Кадафи - "бясното куче" с уникален стил



През 1948 г. четиристранна комисия заключава, че повечето либийци са абсолютно незаинтересовани от формата на управление в страната им. През 2011 г., изглежда, повечето либийци са абсолютно против формата на управление на страната им. Безмилостното управление на Муамар Кадафи има заслуги за тази промяна - най-малкото за това, че успя да ги обедини срещу себе си, коментира лондонският "Гардиън".


С прочутата си слабост към бедуински шатри и тежко въоръжени телохранителки, както и с готовността си да екзекутира опонентите си, Муамар Кадафи е една странна фигура начело на Либия повече от 40 години.


В повечето от това време той заемаше достойно място в галерията на Запада с международни бандити, докато в същото време в Либия поддържаше плътен контрол над властта, елиминираше инакомислещите и отказваше да посочи свой наследник, допълва "Ройтерс".




Докато над богатата на петрол страна започва да се усеща вятърът на промяната, духащ над арабския свят, неговите сили за сигурност отговориха с онази убийствена сила, която правозащитниците твърдят, че характеризира цялото му управление.


В Триполи, Бенгази и други градове протестиращите са разстрелвани по улиците със стотици. Не са пощадени дори събралите се за погребение.


Един от най-дълго задържалите се на власт лидери всъщност няма никаква официална управляваща функция и е известен като "Братският лидер и вожд на революцията".


Визионер или диктатор, няма спор, че Кадафи има уникален стил.


Любовта към грандиозни жестове изригва при пътуванията му в чужбина, когато спи в бедуинска шатра, охранявана от десетки телохранителки.


По време на посещение в Италия миналата година Кадафи покани стотици млади жени да приемат исляма. Това събитие засенчи всичко останало в двудневната му визита, която иначе имаше за цел да заздрави отношенията между Триполи и Рим.


Публикуваните от WikiLeaks дипломатически документи на САЩ хвърлят допълнителна светлина върху предпочитанията на либийския лидер.


При посещението си в Ню Йорк през 2009 г. по повод сесия на Общото събрание на ООН той настоявал да бъде настанен на първия етаж и да не изкачва повече от 35 стъпала. Твърди се, че той е силно зависим от четирите си лични медицински сестри украинки, макар че от публикувания от "Ню Йорк таймс" документ не е ясно дали има интимни връзки с тях


Пътят на Муамар Кадафи тръгва от шатрата на бедуински пастир, опъната през 1942 г. край Сирт на средиземноморското крайбрежие. Като младеж учи география в университета, но прекъсва, за да се отдаде на военна кариера, включваща и кратък курс в британската армия.


През 1969 г. той взима властта в безкръвен преврат, в който е свален либийският крал Идрис. На следващата година Кадафи формулира своята "Трета универсална теория" - сбор от идеи на развитие по някакъв среден път между комунизъм и капитализъм.


В началото режимът му оглавява бързото икономическо възстановяване на бедната страна, известна само с три неща - пустиня, петрол и танкови сражения във Втората световна война.


Една от първите му цели е да изгради армия, макар че в същото време харчи милиарди петродолари за подобряване на жизнения стандарт, което го прави особено популярен сред бедните и хората с малки доходи.


Кадафи изливаше пари в гигантски проекти като металургичния комбинат в Мисрата и "Голямата река, направена от човешки ръце" - схема от водопроводи от пустинните кладенци към крайбрежните селища.


Либийският лидер не се колебаеше да използва брутални средства срещу опонентите си (включващи и ислямисти) и употребяваше за поддържане на контрола "комитетите за пречистване", в които бяха събрани лоялни студенти плюс офицери от армията и полицията.


Няма спор, че Кадафи спечели респекта на много либийци. Той е харизматична фигура, допадаща на народа, а и умее да използва телевизията по начин, за който могат да му завиждат всички арабски лидери.


В началото Кадафи прегърна панарабизма на покойния египетски лидер Гамал Абдел Насър и се опита без успех да слее Либия, Египет и Сирия в една обща федерация. Последващ опит да бъдат обединени Либия и Тунис също завърши без резултат.


През 1977 г. той прекръсти страната на Велика социалистическа народна либийска арабска джамахирия и позволи на хората да изказват мнението си на народните конгреси.


Именно той премахна съвременното разбиране за държава и го замени с измислена от него система за власт на народа. И когато този народ се надигна срещу него, се оказа, че Кадафи трябва да плати цената за това, че ликвидира институции, политически традиции и гражданско общество.


Така Либия се оказа без относително заможна и развита средна класа, каквато може да се открие в Египет и Тунис, да не говорим за опозиционна култура. Да се изненадваме ли, че либийското приземяване се оказа несравнимо по-твърдо.


Полковникът не успя да създаде и стабилна армия или силна кланова структура, която в случай на криза да осигури План Б за преход. Дипломатическия му корпус се разпадна като дрипи буквално за часове и посланици започнаха директно да го обвиняват в геноцид. Либийските ислямисти са научили несравнимо по-малко от своите съратници в Египет, а чужденците, които можеше да внесат нови идеи и информация, се изхвърляха през границата.


Либия имаше шанса да употреби петролното си богатство по по-добър начин и да навакса огромното изоставане в развитието си.


На дебати през 1911 г. в италианския парламент относно колонизацията на Либия депутатът и ориенталист Леоне Каетани заявява, че там "няма пътища, пристанища, жп линии, сгради, нищо, нищо, нищо".


Малкото, което италианците издигат като инфраструктура, е пометено от Втората световна война. Така, когато Либия става независима, тя е една от най-бедните африкански държави, която петролът почти за миг превръща в една от най-богатите.


Но не става само с петрол и пари.


След отоманското владичество, бруталната италианска колонизация, танковите сражения на Ромел и Монтгомъри и няколкогодишна монархия либийците не получават нищо по-добро от режима на Кадафи.


През повечето години от управлението си Западът го избягваше, защото го обвиняваше във връзки с тероризма и революционните движения. Президентът Роналд Рейгън го нарече бясно куче и през 1986 г. изпрати бойни самолети да бомбардират Либия. Сред 60-ината жертви бе и осиновената дъщеря на Кадафи.


Той бе особено ненавиждан след атентата със самолета на "Пан Америкън" над Локърби, извършен от либийски агенти и убил 270 души.


Санкциите на ООН, наложени през 1992 г., за да предаде Триполи двамата либийски заподозрени, сериозно накърниха икономиката, укротиха революционния дух на Кадафи и изтръгнаха жилото на неговата антикапиталистическа и антизападна реторика.


През 2003 г. той се отказа от тайната си програма за оръжия за масово унищожение, за да върне Либия в световната политика.


През септември 2004 г. президентът Джордж Буш формално прекрати американското търговско ембарго, след като Кадафи закри оръжейната програма и пое отговорността за Локърби.


Завръщането през миналата година на осъдения либийски атентатор Абделбасет Али ал Меграхи, освободен по хуманитарни причини от шотландски затвор, разгневи Вашингтон.


Миналия месец Кадафи заяви, че се опасява да не би смяната на властта в съседен Тунис да бъде използвана за чуждестранна намеса. Либийският лидер каза, че го "боли" за насилието в Тунис и критикува ,че тунисците са прибързали с изгонването на президента си Бен Али.


В понеделник вечер Кадафи направи поредното си ексцентрично появяване по телевизията, докато се увеличаваше броят на жертвите. Той се появи за секунди под чадър само за да опровергае слуховете, че е избягал във Венецуела.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK