Професор Ахмед Дрис: Тунис се нуждае от инвестиции, иначе може да има нови бунтове

Професор Ахмед Дрис

© Виктор Владев

Професор Ахмед Дрис




Професор Ахмед Дрис е преподавател по международни отношения в Туниския университет и управляващ директор на Центъра за средиземноморски и международни изследвания – неправителствена организация, създадена през 2005 г. към университета. Освен това е директор на създаващото се в момента Училище за политика. За този проект той посети София. Участвал е в революцията заедно със студентите си

Професор Дрис, една година след успешната революция как се чувстват обикновените хора в Тунис? Нещата промениха ли се към по-добро? Живеете ли в една по-справедлива държава? Усеща ли се разлика в живота сега и по времето на Бен Али?


- Зависи кого питате. Някои тунизийци смятат, че сега животът е по-добър. Това обаче не важи за мнозинството. Повечето хора искат промяна в ежедневния си живот, а не я виждат. Хората, които бяха по улиците преди 14 януари 2011 г., бяха там, защото животът им беше труден. Достойнството им беше силно потиснато. Една година по-късно те са в същото положение. И сега те са недоволни от правителството, защото не усещат промяна в ежедневния си живот. Ние смятаме, че те трябва да почакат, за да усетят промяната в живота си и за да почувстват, че имат правителство, което да отговаря на исканията им. Трябва да бъдат търпеливи. Те обаче не приемат това. Те искат промяната да настъпи незабавно. А това е невъзможно.




Каква промяна точно искат те?


- Когато говорим, че хората искат по-добър живот, имаме предвид, че искат работа. Безработицата беше основният фактор за революцията в Тунис. Сега, след една година, броят на безработните се е увеличил двойно, дори повече. Възможно е те да започнат нова революция. Сега имаме един милион безработни. По времето на Бен Али имахме 350 000. Това е истинското предизвикателство за новата власт. Проблемът е, че тези хора, както казах, не искат да чакат. Няма магическо решение на този проблем. За да се създадат работни места, са необходими инвестиции – местни и чуждестранни. А инвеститорите не проявяват желание да влагат средства в Тунис, понеже се опасяват за сигурността на инвестициите си. Защото хората продължават да влизат в сблъсъци със силите за сигурност, да стачкуват и да блокират пътища. Това създава нестабилност и страхове. В такива условия не може да има инвестиции, а без инвестиции няма как да се създадат работни места. Така се създава порочен кръг.


Какво е положението в туризма? Как се развива? Пострада ли много от революцията?


Това е един от основните проблеми на Тунис. Туризмът е много тясно свързан с усещането за сигурност. Затова правителството полага усилия да убеди туроператорите в Европа и другаде, че Тунис е безопасен за туристите. Което е вярно, защото проблеми със сигурността има във вътрешността на страната, а това не е туристическата част. Няма никакви проблеми за туристите например в Хамамет, Сус или Джерба. Туристическите зони са напълно спокойни, но това е трудно да се обясни на туроператорите. Ако има проблеми в някоя част на страната, те решават, че има проблеми в цялата страна. Това е истинският проблем за тунизийската икономика, защото голяма част от бюджета зависи от туризма. А ако има по-малко от 5-6 милиона туристи годишно, това означава, че икономиката е неефективна. Тази година вероятно ще бъде по-проблемна за туризма от миналата, защото тогава имаше резервирани почивки и хората идваха в страната въпреки революцията, но за тази година има много малко резервации. Хотелите са празни и може да останат така през лятото.


Да се надяваме, че това ще бъде само временно.


- Да, но може да се проточи с години, което означава, че Тунис трябва да намери начин да закрепи икономиката си без туризма. Но е трудно за започнеш нов икономически модел без ресурси. Ние нямаме ресурси, нямаме голяма промишленост.


Да поговорим за друг проблем, който безпокои много хора на запад, в Тунис, в Северна Африка и арабския свят - възходът на политическия ислям и бъдещето на Тунис при управлението на умерената ислямистка партия "Ан Нахда".


- Вие го наричате проблем, но "Ан Нахда" реално не е проблем. Тя е компонент на тунизийското общество и еманация на тунизийската нация. "Ан Нахда" е политическа партия, ръководството ѝ се състои от хора, които са много умерени и приемат правилата на политическата игра. Те не налагат нищо на тунизийското общество. Аз не съм за или против тях. Те са един от актьорите на политическата сцена и са изправени пред много предизвикателства, именно защото са възприемани като проблем. Налага им се да доказват, че са умерени, че не се стремят към налагането на шериата и че трябва да бъдат съдени според делата им. Смятам, че другите актьори съдят "Ан Нахда" въз основа на подозренията си, че тя има скрити намерения. Аз лично не смятам, че те кроят тайни планове. Те са просто партия, спечелиха почти абсолютно мнозинство в парламента и получиха 40% от местата. Което означава, че голяма част от населението на Тунис ги е сметнало за способни да управляват, да уважават религиозните им разбирания, и да внесат морал в политиката и икономиката. За тунизийците политическият живот и икономиката през последните години са обременени от корупция. Те трябва да се борят с тази корупция и сметнаха, че "Ан Нахда" е единствената партия, която е способна да направи това. Това беше усещането на тунизийците. Но сега, няколко месеца след изборите, те вече смятат, че "Ан Нахда" не може да се справи с нищо.


И вече са разочаровани?


- Да, просто не искат да чакат. Те самите трябва да се научат как се управлява държава. А това отнема време. Проблемът са другите ислямисти – салафитите, джихадистите, "Хизб-ут-Тахрир". Те са против демокрацията, изборите, против участието на народа в политическия живот, против самата идея за съществуването на политически партии и това наистина е проблем.


Достатъчно силни и влиятелни ли са крайните ислямисти, за да застрашат младата демокрация в Тунис?


- Сега и през първите години едва ли ще застрашат демокрацията, но след няколко години те ще станат много по-силни. Тогава те може да се превърнат в заплаха и да тласнат страната в конфронтация между салафитите и други групи, без значение дали са ислямистки или не. Слава Богу далеч сме от катастрофален сценарий. Да кажем, че в първите години ще трябва да приемем ислямистите като част от обществото, и да им дадем сила и възможност да се изправят срещу тези екстремисти.


Като стана дума за крайните ислямисти в Тунис, в съседна Либия имаше гражданска война и при вас пристигнаха много бежанци. Имахте ли много проблеми покрай тях?


- Не, не сме имали проблеми с бежанците или със съседите. Ислямистите бяха много доволни от ситуацията, защото тя им даваше възможност да правят споразумения със съмишленици в Либия, Алжир и къде ли не, и в далечно бъдеще те може да поискат да създадат някакъв съюз. Това също е възможен сценарий.


Либия беше единствената държава, в която Западът подкрепи бунта с военни средства. Много хора на запад, а предполагам и в Либия, са разочаровани, че след цялата тази война, след всичките усилия и жертви в името на демокрацията, новата власт обяви, че ще наложи шериата. Мислите ли, че този сценарий е лош и оптимист ли сте за бъдещето на Либия?


- Положението в Либия е много различно от това в Тунис. Те нямат усещане за държавност. Трябва да възстановят това усещане, че са част от едно политическо образувание. При управлението на Кадафи единствената принадлежност, която те чувстваха, беше племенната. И това се подсилваше от липсата на институции, на организация. Не смятам, че бъдещето на Либия ще е най-доброто възможно. Освен това слабостта на държавата може да насърчи въоръжена съпротива от ислямистките фракции, ако властта не води толкова консервативна политика, колкото иска населението. Сега част от хората там искат шериатът да се наложи незабавно, но държавата не желае това. Това е една от спецификите на Либия – джихадистите участваха активно в революцията и по този начин спечелиха легитимност. Преди революцията те бяха възприемани като външен елемент, свързан с терористични организации, с "Ал Кайда". Населението ги гледаше с недоверие. Но след революцията, в която те бяха много активен и ключов фактор, те вече са част от играта.


И сега искат своето парче от баницата?


- Да, точно така. И това е съвсем нормално и логично.


Да се върнем към Тунис. Вие откривате Училище за политика. Каква е целта му? С какво ще се занимава? Ще подготвяте ли политици или политолози?


- Не, подготовката на политолозите е задача на университетите. Нашата основна цел е да съберем млади хора от различните политически партии, да ги научим на стратегическо политическо мислене. Целта е да доразвием капацитета и талантите им, за да разбират по-добре политиката и да осъзнаят колко важно нещо е многопартийната система, да ги научим да приемат различията помежду си.


Смятате ли, че е възможно тази школа да подготви почвата за създаване на нов политически елит?


- Да, защо не. Ако имаме възможност, би било чудесно. На първо време обаче трябва просто да съберем хората на едно място и да им обясним, че те трябва да бъдат единни, защото това младо поколение политици не е имало възможност да участва в политиката в страната, а предишното поколение е формирано в дух и условия на конфликт. Важно е за новото поколение да разбере, че политическият живот не е свързан задължително с конфронтация и непоносимост. Те трябва да могат да работят заедно в интерес на страната.


Вие лично по какъв начин бяхте засегнат от революцията? Къде бяхте по това време, как изглеждаше тя отвътре?


- Бях по улиците, участвах в демонстрациите заедно с моите студенти. Бях много изненадан, когато видях студентите си на улицата, защото през годините бях свикнал да мисля, че е напълно невъзможно да се излезе на протест. Мислех, че младите изобщо не се интересуват от политика и че нямат представа какво се случва в Тунис. Когато ги видях на улицата, много се зарадвах. Това е единият начин, по който ме засегна революцията. Другият е свързан с работата ми. Преди революцията пак работех върху демократизацията и трансформацията на обществото в арабския свят и в Тунис. Някои от моите дейности в центъра обаче не бяха разрешени. Сега сме свободни да организираме каквото поискаме. Нямаме ограничения и се надяваме, че това ще остане така.


Можете ли да направите сравнение между Арабската пролет и революционната вълна в Източна Европа през 1989 г.? Смятате ли, че има нещо общо между тях?


- И да, и не. Да, защото и двете движения са свързани с нуждата от достойнство и свобода. Но има и много разлики. Отхвърлянето на комунистическата идеология в Източна Европа беше основният фактор и мотив на движението. В Арабската пролет нямаше никаква идеология. Идеологическият фактор тук не съществува. Революциите в арабските страни са свързани със социално-икономически проблеми. В Източна Европа случаят не е бил такъв. Там проблемът не е бил в липсата на работни места. Затова може би ние ще имаме повече проблеми, отколкото сте имали вие.


Друга разлика е, че в страните от Източна Европа може би сте имали еднакви режими. В арабските държави не е така. Има различни режими, различни модели, различна роля на армията и употреба на силите за сигурност. Ние в Тунис успяхме, но това не значи, че със същите средства може да се свали властта в друга държава.


Един въпрос, този път свързан не с Тунис, а със Сирия, където президентът Асад се представя за единствената алтернатива на радикалния ислямизъм и с това оправдава насилието срещу демонстранти. Смятате ли, че той наистина е единствената алтернатива на екстремистите, или е просто тиранин, който е крайно време да се оттегли от властта? И мислите ли, че е възможно в Сирия да се приложи йеменският модел?


- Не знам, ситуацията в Сирия е наистина непредсказуема, а и моделът в Йемен не е проверен. Но в Сирия единственото ясно нещо е, че режимът е напълно нелегитимен. Това е така от десетилетия, не от седмици или месеци. Режимът там се поддържаше със сила. Той няма легитимност и няма право да продължава да съществува. Но част от сирийците поддържат президента. Това също е различен елемент в държава от Арабската пролет. Не беше така в Тунис, Египет или Либия, където всички бяха против режимите. Друга особеност е, че Сирия се намира в зоната на конфликта с Израел и затова, от съображения за регионална сигурност и сигурността на Израел всички международни играчи имат различно отношение към ситуацията. Няма друго решение, освен външна интервенция. Или може да избухне гражданска война, защото бунтът вече е с оръжие и бунтовници използват сила срещу армията. До няколко седмици или месеци в Сирия може да има гражданска война. Ситуацията там е непредвидима. Не можем да предскажем какво е бъдещето на режима, каква ще бъде позицията на международните актьори.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK