10 часа разлика: Една българка декан в университета в L.A.

10 часа разлика: Една българка декан в университета в L.A.

© личен архив



Тя е distinguished professor – най-високата академична длъжност в американската система, преподавател по история на английския език, един от максимум петимата специалисти в света по история на стихосложението на английския език и декан на университета в Лос Анджелис. И да, тя е българка.


Професор д-р Донка Минкова живее вече 30 години в САЩ, но все още говори перфектен български език. Съдбата й е била съвсем нелека, но въпреки това е запазила позитивен и енергичен дух, който прави впечатление от пръв разговор.


Родена е в семейство на интелектуалци. Баба й е учителка, а дядо й, Петър Завоев, е един от основателите на Съюза на българските журналисти и издател на първото българско детско списание "Македонска звезда". Привързаността й към тях и времето, прекарано на пишещата машина, докато дядо й й диктувал, оставя своя отпечатък върху нея.




Проф. Минкова следва английска филология в Софийския университет "Свети Климент Охридски". Тъй като учи втора специалност немска филология, като студентка работи за кратко като екскурзовод в Източна Германия.


След като завършва, влиза в английската редакция на радио "София". Тръгва на журналистически курсове и се увлича все повече. Разказва ми, че през първите три години атмосферата в радиото е била много либерална и стимулираща – журналистите имали достъп до западна литература и преса, били окуражавани да слушат качествени медии като Би Би Си.


През 1969 г. обаче нещата се преобръщат. След Пражката пролет от предишната година свободният дух в БНР е потушен и се налага тежка цензура. Междувременно по случай четвърт век от 9 септември се оказва много силен натиск върху всички младежи на 25 години да станат членове на партията. Проф. Минкова отказва, а нежеланието й да има какъвто и да било досег с политиката я кара да напусне радиото.


10 часа разлика: Една българка декан в университета в L.A.

© личен архив


Тогава тя се връща в университета като преподавател и специализира история на английския език. Отново


изборът й е повлиян от политическата действителност,


заради която предпочита филологическата насоченост пред литературата например. Бързо се влюбва в работата си и след известно време печели стипендия от British Council за квалификация в Единбург. Междувременно вече има семейство и двама синове. Заминава за Шотландия, където печели втора стипендия и завършва дисертацията си.


Там научава, че в Калифорнийския университет в Лос Анджелис (UCLA) – сред 10-те най-добри висши училища в САЩ – се търси преподавател по история на английския език. Колега от Единбург, с когото работи, я препоръчва и след конкурс печели едногодишен договор. Историята за отпътуването й е драматична, почти като на филм. Вече разведена, тя не казва на никого, че заминава, до последната минута, тъй като преподавателите, избрани да отидат в чужбина на обмен, трябва да получат партийно одобрение.


"През лятото на 1983 г. колежка от същата катедра с две момчета, много близки по възраст до моите синове, трябваше да отиде в Лос Анджелис като преподавател по български език в славянската катедра там. Аз мисля, че те просто ни сбъркаха и затова ме пуснаха", споделя проф. Минкова, чиято колежка идва в Щатите малко след нея.


С пристигането й в Америка обаче изпитанията й едва започват. Скоро откриват мозъчен тумор на сина й и следва тежка година на лечение и химиотерапии. Въпреки че изпраща всички медицински документи в България, едва пускат сестра й да замине, за да й помага, с потресаващия въпрос: "Как можахте да измислите такава история?!" Затова цени изключително много сегашната свобода на движение.


Разказва ми, че се е справила благодарение на многото приятели, които е открила зад океана. "Хората тук са много мили. За разлика от англичаните, които се отнасят към теб с премерена любезност, но като към човек, който е там временно и ще си си замине обратно, тук, в Америка, това го няма, защото всеки е дошъл от някъде", е усещането на проф. Минкова за американците.


Помни и забавни случки от първите си месеци. Веднъж неин колега й занесъл брой на списание National Geographic и ентусиазирано й казал: "Виж, тук пише всичко за твоята страна!". Оказало се, че изданието било посветено на Унгария.


След като изтича едногодишният й договор, проф. Минкова отново се явява на конкурс и се преборва за мястото си при жестока конкуренция. Оттогава не спира да преподава и да се развива, организатор е на научни конференции, участва в издателските съвети на списания, издава книги и пътува много, за да изнася лекции на различни места. Миналата година получава последната, 10-а професорска степен и поема половината от деканските задължения за 22-те хуманитарни катедри на университета в Лос Анджелис. Признава ми, че през последните години към езиците, които говори (освен перфектен английски и немски, чете и руски и френски), се наложило да добави и испански заради многото имигранти, идващи в Южна Калифорния от Мексико.


10 часа разлика: Една българка декан в университета в L.A.

© личен архив


Когато се представя на новите си студенти, проф. Минкова всеки път обяснява откъде е и къде се намира България. "Казвам им: като влезете в уебсайта на катедрата, има само едно славянско име – няма как да ме сбъркате."


Чувства се българка


и не е мислила да си сменя името. Обича да си идва в родината, поддържа приятелствата си тук и не таи лоши чувства към България. Пази българския си паспорт, но не смята да се връща, защото целият й живот е в Америка. Въпреки това децата й говорят български и четат българска история.


Освен на науката проф. Минкова е отдадена и на студентите си. Отвъд океана общуването между преподаватели и студенти е много по-интензивно, отколкото в България. Именно този контакт е интелектуално стимулиращ за нея, тя оценява общуването с млади интелигентни хора като двупосочно: всеки научава нещо от другия. "Имаш чувството, че това, което правиш, е важно, и когато свърши един час, който си направил добре, и видиш в очите на студентите ентусиазма, това е страхотно професионално задоволство!", споделя ми проф. Минкова. Самите й студенти я оценяват като "изключително мил човек, но и доста взискателна учителка".


Покрай първата си любов – работата, открива и втората – съпруга си Робърт Стокуел, който също е професор в университета. Чувства се благословена, че е имала до себе си такъв човек, когото за нещастие губи преди няколко месеца.


Въпреки това продължава да намира сили в близките си хора, които са най-важното нещо за нея. Обича да пътува и интересът й към света е осезаем. Всяка сутрин, като стане, отива да потича или да се поразходи из квартала. Все търси баири и в съботите ходи на походи по 10 километра. Освен това играе и тенис. Обича класическата музика, романите и поезията. Наскоро получила подарък томчето с Шекспировите сонети в превод на Валери Петров.


Вярва в човешката доброта,


че във всеки има нещо добро и то трябва да се улови и насочи в правилната посока. Също така смята, че "човек никога не връща на същите хора, които са му помогнали. От някого получаваш, на друг даваш". На това се основава и безрезервното й отношение към околните.


Това, което проф. Минкова харесва в Щатите, е преобладаващият оптимистичен дух на американците, това, че са винаги усмихнати и положително настроени. Също така тя оценява високо тежестта на закона там.


Нещата, които не може да приеме, са свободата на оръжията и огромната разлика между бедните и богатите в Америка. "Без да съм била комунистка, се научих да уважавам принципа на социализма, при който има повече равенство между хората. Всеки трябва да има възможност да получи добро образование в началото на живота си, това е правото на равен старт", убедена е проф. Минкова. Когато заживяла зад океана, оценила и здравната система в България. "Несигурността на хората тук по отношение на здравето е нещо много страшно, нещо, което наистина трябва да се промени."


Удивена съм едновременно от благостта и от енергията на тази жена. На няколко пъти в разговора ни тя споменава "не ми стига време за това" и заявява, че засега не смята да се пенсионира. През тази година трябва да излезе шестата й книга, а тя не изглежда да намалява темпото – нито в работата, нито в планинските разходки.


Което само затвърждава впечатлението, че българката проф. Минкова е осъществила своята собствена "американска мечта" - с целия позитивен смисъл, който се крие в този израз.


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK