© Reuters
В края на годината "Дневник" помоли познати, приятели и колеги да споделят какво си спомнят за емблематични събития от световните новини през 2016г.
Може и да сте чували вече подобни разкази. Да, живеех във Великобритания в годините преди Брекзит, следях новините, разговарях със стотици местни хора и до последно не вярвах, че ще се случи. Ето какво видях:
Откакто живее в Лондон, чехкинята Петра сънува повтарящ се сън. Континентална Европа е превзета от зомбита, настъпващи към Британските острови. Властите всеки момент ще затворят канала под Ламанша, за да спрат заразата, и Петра, която е кикбоксьорка и бивша рейнджърка от армията, тръгва на опасна мисия да изведе сестра си и баща си от Прага в Лондон, преди за всички да е твърде късно.
Сънят на Петра не се е зародил през 2016, започнал е много преди това. Тя ми го разказа преди повече от три години. Точно по същото време британското правителство се оправдаваше пред гражданите си защо не може да спре свободния достъп на българи и румънци до пазара на труда след началото на 2014 г. – заради Европейския съюз. А таблоиди като "Дейли Мейл" предупреждаваха, че 29 милиона българи и румънци си стягат багажа за острова. Наистина изглеждаше сякаш зомбитата от съня на Петра може да сме ние.
Зомби апокалипсис някъде там
Страхът и неприязънта към мигрантите явно бяха все по-мощна сила. Непрекъснато се обсъждаха твърдения, че чужденците генерират престъпност, че изсмукват социалната система, че са виновни за дългото чакане за здравни услуги. Дори политиците и медиите, които се разграничаваха от подобни обвинения, ги повтаряха отново и отново, докато се опитваха да ги оборят със статистически данни и мнения на експерти.
От целия този шум разбирах, че във Великобритания живеят много хора, за които присъствието на такива като мен е обяснение за куп житейски неудачи. Но тези хора сякаш бяха някъде другаде и не успявах да ги срещна. Жителите на космополитния град изглеждаха над тези неща. Дори когато UKIP стана първа политическа сила в изборите за Европейски парламент през 2014 (по пропорционалната система), това се случваше в някаква друга Англия, коренно различна от тази, която аз обитавах.
Трябва да е трудно да живееш в град като Лондон, ако си предубеден към мигрантите. Те карат автобусите, ремонтират ти къщата, клиенти са на бизнеса ти, лекуват те, когато си болен, работят в банките и адвокатските кантори, децата ти ходят на училище с техните деца. Кметът също е син на мигранти мюсюлмани.
Тук можеш да вечеряш в полско-китайски ресторант, да си поръчаш халал пица, а най-обичаното ястие според поредица от проучвания е пиле тика масала. Както казва Даян Абът, първата цветнокожа жена депутат в британския парламент, в Лондон не става дума за толерантност към мигрантите, градът буквално е направен от миграция. Мигранти са дори Томас Елиът, Хенри Джеймс и Бела Барток, покрай чиито домове с паметни плочи всеки ден минават жителите на Кенсингтън. Страхът от различните сигурно вирее по-добре в малките населени места.
Тъмните прозорци и вотът срещу Камерън
Градът се задвижва и от едни други чужденци, които по-трудно можеш да срещнеш на обществено място. Това са хората, привлечени от възможностите на Ситито и на имотния пазар в Лондон. Те може би не винаги са тук и не обичат да се показват, но парите им видимо променят града.
Миналата година разследване на Channel 4 показа как някои от най-големите агенции за имоти с готовност помагат за пране на корупционни пари чрез офшорни фирми, когато имат възможност да продадат жилище за няколко милиона паунда. А неотдавна италианският разследващ журналист и изследовател на мафията Роберто Савиано нарече Великобритания "най-корумпираната страна в света", защото по думите му 90% от капиталите в Лондон са собственост на офшорни компании.
Не е нужно да четеш за това в медиите, за да усетиш промените, които се случват. Инвестициите на капитали от цял свят в лондонски имоти вдигат цените на жилищата до баснословни нива и изтикват работещите на заплата хора от нови и нови райони на града. Повишава се цялостната цена на живота, а хората на възраст под 40 все по-често са наричани generation rent – смята се, че повечето от тях никога няма да могат да си позволяват да притежават дом.
Жилищата, купени само за да се вложат едни пари, разкъсват социалната тъкан на централните квартали, защото често стоят празни. Гледката на улици в Кенсингтън и Найтсбридж със само няколко светещи прозореца вечер не е рядкост.
Заради високите цени публичните пространства са под постоянен натиск да генерират приходи. Когато неработещата спирка на метрото на Бромптън Роуд и сградата на полицейското управление в Челси преминават в ръцете на частни собственици, а общината разрушава викторианска училищна сграда, за да построи върху част от терена офиси и апартаменти под наем, за много хора нещата са стигнали твърде далеч. Генерира се огромно чувство за несправедливост и недоволство, което се насочва срещу управляващите.
Затова на парламентарните избори през 2015г., когато торите обещаха референдума за ЕС и спечелиха, в Лондон на първо място бяха лейбъристите. В градския балон, който аз обитавах, гневът беше много повече срещу консервативното правителство и финансовия елит, отколкото срещу предполагаемата заплаха настъпваща през Ламанша. Част от тези хора бяха толкова ядосани на Дейвид Камерън, че просто не можеха да гласуват така, както той ги призоваваше.
"Много е страшно, ще вземат да ни извадят от ЕС", каза ми през юни например Робърт, 45-годишен юрист. "Притеснява ме само, че ако гласувам за оставане, все едно ще съм подкрепил Камерън и неговото правителство." Разбира се, фронтмените на кампанията за излизане Борис Джонсън и Майкъл Гоув също не бяха харизматични опозиционери, но въпреки това гласът за напускане за мнозина се усещаше като протестен вот против управляващите. Или хора като Робърт просто не отидоха да гласуват.
"Имението Даунтън" трябва да остане в семейството
Всички изненадващи обрати и разгорещени спорове преди Брекзит се развиваха на фона на една друга, също историческа драма. Шестте сезона на сериала "Имението Даунтън" по ITV имаха рекордна аудитория и накараха хората отново да започнат кръщават децата си с ретро имена като Дафни и Кора. Докато кампанията за Брекзит призоваваше британците да си възвърнат контрола върху страната си, епизодите на сериала им показваха изскани интериори, език и обноски от живота на аристокрацията в началото на ХХ век.
В "Имението Даунтън" всички в обществото си знаят мястото, жените носят красиви шапки, средната класа просперира, няма цветнокожи дори сред прислугата, а Англия твърдо е център на света. Дори сериалът да не е повлиял пряко на резултатите от референдума, популярността му показва, че в носталгията по тази митологизирана Британия от миналото е имало много енергия.
Това са много малка част от случките, които лично видях по пътя до сутринта на 24 юни – моментът, в който стана ясно, че нито социолозите, нито пазарите, нито букмейкърите бяха познали резултата от гласуването. Шокът беше масов, извиненията, срамът и черният хумор доминираха разговорите.
Нищо не беше същото. Бях там, преживях го и все пак не вярвах, че се случва. Така ще разказвам на внуците си.
