"Титаник" - омагьосващата трагедия - Свят

На 11 април 1912г. корабът "Титаник" - най-големият кораб, създаван дотогава от човечеството, отплава от Ирландия за Ню Йорк. Потъването му в ранните часове на 15 април се превръща в една от най-шокиращите катастрофи на всички времена. Сто години по-късно около "Титаник" е изградена цяла вселена от публикации, филми, бизнес и митове, които "Дневник" ще ви представи в следващите дни.

Епичните катастрофи, изпъстрени с отчаяни вопли и героизъм, станаха централна тема на епохата ни - едновременно завладяващи и ужасяващи. Вманиачаването започна преди век с драмата, разиграла се само за 160 минути, с кораб, за който се твърдеше, че е непотопяем, но който отнесе със себе си над 1500 човешки души на дъното на ледените води на Северния Атлантик. Докато оркестърът свиреше.

Корабът беше "Титаник". И от тогава ни привличат катастрофите като цяло и тази за огромния луксозен лайнер в частност. Наближаващата на 100-годишнина от потъването му само изтъква колко сме впечатлени от историята на "Титаник", разказва Сет Боренстийн от "Асошиейтед прес".

Имало е катастрофи и преди онази съдбовна неделна нощ през април 1912 г., но нищо друго не е пленявало така току-що оформилото се световно внимание към тях. Това беше повече от новина. Това беше една зловеща форма на развлечение.

Последваха по-големи и по-смъртоносни катастрофи, но всички те бяха разказвани в матрицата, създадена от потъването на "Титаник": мащабни разследвания на бедствието, тотални новинарско отразяване, хвърляне на вина, технологични недостатъци, пренебрегвани предупреждения и спорна икономическа логика. Всичко това го виждаме и днес около петролния разлив на ВР в Мексиканския залив, катастрофите с космическите совалки, урагана "Катрина", инцидентът с "Ексон Валдес" или блъсването на "Коста Конкордия".

"Тази история е вечна, като всички велики истории", казва Джеймс Делгадо, директор по морска история в Националната океанографска и метеорологична администрация на САЩ. "Елементите на триумф, трагедия, самоувереност, смелост и страхливост - всичко това, събрано в един кратък момент. Това вълнува хората."

До днес с "Титаник" е бизнес за милиони в киното, книгоиздаването, музиката, поезията или музейни изложби на стотици километри от най-близкия океан. Десетки туристи платиха десетки хиляди долара, за да се спуснат с руска подводница до това гробище на дъното на океана и да видят мястото, "където се е забил "Титаник" и останките на кораба са заприличали на един огромен нож", допълва Делградо.

Десетилетия наред това гробище беше непознато, но откриването му през 1985 г. върна световния интерес към "Титаник". Още дузина години по-късно друг човек издигна славата на "Титаник" до нови висоти с филма си, спечелил куп оскари, както и с многобройните документални филми след него. Това е притча, която разказвачът в мен не може да пренебрегне, казва той.

"Случил се е един велик метафоричен роман. Можете да отидете и да видите останките и този паметник на човешката глупост", обяснява режисьорът на "Титаник" Джеймс Камерън.

Дългият 882 фута кораб потегля към Ню Йорк от ирландското пристанище Куинстаун на 11 април с повече от 2200 пасажери и екипаж на борда, почти 70 тона месо и риба, над 800 кг сладолед, 400 щипци за сервиране на аспержи и само 20 (от проектираните 32) спасителни лодки. Екипажът пренебрегва повече от 30 предупреждения за опасен плаващ лед. В 23:40 на 14 април "Титаник" удря айсберг и спира. В 2:20 през нощта потъва.

И преди Западът е преживявал зрелищни трагедии - огромни градски пожари, унищожителни земетресения, урагани, но в "Титаник" има много повече драма.

Всичко около потъването му - бързината и това, че за всички тя се е разиграла на едно място, подсилва ефекта.

Всъщност всичко се е разиграло за времето, което в онези времена е траела една театрална постановка, отбелязва Джон Уилсън Фостър от университета "Куинс" в Белфаст, който е автор на няколко книги за "Титаник". "Самите оцелели са разказвали, че потъването приличало на пиеса."

Публиката, особено през последните 100 години, е все по-привлечена от катастрофите, особено от технологичните. По този начин хората се справят с растящото механизиране на живота им, с рисковете в него и с фундаменталните въпроси за това какво означава да си човек, допълва и Кавин Розарио, професор по американска история в колежа "Смит" и автор на книгата "Култура на бедствията". Според него катастрофите отразяват всекидневните ни страхове, които обикновено пренебрегваме. Когато се случат, в историята на разигралата се катастрофа виждаме себе си.

В случая с "Титаник" случилото се плъзва веднага по света благодарение на новата технология на безжичния телеграф. Още преди "Карпатия" да пристигне в Ню Йорк с първите спасени, "историята вече се представя по определен начин много преди да има достатъчно информация какво се е случило", казва проф. Стивън Бийл от Харвард. "Безпрецедентно е колко бързо историята обикаля света."

В книгата си "Потъването на "Титаник" оцелелият Лоурънс Бийзли разказва, че много от публикациите в пресата са били далеч по-драматични, отколкото случилото се в действителност. "Мисля, че няма да е преувеличение да кажем, че онези, които са чели за катастрофата на спокойствие у дома и са се поставяли на мястото на потъването, са преживели повече ужас, отколкото тези, които са стояли на палубата и са виждали как потъват сантиметър по сантиметър. Фактът, че страхът превзе пътниците много бавно, се дължи на това, че нямаше каквито и да било признаци за опасност."

Бийзли и други говорят за това как в началото на никого и през ум не му е минавало, че "Титаник" ще потъне. Първоначално те се шегували, че се наложило да спрат, за да се пребоядиса одрасканият от айсберга корпус. Та нали е непотопяем, казвали те. "Невероятността, че нещо подобно изобщо някога може да се случи, бе това, което разтърси човечеството", пише Бийзли.

"Да, изразът "непотопяем" придоби лоша слава", обяснява Фостър. В действителност фразата е била "практически непотопяем" и е била написана в някакво списание за инженери, но след случилото се всичко това вече нямало значение. На всичкото отгоре някой заявил,че чул как капитанът Едуард Джон Смит казал: "Дори Господ не може да потопи този кораб", допълва Фостър.

Така обществото от началото на ХХ век и особено неделните църковни служби, разпространили историята за катастрофата с библейски термини - "не можеш по този начин да надхитриш Бога", казва Бийл, автор на книгата "Културната история на катастрофата с "Титаник".

Сега, казва Бийл, хората възприемат потъването на "Титаник" и други причинени от човека бедствия като технологични грешки, като резултат на криворазбрано убеждение, че нещо може да стане толкова добро, че да не се провали никога. Космическите совалки бяха представяни по този начин до избухването на "Чалънджър" през 1986 г. После пък петролната индустрия твърдеше, че дълбоководните сондажи са по-сигурни от космическите совалки - докато продължилият месеци наред разлив на ВР от 2010 г. не опроверга и това.

Всяка катастрофа е последвана от разследвания и проучвания. Има две обстойни правителствени разследвания на "Титаник". Британското смятало, че американското е твърде враждебно към британските офицери, а американското - че британското е твърде напудрено и е спестило важни подробности, разказва още Фостър в Белфаст.

Американската преса хукнала да си търси злодея в цялата история и не мирясала, докато не го открила в собственика на компанията "Уайтлайн" Джей Брус Исмей. Тя не само го обвинила, че е омаловажил сигурността (броя на лодките) за сметка на лукса, но и за това, че е оцелял при потъването (за разлика от капитан Смит, който загинал с кораба си). Той бил разкъсан като Франческо Скетино - капитанът на "Коста Конкордия", наричан "страхливец", защото напусна през януари кораба си.

В началото статиите описвали за саможертвени богаташи от първа класа на "Титаник", които пуснали първо жените и децата на лодките, разказва Бийл. Сигурно е имало няколко смели богати пасажери, отстъпили встрани, за да оцелеят други, но данните сочат, че колкото по-беден си бил, толкова по-вероятно е да си сред жертвите. Оцеляват 60% от пътниците от първа класа, 42% от тези от втора и само 25% от тези в третата. "Много често при катастрофи непривилегированите страдат най-много. Със сигурност е било така на "Титаник"."

В първите няколко десетилетия след потъването не се говори за факта, че не са оцелели три четвърти от най-бедните пътници. Това се променя с книгата на Уолтър Лорд "Незабравима нощ". Когато в началото на 90-те години излезе филмът на Камерън историята вече се беше пренасочила от помагащите богати към обречените бедни.

На "Титаник" не е имало чернокожи, казва Бийл, макар че има недоказани твърдения за едно семейство. Чернокожият боксов шампион Джак Джонсън не е бил допуснат на борда и Лийдбели - един от пионерите на блуса - пее за това.

Това не е нито първата, нито последната песен за катастрофата. Всъщност една от вечните истории около "Титаник" е за музиката. Оркестърът наистина е свирел, докато корабът е потъвал. Специалистите спорят коя точно мелодия, но не и че е имало такъв епизод.

Когато описва товаренето на жените и децата, оцелелият Арчибалд Грейси казва, че "и в този момент оркестърът засвири и продължи, докато лодките се спускаха и смятахме, че това е добра идея да се разсее напрежението - не си спомням мелодиите, но знам, че бяха весели, а не религиозни химни".

А оркестърът продължавал да свири...

Всичко, което трябва да знаете за: