Почина Нилс Кристи

Нилс Кристи по време на посещението му в София през април 2014 година

© Красимир Юскеселиев

Нилс Кристи по време на посещението му в София през април 2014 година



Доброто общество е спорещото общество - е една от тезите, които норвежкият криминолог Нилс Кристи защитава през годините. В сряда, 27 май той почина в дома си в Осло на 87 години. Кристи оставя след себе си множесто лекции и книги. Те са със съществено значение във всички сериозни дискусии за перспективите на наказателноправните системи и целите на наказанията. 


Кристи е световна величина, що се отнася до конструктивна критика и предлагане на алтернативи на съществуващата система за раздаване на правосъдие и възмездие чрез причиняване на нови вреди и болка. Кристи е известен със способността си да поднесе и най-радикалната критика по обезоръжаващо човечен и уважаващ достойнството на всички страни начин.


Нилс Кристи завършва социология през 1953 г. с изследване за начина на мислене на охранителите в концентрационен лагер за югославски военнопленници през Втората световна война в Норвегия. Защитава докторантура на тема "Норвежките млади правонарушители". От 1966 г. преподава криминология в юридически факултет на Университета в Осло. Именно от тяхно съобщение стана известно за това, че Кристи е починал. 




В негова памет публикуваме отново текста му "Помирение или наказание"


I. Наказания (1)


Бесилката. Недалеч от Краков се намира Аушвиц, а в непосредствена близост – огромният концлагер Аушвиц-Биркенау. Там, където свършват железопътните линии, пред лагера Биркенау, след Втората световна война била издигната бесилка. На нея обесват Коменданта.


Никога не съм бил в състояние да разбера това – вземаш един живот заради живота на милион и половина души! Един строшен врат заради всички тези хора, задушени или гладували до смърт, или мъчително убити в онзи лагер. За мен екзекуцията по някакъв начин омаловажи тези 1,5 милиона жертви. Тяхната стойност, на всеки един от тях, стана 1,5-милионна част от стойността на коменданта.


"Но какво друго можеше да се направи?" – ме питаха моите полски колеги, когато, много отдавна, споделих с тях съмненията си. А аз нямах друг отговор, освен този: може би трябваше да се направи изслушване. Ден след ден, оцелелите щяха да разкриват истината за случилото се. Жертвите щяха да изразят отчаянието си, гнева си и желанието си за възмездие. Комендантът също щеше да изрази своята позиция, щеше да разкрие подбудите си пред оцелелите и пред администраторите на изслушването.


Но как в такъв случай би се произнесла тази комисия накрая, ако приемем, че тя би била свободна да взема решения, а не е просто съвкупност от екзекутори, наети от управляващите?


Една от възможностите – и аз бих я предпочел, е председателят на комисията да беше обяснил на лагерния комендант: "Вие без съмнение сте го извършили. Вие сте разпоредили смъртта на над един милион човешки същества. Вашите действия и морал са невъобразимо отвратителни. Ние изслушахме цялата история. Всеки в цивилизования свят ще научи за ужасяващите деяния, които сте извършили на това ужасяващо място. Нищо повече не може да се каже или да се направи. Вървете си в срам!"


Знам, разбира се, че това не би могло да се случи. В началото на 60-те дълго разговарях с професор Батавия във Варшава. Той беше професор по съдебна психиатрия и беше провел дълги разговори с Рудолф Хес, коменданта на Аушвиц. Сравнихме бележките си. Бях работил в същата област, бях интервюирал пазачи, които бяха измъчвали и убивали хора в лагерите Nacht und Nebel ("Нощ и мъгла") в Северна Норвегия. Открихме, че нашият опит се схожда в две неща. Първо, никой от нас не беше видял в тези лагери чудовища. Това е лоша вест за онези, които се надяват да открият зад зверствата зверове – общо взето, те не са били в лагерите. Второ, нито полското, нито норвежкото общество бяха особено заинтересувани да се запознаят с нашите изводи. Батавия твърдо беше забранен за издаване, а моите малки статии бяха игнорирани. Трябваше да израсне едно поколение, за да мога да публикувам книга с пълния си доклад. Колкото по-близко във времето бяхме до зверствата, толкова повече хората жадуваха за отмъщение, а не за анализ.

Екзекутирането на една идея. Въпреки това, те може и да са били прави – тези, които обесиха коменданта. Те обесиха не само коменданта, но и цяла една система. Неговият счупен врат символизираше разбитата идея. С обесването на коменданта беше сложен край на онези ценности – тъкмо нацистката идеология беше качена на бесилките. Обществата имат нужда от ясни и бързи отговори, когато най-базисните им ценности са били подложени на атака, подобна на нацистката.

