Как Турция се справя с моралното наследство от зверствата над арменците

Незахат Елефтос

© Reuters

Незахат Елефтос



Когато като дете Незахат Елефтос намира купчина снимки, скрити в семеен сандък, баба й й признава: на някои от тях са братята й християни, изчезнали при масови убийства в Югоизточна Турция по време на Първата световна война, разказва агенция "Ройтерс".


В продължение на близо 4 десетилетия Елефтос опитва да пази тайната на баба си Зарифе, че тя също е била родена като арменска християнка, а не като кюрдска мюсюлманка като всичките й съседи в Онбашилар – село в каменистите хълмове на провинция Диарбекир.


"Но те знаеха. Обиждаха ни, наричаха ни неверници", казва днес 48-годишната Елефтос. Тя вече говори за арменския си произход, тъй като отношението в кюрдската общност е променено. "Сега кюрдите са приятели на арменците. Аз съм горда, че съм и двете", казва Елефтос.




100 години след убийството на братята на Зарифе и стотици хиляди други арменци, истории като тази на Елефтос изплуват от мълчанието сред кюрдите, които са около 20% от турското население.


Кюрдите помагат за изграждането на църквите, издигат кандидати арменци за изборите и се извиняват от името на предците си, участвали в масовите убийства в замяна на имущество и сигурно място в рая за ликвидирането на неверници.


Ключовото е, че кюрдите признават зверствата отпреди век като геноцид за разлика от останалата част от Турция.


Редица западни учени и над 20 правителства признават кървавите събития от 1915 г. като геноцид срещу цивилизация, която е процъфтявала на територията на съвременна Турция в продължение на хилядолетия, отбелязва "Ройтерс".


Турция, която няма дипломатически отношения с Армения, твърди, че много, ако не и много повече мюсюлмани са загинали във войната, която слага край на Османската империя.


Повечето арменци в Османската империя загиват при депортациите в сирийската пустиня. И все пак някои оцеляват, сменят имената си, приемат друга религия и култура, за да прикрият прoизхода си.


Според Танер Акджам, турски изследовател на геноцида и историк от Clark University в Масачузетс, около 200 000 арменци са били асимилирани, за да останат живи. Възможно е днес техните наследници да наброяват 1 милион души. Повечето от тези ислямизирани арменци са били млади жени, взети за втори съпруги или пък осиротели деца, като Зарифе, която е била на 12 години през 1915 г. Тя е станала свидетел как военни застреляли седем от братята й, след което е избягала към хълмовете. Там я открил военен, бъдещият й съпруг и дядо на Елефтос. Той я скрил в кюрдско семейство и когато войната свършила за оженил за Зарифе, която вече била мюсюлманка.


"Тя не искаше да сподели историята си. Беше все още уплашена и засрамена. Аз целунах ръцете й и я помолих да ми разкаже", спомня си Елефтос.


Незахат Елефтос заедно с дъщеря си Лейла (вляво)

© Reuters

Незахат Елефтос заедно с дъщеря си Лейла (вляво)


"При такива признания е трудно да се отрече история на югоизток", казва Абдула Демирбаш, кюрдски кмет на община Сур в град Диарбекир.


Диарберкир, където някога една трета от населението е било арменско, е бил средище на убийствата през Първата световна война. Демирбаш разказва, че общността му е започнала да признава злодеянията над арменците през 80-те и 90-те години, при конфликта между турската армия и кюрдските бунтовници.


В Диарбекир през 2011 г. с помощта на общината е възстановена най-голямата арменска църква в Близкия изток – Св. Гирагос. Църквата обслужвала намаляваща арменска общност, докато последният свещеник си тръгнал през 1985 г. Днес в Диарбекир са се появили около 300 наследници на оцелели, някои от които са приели християнството.


По време на Великденската литургия в Св. Гирагос около 40 души са присъствали на службата, водена от свещеник, изпратен от патриаршията в Истанбул.


Това е част от по-широко примирие между кюрдите и арменците. За разлика от останалата част от парламента, депутатите от прокюрдската Народна демократична партия (НДП) признават геноцида.


42-годишният Гаро Пайлан е един от тримата арменци, кандидат за депутат от НДП на изборите през юни. Той се надява да стане първият арменски депутат в турския парламент от половин век насам.


Пайлан е част от 60-хилядна арменска общност, останала в Турция и проследява своето политическо пробуждане до 2007 г. Тогава Хрант Динк, редактор на арменския вестник "Агос" беше застрелян от младеж, който впоследствие беше свързан със силите за сигурност. "Хрант беше убит, докато се опитваше да хвърли светлина върху геноцида", казва Пайлан.


След убийството на Динк турските власти спряха делата за използване на думата "геноцид". Започнаха да се провеждат културни събития, посветени на 1915 г., десетки книги, публикувани в чужбина, бяха преведени на турски.


Реториката на правителството към арменците беше смекчена, а миналата година президентът Ердоган изрази съжаление за загубените животи.


За пръв път министър присъстваше на възпоменателната церемония в арменската патриаршия, където беше избегната думата "геноцид".


Турците смятат, че признаването на събитията за геноцид може да означава да се признае историческа лъжа. Те казват, че няма исторически доказателства, че централната власт е разпоредила убийствата, а това е ключово, тъй като основателите на съвременна Турция са служели на Османската империя.


"Ще трябва да признаем, че значителен брой от основателите на Турция са участвали в геноцид и са забогатели от кражби. Много е трудно за която и да е нация да обяви своите герои за убийци и крадци", казва Акджам. Освен това има опасения, че и други групи – асирийци и гърци – биха поискали признаване на геноцид или пък репарации.


Този месец адвокатът Джем Софуглу заведе дело от името на клиент, който иска достъп до държавните архиви в източния град Ван, където голяма част от семейството му е било убито през 1915 г. Семейството на Сахак, представящ се само с първото си име, научило от бабата на Сахак, че има арменски корени и че имотите им във Ван са били иззети.


Неговата пралеля, която избягала от Ван, е била посмъртно лишена от гражданството си през 1964 г. Сахак се преборва и успява да го върне, но му били отказани документи, които да докажат съществуването на имот. "Умряла е сама като просяк. Те може и никога да не признаят, че е имало геноцид, но не могат да отрекат, че семейството ми е съществувало", казва Сахак.

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK