© Reuters
На пръв поглед нещата изглеждат ясни – народът се произнесе, политиците изпълняват волята му. Но само на пръв поглед.
След като на 23 юни повечето от британците гласуваха – напук на призивите на премиера си - да извадят страната си от Европейския съюз, би трябвало да стане за не повече от 2 години, т.е. до средата на 2018 г.
Преди това обаче някой трябва да натисне бутона Брекзит за задействане на клаузата по Член 50 от Лисабонския договор. Той е създаден едва през 2007 г. и никога не е тестван в реална ситуация, т.е. може да се окаже, че има "вратички", неясноти и подлежащи на тълкуване обстоятелства. И тази клауза може да се окаже първото бойно поле между Лондон и Брюксел.
Всеки развод е неприятен и за двете страни и затова са създадени подобни рамки, поддържащи баланса на силите, правила кой, как и кога гласува и с чие решение може да се удължат преговорите.
Същественото е, че единствено от Лондон зависи да задвижи целия процес (и молбата му е необратима), но след това той е извън контрола му. И обратното – макар да имат относително ясни процедури и срокове по Член 50, останалите членове на ЕС не могат да принудят Великобритания да ги уведоми, че иска той да бъде активиран, т.е. страната не може да бъде изритана от съюза.
Затова който и британски премиер да направи тази крачка, много е вероятно първо да поиска някакви гаранции, че другата страна ще преговаря за нови търговски споразумения и преходен период, които няма да навредят сериозно на британската икономика. Първата реакция на европейските лидери е процедурата за напускане да започне колкото се може по-скоро, както и напомняне, че търговски преговори ще се водят с Лондон като трета страна, т.е. като (или когато) вече напуснала ЕС.
Член 50 категорично регулира развода, т.е. как се прекратяват правата, задълженията и отговорностите на Лондон към ЕС, но не и сферата на търговски отношения, статут на чуждите граждани на страните от съюза и на британците в тези страни, трансграничните фирми или свободното движение през границите на Обединеното кралство.
В този смисъл разводът изглежда по-лесен – достатъчно е съгласие на страните, представляващи мнозинството от населението в ЕС, докато търговските споразумения с единния пазар изискват единодушие на всичките 27 страни и ратифицирането им от националните парламенти. Това единодушие включва и някои регионални парламенти – в Белгия, например, има 6 такива, включително един на 76 000 немски говорящо малцинство. В някои случаи може да се стигне и до референдуми за одобряване на новите споразумения с Великобритания.
Има обаче и призиви за "нецивилизован развод". Джон Редууд, консервативен и евроскептичен депутат каза пред Би Би Си, че изобщо няма нужда да се активира Член 50. Просто трябва да се промени британското законодателство като едностранно се денонсира Законът за европейските общности от 1972 г. и така страната прекрати задълженията и отговорностите си към ЕС.
Организаторите на кампанията за напускане на съюза също говореха, че може да поемат по подобен път – Лондон сам да определи датата, в която напуска ЕС, прекратява действието на своя територия на решенията на съдилищата на ЕС и повежда собствена политика по граничен и миграционен контрол.
Всичко това би било възприето от останалите страни в ЕС като враждебен акт.
В очакване на подобен сценарий юристи в ЕС обмислят как да го избегнат и един от вариантите е да се обяви, че първият едностранен закон в Лондон, отменящ което и да е от европейските общи правила, ще се смята за активиране на процедурата по Член 50.
Има и по-радикални контрамерки – например да се прекратят на единния пазар правата на британските компании, които в момента ги използват наравно с всички останали 27 държави.
Няма гаранции и за успешен край на преговорите ЕС-Великобритания. В този случай би трябвало автоматично между двете страни да започнат да действат правилата на Световната търговска организация, т.е. въвеждане на мита за британския внос.
В крайна сметка, изглежда, че Член 50 не равнопоставя напускащата страна и останалите и ЕС държи повече козове при активирането му.
А след като някак си Лондон приключи развода с ЕС, го очакват отделни преговори с НАТО, Британската общност и множество международни организации, в които членува.
Цялото това кълбо от проблеми, неясноти и рискове е в ръцете на един единствен човек. Това е британският премиер. По закон решението е само негово, а не на парламента, защото Короната му е го е предоставила като кралски прерогатив.
Дейвид Камерън каза, че няма да е той лидерът, който ще вземе това решение и че подава оставка, но фактически той не я е подал. Причината е, че министър-председателят е длъжен при явяването си при кралица Елизабет II за връчването на оставката, да я уведоми и кого предлага за свой наследник.
Междувременно, парламентът има право да вземе решение, с което инструктира премиера да не задейства Член 50.
Понеже едва ли някой би извършил политическо самоубийство след като народът се е произнесъл, че не иска да е в ЕС, цялата тази политическа игра може да бъде използвана с една цел – да се печели време. Лондон се нуждае от няколко месеца, за да си изработи стратегия за Брекзит преди да е пуснат часовникът, отчитащ 730 дни до края на членството.
Европейският съюз също има нужда от време – първо да овладее вторични трусове и да предотврати плъзване на "британската зараза" с подобни референдуми във Франция, Холандия или Полша, и, второ, за да има собствен сценарий за раздяла. Германската преса вече написа, че финансовият министър Волфганг Шойбле разполага с документ от 8 страници, описващ елементи като оттегляне на Великобритания от Европейската инвестиционна банка, анулиране гласа на британския еврокомисар и поемането от друга държава на британското председателство на ЕС във втората половина на 2017 г.
Освен това трябва и страстите да се охладят – Берлин призова в петък останалите 27 да не си отмъщават на британците.
Сглобяването на стратегията в Лондон започва с консултации с регионалните правителства на Уелс, Шотландия и Северна Ирландия, най-малкото защото последните две съставни части на Обединеното кралство гласуваха категорично за оставане в ЕС, т.е. против националния резултат.
При положение, че победилият лагер на Брекзит така и не даде ясен отговор как си представя напускането на ЕС, и най-вероятно премиерът Камерън няма да получава ясни инструкции как да действа, британската бъркотия може да се задълбочи, напрежението в обществото да се повиши и проевропейското мнозинство в парламента да се активира срещу напускането.
Донякъде парадоксално, депутатите могат да обявят предсрочни парламентарни избори с обяснението, че така реализират суверенното право на Великобритания да управлява съдбата си (а не тя да бъде решавана в Брюксел), както толкова пламенно настояваха привържениците на Брекзит.
Новият състав на Камарата на общините може да игнорира резултата от референдума, който и без това е с препоръчителна сила.