Стена срещу разбирането. Съгласен съм, разбира се, че съм съгласен; и как би могло да е иначе. Но въпреки това, в едно кътче на социологическото ми съзнание проникват някои съмнения. Да, убиваме коменданта. След Нюрнберг дори убихме някои от главните инициатори. Унищожаваме злите идеи и някои от основните им носители – бързо, единодушно. Даваме ясно да се разбере, че определени действия – геноцидът и избиването на нежеланите малцинства, са до такава степен престъпни, че не е възможна никаква милост. Моето единствено съмнение е – успяваме ли обаче да поразим основната цел? Чрез обесването на коменданта и на онези ръководители в Нюрнберг се поражда хубаво чувство за свършена работа – състояло се е отмъщение (често наричано справедливост), но в същото време успешно е прекъсната дискусията за причините, които стоят зад тези зверства, а и зад другите явления, свързани с тях.

Комендантът вероятно е бил виновен и, от правно гледище, може и да заслужва съдбата си. Въпреки това, той, както и началниците му, обесени в Нюрнберг, служат за изкупителна жертва. След увисналите на бесилките остават неразкритите сили, дългите следи на злокобните влияния и определящите ги фактори. Чрез обесването на хората от последната брънка във веригата тези сили бяха оставени на мира, непокътнати. Правосъдието се е състояло, не е било нужно да се дълбае повече. Но когато отговорът на зверствата са индивидуалните наказания, може да се попречи да бъдат разбрани в най-пълна степен свързаните с тях явления и основните им движещи сили. Стигнахме до по-дълбоките пластове на познание за концентрационните лагери едва през 1989 г. с книгата на Зигмунд Бауман "Съвременният свят и холокостът".


И докато съдиите в Нюрнберг се бяха съсредоточили да търсят персоналните виновници за варварщините, други явления бяха оставени настрана, бяха оставени да се развиват. Три теми не бяха дискутирани в Нюрнберг:


- Дрезден; 


- Хирошима и Нагасаки; 


- лагерите на ГУЛАГ

Дрезден беше изтрит от географията на градовете за по-малко от 24 часа и с цената на най-малко 135 хил. жертви. Впоследствие се оказа трудно да се намерят рационални причини от военен характер за избиването им.

Хирошима и Нагасаки бяха превърнати в гробища с по една атомна бомба. Причините за такова масово избиване на цивилни граждани изглеждат неясни. Но никой - дори и да се беше опитал, не би могъл да повдигне този въпрос в Нюрнберг или пред друг международен съд. Трудно е да се открият рационални военни причини за случилото се. Изглежда, по-обоснованата хипотеза е, че хвърлянето на бомбите е било замислено като знак на предупреждение към СССР, като едно славно въведение към Студената война.

И накрая – лагерите на ГУЛАГ. Разбира се, че те не можеше да бъдат дискутирани в Нюрнберг, където един от съдиите беше изтъкнат руснак. Но в Нюрнберг се произнасяха заради отнетите човешки животи, а в това отношение ГУЛАГ остана ненадминат.

Генерална превенция. Убивайки хората, които са били най-близко свързани със зверствата обаче, ние даваме урок на всички – масовите убийци ще свършат на бесилото! Може би така ще предпазим други хора от това да служат на злите сили. Това е логиката на теорията за генералната превенция. Това са конвенционалните доводи, които оправдават всички тежки наказания. А аз се опасявам, че те са още по-малко валидни тук, отколкото дори при по-обичайните престъпления. Извършителите на този род злини виждат себе си като служители на държавата, най-често - на националната държава, обградена от агресори. Или са просто чиновници – като Адолф Айхман в своята канцелария. Или виждат себе си като войници в една неизбежна, но и справедлива война – като тайните служби на Израел, когато убиват или отвличат хора далече извън границите на Близкия Изток. Така че не е разумно да се разчита, че репресията ще повлияе на следващия потенциален предател. Ситуацията ще бъде друга, случаят ще бъде различен, а следващият индивид ще вижда себе си като неминуем победител. За него бандитите от другата страна ще са тези, които трябва да бъдат изправени пред съда.

Ако властва безнаказаност. Разбира се, че и аз съзнавам какво би станало, ако комендантът на Биркенау и някои от нацистките началници не бяха убити. Гневът срещу тях беше непреодолим. В много от концентрационните лагери пазачите са били разкъсани на парчета в самия ден на освобождението.

