като идваха, коментираха – е, това е много японско!
Нямаме нито една отделна стая – пространството е без стени, като това се отнася и за тоалетната и банята. Те са отделени с една завеса и плъзгаща врата, която горе-долу може да изолира. Подходът ни е подчинен на идеята в помещенията да има постоянна циркулация. Нарочно сме направили на места дупки, така че всичко да се свърже.
Да има японски влияния тук е нещо съвсем естествено – в Япония например обезателно събуваш обувките си пред вратата и влизаш по чорапи в помещението, същото е и тук. Подът във вътрешността задължително е малко по-висок, така че да се наложи да се качиш. От това изискване се променя всичко – конструкцията, дебелината на паркета...
