Когато Истанбул заплаче - разказ от първо лице - Свят

Площад "Таксим" е едно от онези места, на които неизбежно всеки посетител на Истанбул се озовава. Това е център в пълния смисъл на думата – транспорт, развлечения, бизнес. Място, наситено със символи от близката история на Турция и традиционно начало на всеки протест в мегаполиса.

Озовавам се на истанбулския площад в петък сутринта, тук сме само за един уикенд. Към 11 часа температурата е около 30 градуса и търсим сянка в парк до площада, единствената зеленина в тази част на града. Загражденията и въоръжените полицаи ми подсказват, че едва ли ще успеем дори да се доближим. Докато се чудя какво се случва, виждам бял дим, полицаи с противогази и двадесетина бягащи към нас. Отдръпвам се, полицаите нахлузват противогази и се приготвят да посрещнат бягащите. "Погледни ме, гледай ме в очите, защо го правите", крещи младо момиче, разплакано от сълзотворния газ, към един от тях.

По-късно ще разбера, че от четири дни протестиращите спят в парка на палатки. Паркът на "Таксим" трябва да бъде разрушен, за да се построи нова пътна артерия, която да минава под площада и да улесни трафика. В 18-милионен град "Таксим" е пресечна точка на няколко десетки автобусни линии, метро, денонощни маршрутки. Блокадата му е равна на парализа на целия град. Новият план площадът да се преобразува в пешеходна зона е част от "лудите проекти", които правителството на Партията на справедливостта и развитието предприема през последните години.

Протестът не е екологичен. Не е и идеологически. Това е масово недоволство, на всички срещу правитеството. На "Таксим" има младежи, чужденци, социалисти, кюрди, хора, прииждащи не само от различни краища на града, но и от цялата страна. Няма водачи, няма програма. В скандирането се различава само името на Ердоган. Общото усещане е за недоволство и гняв, който се е трупал през годините.

В петък следобед ме предупреждават да не излизам на "Истиклал", главната пешеходна улица, която води към площад "Таксим", защото ще има нов протест. Отседнала съм в една от пресечките й, познавам добре града и знам, че точно на тази улица не минава и седмица без протести. Всички те си приличат – скандиращи с плакати, двойно повече тежко въоръжена полиция, манифестация около час-два и разотиване на тълпата без инциденти. За да избегнем всичко това, решаваме да се върнем чак вечерта, когато шествието трябва да е приключило.

Към седем вечерта усещаме сълзотворния газ от няколко километра. Прибираме се към "Таксим", оставаме в задните улички, пълни с барове, ресторанти и магазинчета – кварталът буквално никога не спи. Излизаме към 10 вечерта, като си мислим, че всичко е приключило. Намираме се в малка пресечка между две перпендикулярни на булевард "Истиклал" улици. Дочувам шум от чупене на стъкло и писъци. Стоте метра, които ни делят от хостела, са невъзможни – при всеки опит да пресечем някой от протестиращите ни избутва обратно и ни казва, че е твърде опасно. Тичащи на вълни се крият в малката пресечка. Мъж със зачервени очи вижда обърканото ми изражение и ми казва: "Съжалявам за вас, всичко това го правим само заради 15 дървета, не искаме повече". Чувам полицейски сирени и мегафони, хеликоптери с прожектори летят над квартала. Използваме затишието между две вълни от бягащи, за да се придвижим обратно към хостела. Когато излизаме на една от водещите към "Истиклал" улици, виждам тежко бронирана полицейска кола, която ми напомня на танк. Започва да изпуска гъст бял газ. Побягвам, без да чакам повече. Скриваме се във входа на най-близката сграда заедно с част от протестиращите и няколко объркани туристи и затваряме здраво вратата. След няколко минути излизаме предпазливо. Познавам квартала и знам, че сме съвсем близо до хостела, но съм се изгубила в малките улици. Пред себе си виждам старец, който седи спокойно на малко столче пред вратата с лимон в ръката и търка очите си със сока, който неутрализира действието на газа. Питам го откъде да мина, за да се приберем най-бързо, а той ме упътва любезно, по турски.

В хостела никой не се интересува особено от случващото се навън – вратите и прозорците са добре затворени, повечето спят или разсеяно четат за случващото се на няколко метра от интернет. Въпреки това един от работещите там споделя със смесица от гордост и вълнение, че подобна демонстрация се е случила за последен път преди тридесетина години, при държавния преврат на армията. Говори, че това е нещо голямо и нечувано. От прозореца на стаята виждам как на съседната улица част от сграда гори. Към два часа се унасям и заспивам с решението да се измъкнем от "Таксим" възможно най-рано на следващия ден и да отидем в азиатската част на града.

Фотогалерия: Истанбул в сълзотворен газ и водни струи >

Събужам се към осем в събота сутринта. От уличния шум разбирам, че нищо не е приключило. Полицейска кола разпръсква нова порция сълзотворен газ, който вече прониква през уплътненията на прозорците и ме събужда окончателно. Изчакваме разсейването на дима навън и поемаме в обратна на "Таксим" посока, към фериботите за Азия. Разликата е огромна – няколко пресечки по-далеч няма и следа от простести.

Седя в малко кафе в Кадъкьой, квартал в азиатската част на Истанбул, в който съм живяла почти година, и разговарям с двама труски познати. Байрам почти не е спал от два дни. Показва ми видео, което е направил през прозореца в малките часове на събота сутринта. Хора с тенджери и лъжици в ръце се показват през прозорците, други ръкопляскат. Спонтанно няколко хиляди тръгват към моста, който свързва Европа с Азия, за да стигнат до "Таксим" и да подкрепят протестиращите. "Всичко беше толкова спонтанно, просто станахме и тръгнахме", разказва ми спокойно той.

Обяснява ми, че има нов вид газ, който е бил използван предната вечер – на основата на портокали, който предизвиква още по-силно гадене и повръщане. Показва ми снимка от простеста и посочва мъж с шал на лицето и шапка. "Този е полицай, но е маскиран като цивилен. Чух го как говори на друг под прикритие, че трябва да се разпръснат сред протестиращите. Те чупят витрини и предизвиват безредици, а после идват униформените и разпръскват всички с газ", твърди той. Другият познат на масата поклаща утвърдително глава. Неговите родители не са чули за протеста, тъй като телевизиите в Истанбул не отразяват събитията до събота сутринта. "Бях в Туитър цяла нощ, показвах им снимки, не мога да повярвам, че това се случва по подобен начин, в пълна тишина", възмущава се той. Обясняват ми, че интернет връзката е блокирана на ключови точки в града, за да се спре комуникацията между протестиращите. Никой не знае дали мостът между европейската и азиатската част ще бъде отворен, фериботите също са били спрени по-рано през деня.

Байрам иска отново да се върне към "Таксим", там ще го чака приятелката му французойка, която живее от няколко години в Истанбул. Оставят ни в апартамента си и се разбираме да се чуваме и да се видим вечерта. Знам, че това не е първият простест, в който той участва – Байрам е от кюрдски произход и познава Истанбул и малките му улички, протестиращите и полицията. "Спокойно, ще си взема маска, от аптеките ни ги подаряват с усмивка", успокоява ме той.

Вечерта в азиатската част на Истанбул улиците са пълни. От четири следобед привърженици на CHP, основната опозиционна партия в Турция със социалистическо-кемалистка ориентация, се събират на един от централните площади в Кадъкьой. До полунощ улиците са изпълнени с турски знамена и портрети на Ататюрк – двата символа на светската република и опозицията на проислямисткото правителство на власт. Полиция няма, всички са мобилизирани за протестите в европейската част. Виждам деца и млади хора с тенджери и лъжици в ръцете, шумът е оглушителен. Непрекъснато се включват и минувачи, шествието става все по-голямо и блокира основни булевадри. Шофьорите на автобусите, попаднали сред манифестацията, одобрително натискат клаксоните, от терасите на съседните сгради се чуват ръкопляскания.

Част от шествието потегля към "Таксим", друга се спира пред кметството и скандира "Истиклал". Освен името на главната улица в Истанбул, която в същия този момент е пълна със сълзотворен газ, това значи "независимост".

Виждам двамата ни домакини към полунощ. Прибират се с усмивки. "Тази вечер ще празнуваме, "Таксим" е наш". Усещам, че са опиянени от случващото се. Полицията се е оттеглила от площада, протестиращите ликували и танцували върху изоставените бронирани автомобили. "Не знаем какво ще се случи и дали ще е за по-добро, страх ме е, че полицията може да се върне през нощта, когато всички най-малко очакват, и да се стигне отново до насилие", добавя момичето на френски с притеснена усмивка. Обяснява ми, че сега полицията е в Бешикташ, квартал недалеч от "Таксим", на брега на Босфора. "Сигурно в момента там смазват тълпата. Вчера видях как петима протестиращи бяха обкръжени от поне 15 въоръжени полицаи. Не знам какво се случи с тях", добавя тя.

Обещавават си, че ако протестите продължават в неделя, ще са там отново. "Сълзотворният газ подмладява вашата кожа", превеждат ми надписа от снимка на протеста и се смеят. Обясняват ми, че контролът над населението е вече почти невъзможен. Забраните за продажба на алкохол, непрекъснатото разрушаване на исторически части от града и строенето на хотели и търговски центрове на тяхно място, както и страхът от тежковъоръжените полицаи на протестите се натрупват. "Някои хора вече бъркат "Таксим" и "Тахрир", не знам, не знам какво ще се случи", казва с лека насмешка моята френска позната.