Зовът за отмъщение трябва да бъде уважен, но трябва и да бъде опитомен, канализиран чрез апарата на наказателното право, успокоен с прехвърлянето му в ръцете на държавата. Ако властва безнаказаност, мирът не може да бъде възстановен. Това е солиден аргумент в полза на наказателното въздействие. Добър е. Но води до резултат, който се постига на жестока цена – цена, която често пъти рефлектира на по-късен етап върху живота на една нация. Нека да онагледя тезата си с опита на моята собствена страна – Норвегия.


Квислинг. По време на Втората световна война думата "квислинг" е широко употребявана като синоним на "предател". В Норвегия все още я употребяват. И няма нищо странно в това. Видкун Квислинг е норвежки военен офицер. Той основава нашата националсоциалистическа партия през 1933 г. Посещава Хитлер през 1939 г. На 9 април 1940 г. германците окупират Норвегия. В същия ден Видкун Квислинг се обявява за министър-председател. Той остава водещ сътрудник на окупаторите до капитулацията на германците през май 1945 г. Арестуван е на следващия ден, изправен е пред съда, защитаван е от високо уважаван адвокат, но е осъден на смърт. Жалбата му е била отхвърлена от Върховния съд и той е екзекутиран на 24 октомври 1945 г.


Името Квислинг става нарицателно. Той обаче не е единственият, който е сътрудничил на окупаторите. От 3,5-милионното население на Норвегия по онова време 80 хил. души стават членове на нацистката партия. Много други са съдействали на окупаторите, някои - като работници, други – като информатори или направо като инквизитори в службите на Гестапо. Имало е специално понятие – сътрудниците били наричани "landssvikere". Това означавало нещо по-лошо от "предатели". Означавало да предадеш цялата своя нация – този особено важен фундамент на идентичността по време на война.


Чистката. Още помня големите заглавия на първия вестник, който излезе в Норвегия в деня след германската капитулация: "RO – ORDEN – VERDIGHET". "СПОКОЙСТВИЕ, РЕД, ДОСТОЙНСТВО", не предприемайте частни действия, оставете държавните органи да администрират наказанието, което ще последва категорично и справедливо. И то наистина последва. Затворите се препълниха. Всички членове на нацистката партия, в това число и напълно пасивните, бяха изправени пред съдебните органи. Присъдите бяха до крайност тежки, особено през първата година след окупацията. Повече от 40 хил. души получиха наказание, 17 хил. – под формата на затвор. Бяха екзекутирани 31 норвежци.


Превенция на личното отмъщение. На Квислинг не му се размина, нито на неговите последователи. Малко след края на германската окупация мисълта да срещнеш Квислинг някъде по улиците на Осло беше близка до невъобразимото. В известна степен, мирът беше възобновен чрез случилото се с Квислинг и неговите сподвижници.


Това успокои ситуацията веднага след германската окупация. Личните прояви на мъст бяха редки, като изключим "церемониите на заклеймяването"[2] срещу жените, които бяха поддържали връзки с германски войници, а също и мрачните действия срещу децата им (Olsen, 1998 г.). Една мирна страна възвърна част от мира си.


Но това беше мир, постигнат на определена цена. Нека да го илюстрирам с едно посещение в град Нарвик.


Нарвик, октомври 2002 г. През октомври 2002 г. се проведе една твърде необикновена среща в Нарвик – град, който се намира високо в северната част на Норвегия. През 1940 г. Нарвик става известен с най-ожесточената битка между германските сили, от една страна, и британските, френските, полските и норвежките сили – от друга. Загиват много войници. Те са погребани в гробището в центъра на Нарвик. Две години по-късно близо до града става нова катастрофа. Пристига кораб, който донася още страдание. На борда му има югославски затворници – затворници, които са депортирани далече на север в изпълнение на част от хитлеровата програма Nacht und Nebel ("Нощ и мъгла"). Построен е лагер. До следващото лято само 30% от затворниците са били все още живи.


А сега - отново към срещата от 2002 г., 60 години след събитията. Това беше една помирителна среща. Ето ни нас, представителите на заинтересуваните страни. Ветерани от войната, както и млади войници от различни националности, посланици, председателят на норвежкия парламент, кметът на Нарвик, а също и няколко академици. Срещнахме се на гробището; германски гробове - вляво, съюзнически гробове - отпред и вдясно. Срещнахме се в църквата с откъси от молитви на всички представени езици. Срещнахме се и на семинарите по теория и практика на помирението.


Всички бяхме там. Или не всички?


Бяха поканени германските ветерани от войната, те бяха приели поканата. Но ветераните са вече стари и болни. Германските военни ветерани не се явиха. Какво облекчение. Норвежките ветерани неохотно се бяха съгласили да се срещнат с тях. Сега те бяха пощадени, пристигна само германският посланик.


Но имаше една категория хора, които изобщо не бяха поканени – норвежките сътрудници на окупаторите. Не беше забелязан нито един бивш сътрудник. "Аз нямаше да присъствам, ако те бяха поканени" – каза водещият норвежки ветеран, който беше и един от оцелелите от концентрационните лагери в Германия. Познавам го като мил и добър човек. "Друго щеше да е - добави той, - ако те ясно бяха признали злодеянията си." В разгорещена дискусия председателят възкликна, обръщайки се към мен: "Бихте ли приели бившия си мъчител тук, за помирение?"


Аз - бих.


Паметникът. Посетихме също и мястото на стария концентрационен лагер в покрайнините на Нарвик. Тук е издигнат паметник. Според текста върху камъка, това било "дар в знак на благодарност от норвежките и югославските народи в памет на повече от 500-те югославяни – жертви на нацизма, умрели в германския лагер през 1942-1943".


Умрели? Та те бяха убити.


Германски лагер? Да, той е бил организиран от германската СС, но пазачите са били норвежци – няколкостотин норвежци. След войната 47 от тях са били изправени пред наказателните съдилища и са им били наложени много тежки наказания. Аз ги познавах добре – както споменах по-горе, разговарял съм с повечето от тях малко след края на окупацията, а също и с онези пазачи, които в същия лагер не са се държали особено зле. Съдебните процеси бяха щателно отразени в норвежките медии.


Закъснялата цена на наказанието. Случилото се в Нарвик през онзи октомври не е доказателство, а пример. Всички сътрудници на окупаторите и военнопрестъпници бяха тежко наказани след края на окупацията. Но тежките наказания не прогониха ненавистта. В Норвегия сътрудниците все още са презирани, техните деца се чувстват като изгнаници, а внуците им избягват да говорят за семейната си история. Поради това и до днес значителна част от населението е извън уважаваното общество. А повечето норвежци продължават да мислят, че убиването в концентрационните лагери е било работа само на германците.


II. Помирението като алтернатива


Когато силата се превърне в слабост. Наказателното право има големи предимства, когато трябва да бъде причинена реципрочна болка.


Наказателното право е насочено към решаването на въпросите за отговорността и вината. Това оказва своето влияние върху модела на мислене в рамките на институцията. Наказателното право е изградено върху дихотомии – виновен или невинен. Решение "полу-виновен" не се брои. От значение е само решението, основано на "или-или".


Освен че в наказателния процес се определя виновността, неговата същност е в причиняването на болка. Това дори го превръща в още по-сериозен проблем. Повечето държави разработват механизми за контрол над тази дейност. Единият от механизмите е свързан с изискването за съразмерност между нанесената вреда и тежестта на определеното наказание. Друг акцент се поставя върху равенството, което трябва да се постигне – причиняване на еднаква болка за извършени еднакви престъпления. Но престъпленията рядко биват еднакви, а още по-рядко нарушителите си приличат като еднояйчни близнаци. Поради това централно място в наказателното право заема стремежът за преодоляване на различията, по-конкретно - чрез редуцирането на количеството фактори, които може да бъдат преценявани при налагане на наказанието. Това се прави основно чрез сложните системи на обучение или чрез консенсус относно вида информация, която се приема за "правно релевантна".


Юридическото образование до голяма степен е обучение по уместност или, за да бъда по-точен, по неуместност. Мнозина от нас са попадали в ситуации, в които собствените ни адвокати са ни казвали, че това, което считаме за най-силни свои аргументи в правния конфликт, не бива въобще да се споменава в съда. Съдията би решил, че сме побъркани, а адвокатът ни – лош, ако изтъкнем онова, което за нас представлява същността на делото. Вероятно това е необходимо в съдебната система. Важно е, преди да започне всичко това, да се постигне някакъв вид съгласие относно онова, което има практическо значение. Но това съгласие не е във всички случаи от полза за разкриването на пълната история на случилото се. Ако целта е постигане на помирение, силните страни на класическите наказателни съдилища може в същото време да се окажат и тяхната слаба страна по две важни причини.


Наказателното право пречи на хората да представят пълната история – такава, каквато те самите я виждат.


Наказателното право може да попречи на спорещите страни да постигнат взаимно разбиране, а заедно с това – и траен мир.


Има обаче алтернативи.


Помирението като решение. Поради развитието на съвременните индустриализирани общества почти навсякъде се установява разрастване на наказателния апарат, както и нарастване на броя на лишените от свобода. В същото време, като опит за обуздаване на това развитие, се поднови интересът към алтернативните форми за разрешаване на конфликти. Наблюдават се опити за цивилизоване на конфликтите и възстановяване на медиацията или помирението като решение на спора.


Както беше описано по-горе, наказателното право създава строги ограничения относно допустимата информация в процеса. Помирителните органи обаче не са обвързани с подобни ограничения. Релевантно е това, което страните намират за релевантно. Помирителните органи могат и ще изслушат историята – такава, каквато я виждат страните.


Това ни насочва и към друг контраст. Наказателните съдилища може и да са източници на силни емоции, но в основата си провеждат "сух" и "скучен" процес, който стимулира неутралността на чувствата. Срещите за помирение, от своя страна, поощряват емоционалната изява. Комисиите за установяване на истината и помирение в Южна Африка бяха арена на емоционални взривове, на прояви на мъка и покруса, на омраза, но също и на прошка.


Още една разлика – помирителните органи не са принудени да мислят в ясно отграничени дихотомии. Те са отворени за различни променливи и поради това – за пълната история. Те могат да изоставят дихотомиите и да приемат представянето на цялото – така, както го виждат страните.


По този начин, представяйки цялата история, емоционално оцветена в нейната пълнота, помирителните органи помагат на участниците да съхранят личните си истории, но също и да си спомнят онова, което може да са забравили.


В пределите на наказателното право вината трябва да бъде персонализирана. Вината не може да е в системата, нито в историческото развитие – тя трябва да се търси в поведението на една конкретна личност. Комисиите по установяване на истината имат обаче много повече работа, те имат по-големи възможности да поставят въпроси, по-близки до социологически насоченото разбиране за този феномен.


Що се отнася до превенцията на грешките при причиняването на болка, разпоредбите на наказателното право – когато функционират правилно, а това не винаги се случва, са може би най-доброто, което може да се измисли. Но разрешаването на конфликт чрез помирение има ясни предимства, когато става въпрос за по-цялостно оголване на истината за случилото се и когато трябва да се даде възможност на участниците да разкажат своите истории и да разкрият собствените си емоции.


Подходящи ли са обаче наказателните съдилища за постигане на примирие? След Втората световна война не се е мислило за алтернативи на наказателния съд. По това време комисиите за помирение не са били в нашето съзнание. Но днес вече са, а това поставя фундаментални въпроси. Наказателните съдилища са умни институции, когато става дума за причиняване на болка, но могат ли да ни помогнат за създаването на мир или само ни карат да държим желанието си за отмъщение под контрол? И по-важно – могат ли да ни помогнат за помиряването на страните, които са в конфликт? Или е вярно обратното – че силата на наказателните съдилища да възстановяват обществения ред се превръща в техен недостатък, когато става въпрос за помирение?


Мисля, че е така.


Установяване на мир. По някои от конвенционалните наказателни дела може и да се получи. Да приемем, че един човек е нарушил общоприетите норми. Откраднал е от бедна вдовица или е изнасилил невинно момиче. Той споделя общоприетите ценности, изпълнен е със срам, вижда наказанието като справедливо, изтърпява си наказанието и се връща у дома, където баща му принася в жертва едно агне и посреща сина си с онова известно блюдо, което толкова вбесява брат му. Чудесно. Но политическите борби често са конфликти за приоритет на ценностите. Членовете на нацистката партия в Норвегия са имали идеи. Грешни идеи, според мен, но не и според тях. Наказанието в повечето случаи се изживява като политическа присъда, като диктат. А диктатът е много далече от помирението.


Основен елемент от всеки процес на помирение е изслушването на другата страна, изслушването на цялата история на другата страна. Ето защо при тази дейност търсенето на определена вина по определен закон не винаги е добрата процедура. Задържането извън производството на информацията, която "не е релевантна", и получаването на дихотомни отговори "да" или "не", не създават най-добрите условия за установяването на мир. Напротив, изглежда по-разумно да заявя, че когато ценностите са в ярък контраст, силните страни на наказателните съдилища се превръщат в тяхна слабост, когато става дума за създаването на мир, в който може да се живее, когато трябва да се вземе по-приемливо решение за всички заинтересовани страни.


III. Международните трибунали и наказателните съдилища


Как изглежда съвременната наказателна практика по отношение на зверствата, в контекста на представените тук общи възгледи?


Международните трибунали. Нюрнбергският съд очевидно беше съд, учреден от победителите. Той беше военен съд. Беше международен само дотолкова, доколкото четиримата му съдии произлизаха от четирите главни държави, които победиха Германия. И беше съд, който се произнасяше срещу враг, претърпял пълно поражение.


В по-съвременните опити за установяване на международните стандарти това до някаква степен вече е променено. Някои съдилища станаха международни. Най-пресни примери са Международният наказателен трибунал за бивша Югославия в Хага и сходният съд за Руанда, намиращ се в Аруша, Танзания. Въобще не съм убеден, че те са успешни.


Докато подготвях за първи път бележките си по този въпрос през пролетта на 2001 г., югославските власти се намираха под огромен натиск да изправят Милошевич пред трибунала в Хага. Ако правителството се съгласеше да го изпрати в Хага, щеше да получи пари от Запада за възстановяване на страната си. Ако просто го бяха изправили пред съд в собствената си държава, нямаше да получат нищо. Изпратиха го. На следващия ден получиха обещаните пари – 11,9 милиарда долара срещу един брой Милошевич.[3]Прокуратурата направи искане за довеждането на Милошевич в Хага, преди да приключи войната на НАТО срещу Югославия. Не е невъзможно това искане да е удължило войната.


Международният трибунал за Руанда създава друг вид проблеми. Трибуналът се намира в Аруша, Танзания. Годишната му издръжка възлиза на милиони. Създаден е за "елитните заподозрени" – стотина души, които изчакват процеса си някъде наблизо в приличен затвор. Идеята е, че основните заподозрени трябвало да бъдат осъдени първи. Но това означава дребните риби да чакат. Те изчакват това време в затвори зад граница, в Руанда. Около 120 000 затворници са били складирани там при условия, които убиват много повече, отколкото биха били осъдените от Международния трибунал в Аруша. През 1999 г. в затворите на Руанда умират 3000 души[4]. За щастие, тази година Руанда стартира система с "гакака" трибунали – една система, по-близка до медиацията.


Международният наказателен съд. А сега за новия Международен наказателен съд. Той ще бъде цивилен съд със съдии и прокурори от няколко различни държави. Това е голяма крачка напред в сравнение с Нюрнберг.


Несъмнено, в сравнение със случилото се в Афганистан, би било за предпочитане да се състои процес пред международен наказателен съд. Един международен наказателен съд можеше да помогне за по-цивилизованото разрешаване на този конфликт. С един действащ международен съд, аргументите за изпращането на заподозрените в Хага, вместо да бъдат подложени на "церемониите на заклеймяването"[5] в Куба, биха били значително по-силни.


Един такъв съд може би щеше да успокои и дивата настойчивост за отмъщение, която се породи след 11 септември. Може и да сме изоставили плановете за военни съдилища, а може и 11 септември, стъпка по стъпка, да се превърне във война срещу онези, които се съпротивляват на Запада. Оста на злото. Но старите проблеми се наследяват и в новите уговорки.


Основен въпрос: отново ли ще имаме съд на победителите?


Западният правов ред набляга на ценността да бъдеш съден от равни на теб хора и според законите, изработени от избрани представители. Дори в най-спокойните национални държави тези ценности не винаги се съблюдават. Може би е по-правилно да кажа: те никога не се реализират изцяло. Съдебните заседатели, както и съдиите, почти винаги са по-възрастни, по-образовани и с по-добър произход в сравнение с хората, за които се произнасят. Законите в голямата си част са по-добре пригодени да контролират бедните, отколкото богатите, да контролират в по-голяма степен безвластните, отколкото хората с власт, и се правят от по-успелите граждани в обществото и за тях.


При международните съдилища или трибунали е дори още по-трудно да играеш по основните правила на играта. В тях няма да има драма по отношение на националното право, няма да има процес, воден от национални съдии, и няма да участват обикновени съдебни заседатели. В моята малка държава след Втората световна война са били осъдени около 80 000 сътрудници на окупаторите. Разбира се, нито един от прокурорите, съдебните заседатели или съдиите не е членувал преди това в нацистката партия. По дефиниция те съдеха хора, които не заслужаваха да бъдат чути.


Освен това, международните съдилища срещат изключителни трудности да запазят независимостта си и да направят тази независимост видима. Големите и силни държави, както и малките, които поддържат добри връзки с големите държави, са по-добре защитени от риска да бъдат изправени пред международните съдилища, отколкото малките държави, които нямат власт и поддържат слаби връзки с големите сили. Тоталните несретници бяха обесени в Нюрнберг. Когато Международният съд заработи, ще възникнат нови проблеми. Можем да очакваме турците там – заради отношението им към кюрдите. Някои може да очакват Шарон да отговаря както за старите, така и за новите си дела, и то не само заради поисканото от белгийските съдилища[6]. Някои руски генерали също може да бъдат повикани да отговарят за методите си в Чечня.


Това, което последва през последните месеци, беше предизвестено – най-силните държави не проявяват желание да бъдат изправени пред такъв съд. САЩ подписаха, но отмениха подписа си и сега упражняват огромен натиск върху другите държави, за да получат гаранция, че никой американец няма да бъде призован пред Международния съд. Русия е подписала, но не е ратифицирала акта. Китай нито го е подписал, нито го е ратифицирал. Израел е в същата позиция. Жалко свидетелство за превръщането на Международния наказателен съд в още един съд на победителите.


Проблемът с независимостта на Международния съд е отразен в бюджета му. Съдът официално функционира от 1 юли 2002 г. Нужни са му пари. Бюджетът до края на 2003 г. възлиза на 30 млн. Германия гарантира 22% от разходите. Според Кристиан Шмид Хойер ("Духът на времето", в."Morgenbladet", 5-11 юли 2002 г.), това означава, че Германия може да претендира за една пета от всички позиции в съда. 


Ще бъде ли възможно помирението в Международния наказателен съд? Един неизбежен въпрос – ако открием ценност в помирението, създаването на Международния наказателен съд ще подпомогне ли този акт или ще му навреди?


Боя се, че новият съд ще навреди на действията за помиряване.


Първо, цялата идея за неговото създаване произтича от традиционния модел на наказателното мислене и допълнително ще подкрепи идеите за причиняването на реципрочна болка като очевиден отговор на злодеянията.


Второ, изхождайки от своя прочит на правилата за Международния съд, се опасявам, че този съд ще блокира употребата на алтернативни начини за справяне с конфликтите. Или поне няма да стимулира алтернативите.


Съгласно правилата за Международния съд, в него могат да бъдат разследвани отделни случаи, когато националните наказателни съдилища не са били сезирани за тях. Според моя прочит на правилата, много малко е вероятно помирението да бъде възприето като алтернатива на наказателния процес.
---
Нямам категорични отговори на повдигнатите тук въпроси. Това, което не мога и няма да скрия, е двойственото ми, граничещо със скептицизъм, отношение към Международния наказателен съд като отговор на зверствата. Наказателното право винаги създава ограничения относно потока на информация и поради това не може да бъде най-доброто средство за изясняване на случилото се. Международното наказателно право неизбежно е право на победителите и поради това има съмнителна полезност при опитите за създаване на социален мир. То е инструмент за описване на определена част от онова, което се е случило в миналото. Но ние имаме нужда от системи, които гледат напред. Имаме нужда от инструменти, които едновременно да изясняват миналото и да подпомагат бъдещето. Изглежда, че системите за истина и помирение са решение, което трябва да бъде поощрено, вместо да нанасяме още вреди, като продължаваме да използваме традиционните начини за отвръщане на нанесените вреди.


Няма задоволителни отговори. Може би няма задоволителни отговори на зверствата. Едно подобно заключение не е велико – то няма да предизвика ефективни действия, нито пък е в състояние моментално да създаде нови защити срещу злите сили. Но може би, ако приемем, че задоволителни отговори не съществуват, ще можем да създадем основа, върху която да изградим мир. Ако търсенето на задоволителни отговори бъде напразно, ще сме принудени да се върнем към обикновените начини за справяне с конфликтите. По-специално, трябва да извлечем опит от проучването на мирните и цивилизовани начини за разрешаване на конфликтите.


Трябва да живеем с мъката и нищетата, която оставят след себе си зверствата. Но, ако позволите да изразя собствения си морал, трябва да опитаме и някои от старомодните начини за разрешаване на конфликти, да възстановим и да простим, може би дори още преди виновниците да помолят за това. Не искаме амнезия. Но след цялата информация, която беше извадена на повърхността, запечатана в умовете ни и в цялата история на човечеството, накрая може би няма да имаме по-добро решение от прошката.


Превод от английски Ева Стоянова


[1]Части от тази статия са били представяни под формата на лекции в семинари в различни европейски държави.


[2]Церемонии на заклеймяването – ритуал по (публично) отлъчване на индивид от групата поради това, че е нарушил определена норма на поведение. Стигмата се налага от излъчен от общността авторитет и има за цел не само санкциониране на конкретния субект, но и затвърждаване на границите на поведение, което останалите членове на групата трябва да следват. В Норвегия "церемониите по заклеймяването" са приложени към норвежки жени, които по време на окупацията се влюбили в германски войници. Техните отношения – в ситуация на окупация – са оценени като изключителна нелоялност към нацията. Част от тези жени били арестувани, натоварени в автобуси и камиони и разкарвани из Осло, за да бъдат "заклеймявани" от хората по улиците, някои били остригани. По-късно тези жени били интернирани на малък остро извън града и държани там седмици без присъда. Те не са били осъдени, защото влюбването във войник на врага не е престъпление. Децата на някои от тях били отделени от майките си и оставени в "Домове за деца" - б.пр.


[3]Милошевич може и да е лош човек, възможно би било също да бъде признат за виновен. Нямам отношение по този въпрос.


[4]Международна наказателна реформа. Годишен доклад, 2000, с. 7.


[5]Става въпрос за американската база в Куба - Гуантанамо, в която са въдворявани заподозрени в терористични действия афганистанци, които все още са там без присъда- б.пр.


[6]Клането в Сабра и Шатила (16-18.09.1982 г.) става причина Ариел Шарон (тогава министър на отбраната на Израел) да бъде наречен "Касапинът от Бейрут". През 2001 г. роднините на жертви от клането в Сабра повдигат обвинения в Белгия срещу Шарон за военни престъпления. Апелативният съд в Брюксел прекратява делото заради последваща промяна в закона, по силата на която делото не може да продължи, след като в него не е замесен белгиец. Преди делото да бъде прекратено обаче, Ели Хобейка, ръководителят на отряда, извършил кланетата, е убит. Това става няколко месеца преди датата на заседанието, в което е трябвало да се яви като като свидетел по делото - б.пр.
 

Ключови думи към статията:

Коментари (9)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 2895 Неутрално
  2. 2 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2390 Неутрално

    Светъл ум! Нека почива в мир!

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  3. 3 Профил на kashpirovska
    kashpirovska
    Рейтинг: 715 Разстроено

    Бог да го прости!
    Помирение,прошка...колко би било добре...! Ама надали!

    Джордж Оруел-1984
  4. 4 Профил на vlad
    vlad
    Рейтинг: 388 Неутрално

    Лека му пръст.
    Интересна и непопулярна гледна точка в защита на това което ни отличава от дивото и ни кара да се наричаме един друг, човеци, хуманисти и т.н.

    "It's better to be on the dock, wishing you were on the lake, than to be on the lake, wishing you were on the dock"
  5. 5 Профил на Long One
    Long One
    Рейтинг: 607 Неутрално

    Много умен и мъдър човек. Бог да го прости.

    "We dance like marionettes, Swaying to the symphony... Of destruction"
  6. 6 Профил на batzdravo
    batzdravo
    Рейтинг: 2848 Неутрално

    Цитат:"Трябва да живеем с мъката и нищетата, която оставят след себе си зверствата. Но, ако позволите да изразя собствения си морал, трябва да опитаме и някои от старомодните начини за разрешаване на конфликти, да възстановим и да простим, може би дори още преди виновниците да помолят за това. Не искаме амнезия. Но след цялата информация, която беше извадена на повърхността, запечатана в умовете ни и в цялата история на човечеството, накрая може би няма да имаме по-добро решение от прошката."

    Намам други думи, с които да изразя възхищението си от тези заключителни фрази, освен: дълбок поклон и светла му памет!

  7. 7 Профил на Арон
    Арон
    Рейтинг: 1378 Разстроено

    [quote#0:"статия"] състояло се е отмъщение (често наричано справедливост), но в същото време успешно е прекъсната дискусията за причините, които стоят зад тези зверства, а и зад другите явления, свързани с тях.[/quote]
    Истински демократ. Мислещ човек. Много се кефя на такива големи хуманисти. Сигурен съм, че е в Рая. Господ да да го приеме в покоите си!

  8. 8 Профил на forum_terrorist
    forum_terrorist
    Рейтинг: 552 Неутрално

    Жалко, че няма повече такива хора...

    You can fool some people sometimes, But you can't fool all the people all the time!
  9. 9 Профил на grand funk railroad
    grand funk railroad
    Рейтинг: 1108 Неутрално

    Шапки долу!

    Parmi ceux qui n'ont rien à dire les plus agréables sont ceux qui se taisent. Coluche




За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK