4. Лагерите като супермаркет

Към 40-те години градовете, разположени в центъра на по-големите лагерни комплекси - Магадан, Воркута, Норилск, Ухта, представляват оживени селища с магазини, театри и паркове. Възможностите за хубав живот са се увеличили неимоверно в сравнение с първите дни на ГУЛАГ. Висшите началници в по-големите лагери получават по-високи заплати, по-добри премии и по-дълги отпуски от обикновените труженици. Те имат по-голям достъп до хранителни и потребителски стоки, които иначе са дефицитни. “Животът в Норилск беше по-хубав, отколкото навсякъде другаде в Съветския съюз”, спомня си Андрей Чебуркин, старши съдебен заседател в Норилск и по-късно местен бюрократ.

На първо място, всички шефове разполагаха с прислужници. После, храната беше изумителна. Имаше всякакви видове риба. Можеше да отидеш и да я хванеш в езерата. И ако в останалата част от Съюза хората живееха с купони, тук живеехме буквално без купонна система. Месо. Масло. Ако човек искаше шампанско, трябваше да вземе и раци, бяха толкова много. Хайвер... имаше цели варели от него. Говоря за началниците, разбира се. Не говоря за работниците. Но пък работниците бяха затворници...

Заплащането беше добро... да речем, че си бригадир, щеше да получаваш между 6000 и 8000 рубли. В Централна Русия би получавал най-много 1200. Дойдох в Норилск, за да работя като инспектор в специална дирекция на НКВД, която търсеше уран. Дадоха ми инспекторска заплата: първоначално 2100 рубли и после на всеки шест месеца получавах 10-процентно увеличение, около пет пъти повече, отколкото взимат обикновените цивилни. 


Първата забележка на Чебуркин - “всички шефове разполагаха с прислужници” - е ключова, тъй като в действителност се отнася не само до началниците, но и до всички останали. Технически използването на затворниците като домашна прислуга е забранено. Но е широко разпространено, както властите добре знаят, и въпреки честите опити тази практика да се прекрати, тя постоянства. Във Воркута Константин Рокосовски, офицер от Червената армия, който по-късно става генерал, после маршал, и след това министър на отбраната на сталинска Полша, работи като прислужник на “недодялания тъмничар Бучко и задълженията му включвали да му сервира храната, да подрежда и отоплява къщичката и така нататък”. В Магадан Евгения Гинзубрг известно време работи като прислужница при съпругата на един лагерен администратор.

Томас Сговио също работел като личен прислужник на висш лагерен пазач в Колима, приготвял му храната и се опитвал да му достави алкохол. Човекът започнал да му се доверява. “Томас, момчето ми, казвал му той, запомни едно. Грижи се за партийната ми книжка. Когато съм пиян, гледай да не я загубя. Ти си ми слуга и ако я загубя, ще трябва да те застрелям като куче... а аз не искам да го правя.”

Но за истински големите началници слугите са само началото. Иван Никишов, който става шеф на "Далстрой" през 1939 година, след чистките, и остава на този пост до 1948 година, си спечелва лоша слава с натрупаното богатство сред всеобщата бедност. Никишов е различно поколение от предшественика си Берзин - поколение, много отдалечено от гладните и по-ентусиазирани години на Революцията и гражданската война. Вероятно в резултат на това Никишов не се свени за използва поста си, за да живее добре. Той се снабдява с “голяма лична охрана, луксозни автомобили, просторни офиси и великолепна дача с изглед към Тихия океан”. В последната, според разкази на затворници, имало ориенталски килими, мечешки кожи и кристални полилеи. Говори се, че в луксозната трапезария той и втората му съпруга - младата, амбициозна лагерна командирка на име Гридасова - се хранели с печено мечешко, кавказко вино, докарани от Юга плодове, както и пресни домати и краставици от частни оранжерии.

Но Никишов не е единственият, който се наслаждава на луксозен живот. Лев Разгон, в незабравимото си описание на полковник Тарасюк, военновременния командир на Уствимлаг, също отбелязва подобни крайности:

Той живееше като римлянин, назначен за губернатор на някоя варварска новозавладяна провинция. В специални парници и оранжерии за него се отглеждаха зеленчуци, плодове и цветя, напълно непознати за Севера. Намериха най-добрите дърводелци, за да изработят мебелите му. Най-прочутите модисти от близкото минало обличаха капризната му и властна съпруга. Когато не се чувстваше добре, не го преглеждаше някой свободно нает незначителен доктор, който се беше продал на ГУЛАГ още като студент по медицина. Не, Тарасюк се лекуваше при професори, които бяха ръководили най-големите московски клиники и сега излежаваха дългите си присъди в медицинските бараки на отдалечените дърводобивни лагери.

-----------

Обитателите на ГУЛАГ получават и награди - не само пръчка, но и захарче. Защото лагерът контролира не само храната на затворниците, възможността им да спят и местоработата им, но и достъпа им до външния свят. Година след година администраторите на ГУЛАГ в Москва изпращат инструкции с указания колко писма, колети и парични преводи могат да получават затворниците, както и кога и как да ги посещават роднините им.

През най-тежките години на войната в най-суровите северни лагери получаването на колети е въпрос на живот и смърт. Един мемоарист, филмовият режисьор Евгений Женов, твърди, че два колета буквално спасили живота му. Майка му ги изпратила от Ленинград през 1940 г., а той ги получил след три години “в най-критичния момент, когато, гладен и загубил всяка надежда, бавно умирах от скорбут...”.

По това време Женов работел в банята на един колимски лагпункт, тъй като бил твърде слаб за работа в гората. Когато чул, че е получил два колета, отначало не повярвал. След като се убедил в истинността на съобщението, той поискал разрешение от главния работник в банята да извърви шестте мили до администрацията на централния лагер, където бил складът. Два часа и половина по-късно се върнал: “Едва изминах километър.” Тогава видял група шефове в шейна и “през ума ми мина фантастична мисъл: ами ако ги помолех да отида с тях?” Те се съгласили и станалото после било “като насън”. Женов се качил в шейната, изминал шестте мили, слязъл с големи трудности с помощта на шефовете от НКВД, влязъл в склада, поискал пътувалите три години колети и ги отворил:

Всичко, което беше сложено в колета: захар, наденица, свинска мас, сладкиши, лук, чесън, бисквити, сухари, шоколад, както и опаковъчната хартия, в която всяко от нещата беше увито през трите години, през които колетите ме бяха следвали от адрес на адрес, се беше смесило като в перална машина и накрая се беше превърнало в еднородна твърда маса със сладникав мирис на загниване, плесен, тютюн и сладкарска есенция...

Отидох до масата, взех нож, отрязах едно парче и пред всички, почти без да дъвча, започнах трескаво да лапам, без да различавам вкус и мирис, страхувайки се, с две думи, че някой ще ме прекъсне или ще ми го вземе...

----

*От книгата на Ан Епълбаум "ГУЛАГ - руските лагери на смъртта", удостоена с награда "Пулицър" за 2004 г. В България се публикува от ИК ЛИК

Ключови думи към статията:

Коментари (0)




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK