Казуо Ишигуро: Доброто писане и доброто четене ще срутят бариерите в света

Казуо Ишигуро: Доброто писане и доброто четене ще срутят бариерите в света

© Tt News Agency, Reuters



Ерата след падането на Берлинската стена изглежда като време на самодоволство и пропуснати възможности, но сега трябва да се мисли как човешкото общество да премине през предизвикателствата на технологичния свят и разделенията, които тепърва предстоят. Такова послание отправи в Нобеловата си лекция британският писател Казуо Ишигуро, спечелил тази година Нобеловата награда за литература.


Спомняйки си как се е превърнал в писател и "двойствения" живот, водил след пристигането си във провинциално кътче на Англия като дете, Ишигуро разказва и как дребни случки са променили писането му през годините, но и повдига въпроси за съхраняването на паметта, трудностите в съвременния свят и ролята на писателите в него.


"Дневник" публикува първите две части и края на лекцията, чийто пълен текст е достъпен тук. Акцентите и вътрешните заглавия са на редакцията.




Ако бяхте дошли при мен през есента на 1979 г., може би бихте се затруднили да ме определите социално или дори расово. Тогава бях на 24 години. Чертите ми вероятно са изглеждали японски, но за разлика от повечето японски мъже, които можеха да се видят тези дни в Британия, косата ми стигаше до раменете и имах увиснал бандитски мустак. Единственият акцент, който се долавяше в речта ми, беше на човек, израснал в Южна Англия, понякога повлиян от вече отживелия жаргон на хипитата. Ако се бяхме заговорили, може би щяхме да обсъждаме "тоталните футболисти" на Холандия или последния албум на Боб Дилън, или може би годината, която тъкмо бях прекарал в работа с бездомници в Лондон. Ако бяхте споменали Япония, ако ме бяхте попитали за културата ѝ, може би дори щяхте да откриете следа от нетърпение в общуването ми, докато признавам невежеството си заради това, че не съм стъпвал в тази страна – нито дори на почивка – откакто я напуснах на пет години.


Въпросната есен бях пристигнал с раница, китара и преносима пишеща машина в Бъкстън, Норфолк – малко английско село със стара воденица и равни ниви навсякъде около нея. Бях пристигнал на това място, защото бях приет в курс по творческо писане за една година в Университета на Източна Англия. Университетът беше на десет мили, в катедралния град Норич, но нямах кола и единственият начин да стигна там беше с автобус, който тръгваше само веднъж сутрин, веднъж по обяд и веднъж вечерта. Бях наел стая в малка къща, притежавана от човек в трийсетте си години, чиято жена току-що го беше изоставила. Без съмнение за него къщата беше изпълнена с призраците на откачените му сънища – или може би той просто искаше да ме избегне; във всеки случай не го виждах дни наред. С други думи, ето тук бях след трескавия живот, който бях водил в Лондон, с необичайно много тишина и уединение, в които да се превърна в писател.


Всъщност малката ми стая не беше много различна от таванската стая на класическия писател. Таванът се скосяваше клаустрофобично – макар че ако застанех на пръсти, имах гледка от единствения си прозорец към изорани полета, простиращи се в далечината. Имаше малка масичка, чиято повърхност пишещата ми машина и една настолна лампа заемаха почти изцяло. На пода, вместо легло, имаше голямо правоъгълно парче дунапрен, заради което се потях в съня си дори през много студените нощи на Норфолк.


Именно в тази стая внимателно прегледах двете кратки истории, които бях написал през лятото, чудейки се дари бяха достатъчно добри, за да ги дам на новите си съученици. (Клас от шестима, които се срещат веднъж на всеки две седмици.) В този момент от живота си бях написал малко други неща в смисъл на художествена проза, а мястото си в курса бях получил с радиопиеса, отхвърлена от Би Би Си. Всъщност, след като преди това бях планирал да стана рокзвезда, докато навърша 20 години, литературните ми амбиции ми се бяха разкрили едва наскоро. Двете истории, които сега преглеждах внимателно, бяха написани в нещо като паника, в отговор на новините, че съм бил приет в курса. Едната беше за мрачен план на хора, които искат да се самоубият, другата – за уличния бой в Шотландия, където бях прекарал известно време като социален работник. Не бяха особено добри. Започнах друга история, за младеж, който отравя котката си, действието ѝ, като на другите, се развиваше в съвременна Британия. Тогава една вечер, по време на третата или четвъртата седмица в тази малка стая, открих, че пиша, с нова и трескава интензивност, за Япония – за Нагасаки, града, където съм роден, през последните дни на Втората световна война.


Това, трябва да отбележа, дойде за мен като изненада. Днес преобладаващата атмосфера е такава, че на практика е инстинкт за млад и амбициозен писател от смесен произход да изследва "корените" си. Тогава далеч не беше така. Бяхме още


на няколко години от експлозията на "мултикултурната" литература


във Великобритания. Салман Рушди беше неизвестен автор, написал един роман, който в момента не се печаташе. Помолени да изброят водещите млади британски романисти на времето, хората може би щяха да споменат Маргарет Драбъл; от по-възрастните писатели Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. Чужденци като Габриел Гарсия Маркес, Милан Кундера или (Хорхе Луис) Борхес се четяха само от малцина, а имената им не значеха нищо дори за страстни читатели.


Такъв беше климатът на деня, когато приключих тази първа японска история, че въпреки цялото усещане, че съм открил нова и важна посока, незабавно започнах да се чудя дали това не беше просто самоугаждане; дали не трябваше да се върна бързо към "по-нормални" теми. Едва след сериозни колебания реших да покажа историята и до ден днешен оставам дълбоко благодарен на състудентите си, на преподавателите, Малкълм Бредбъри и Анджела Картър, и на романиста Пол Бейли – тазгодишния гостуващ на курса писател – за решително окуражаващия отговор. Ако бяха имали по-малко положителни реакции, може би никога повече нямаше да пиша за Япония. Тогава се върнах в стаята си и писах ли, писах. През зимата на 1979-1980 г., а и през голяма част от пролетта, на практика не говорих с никого освен другите петима студенти, селският бакалин, от когото си купувах закуската си и агнешките бъбречета, с които преживявах, и с приятелката си Лорна (днес жена ми), която идваше да ме посети всеки втори уикенд. Не беше балансиран живот, но в тези четири или пет месеца успях да завърша половината от първия си роман – "Замъглени хълмове" (оригинално заглавие A Pale View of Hills – бел. ред.) – чието действие също се развива в Нагасаки в годините на възстановяване след атомната бомба. Мога да си спомня как през този период се заигравах с идеи за кратки истории извън Япония, но интересът ми утихваше бързо.


Тези месеци бяха ключови за мен, доколкото без тях вероятно никога нямаше да стана писател. Оттогава често поглеждах назад и се питах: какво ми ставаше? Каква беше тази енергия? Заключението ми е, че в този момент от живота си просто се бях захванал със спешно самосъхранение. За да обясня това, трябва да се върна малко назад.


Казуо Ишигуро: Доброто писане и доброто четене ще срутят бариерите в света

© Tt News Agency, Reuters


"Моята" Япония


Бях дошъл в Англия на 5 г., с родителите и сестра си, през април 1960 г., в град Гилдфорд, Съри, в богата жилищна зона на 30 мили южно от Лондон. Баща ми беше изследовател, океанограф, дошъл, за да работи за британското правителство. Машината, която той изобрети, по случайност, днес е част от постоянната колекция на Музея на науката в Лондон.


Снимките, взети малко след като пристинахме, показват Англия от една изчезнала епоха. Мъже с вълнени пуловери с връзки, коли със степенки и резервно колело в багажника. "Бийтълс", сексуалната революция, студентските протести, "мултикултурализмът" тъкмо щяха да пристигнат, но трудно може да се повярва, че онази Англия, която нашето семейство видя за пръв път, дори подозираше това. Да срещнеш чужденец от Франция или Италия, беше достатъчно забележително – да не говорим за някого от Япония. Живеехме на по-малко от пет минути пеша до местната ферма и до пътя, по който минаваха кравите. Млякото се носеше с коне и каруци. Обичайна гледка, която си спомням от първите си дни във Великобритания, бяха таралежите – сладките, бодливи, нощни създания, тогава многобройни в страната – премазани от колела на автомобилите през нощта, оставени в росната утрин, грижливо скрити край пътя, в очакване на боклукчиите.


Всичките ни съседи ходеха на църква, а когато отивах да играя с децата им, забелязвах, че казваха кратка молитва, преди да се нахранят. Посещавах неделно училище и не след дълго пеех в църковния хор и станах първият главен хорист японец, някога виждан в Гилдфорд. Ходех в местното начално училище, където бях единственото неанглийско дете, вероятно и в цялата история на училището – а откакто бях на 11, пътувах с влак до училището си в съседно градче заедно с мъже в раирани костюми и бомбета, пътуващи към офисите си в Лондон. На този етап вече бях изцяло обучен в обноските, очаквани от момчетата от английската средна каса. Докато посещавах дома на приятел, знаех, че трябва да стана в момента, в който възрастен влезеше в стаята; научих, че докато се хранех, трябваше да искам разрешение, за да стана от масата. Като единственото чуждо момче в околността ме следваше един вид местна слава. Другите деца знаеха кой съм, преди да ги срещна. Възрастни, които бяха напълно непознати з мен, понякога се обръщаха към мен поименно по улицата или в местния магазин.


Когато поглеждам към този период и си спомням, че той беше по-малко от 20 години след края на световна война, в която японците бяха заклетите им врагове, съм изумен от откритостта и инстинктивната щедрост, с която нашето семейство се приемаше от тази обикновена английска общност. Привързаността, уважението и любопитството, които тая до ден днешен за онова поколение британци, преминали през Втората световна война, и изградили забележителна държава на благоденствието, произлизат в голяма степен от личния ми опит от онези години.


Но през цялото това време водех друг живот у дома с японските си родители. Там имаше други правила, други очаквания, друг език. Първоначалното намерение на родителите ми беше да се върнем в Япония след година или две. На практика през първите ни 11 години в Англия бяхме в непрекъснатото състояние на "връщане догодина". В резултат на това родителите ми винаги изглеждаха като посетители, не като имигранти. Те често споделяха наблюденията си за любопитните обичаи на местните, без да се чувстват принудени да ги приемат. И за дълго


предположението беше, че ще се върна към живота си на възрастен в Япония,


затова се полагаха усилия да се запази японската страна на образованието ми. Всеки месец от Япония пристигаше пакет с комикси, списания и образователните материали, които поглъщах жадно. Тези пратки спряха, когато бях тийнейджър – може би заради смъртта на дядо ми – но разказите на родителите ми за стари приятели, роднини, епизоди от живота им в Япония поддържаха у мен постоянен запас от образи и впечатления. А и имах собствените си спомени, изненадващо обширни и ясни: за бабите и дядовците, за любимите играчки, които бях оставил, традиционната японска къща, в която живеехме (която дори днес мога да възстановя в ума си, стая по стая), детската си градина, местната спирка на трамвая, свирепите кучета, които живееха край моста, стола в бръснарницата, специално пригоден за малки момчета, с кормило, фиксирано пред голямото огледало.


С това искам да кажа, че докато растях, дълго преди изобщо да помисля да създавам художествени светове в проза, усърдно създавах в главата си място с голяма степен на детайлност, наречено "Япония" – място, в което в известен смисъл принадлежах и от което получавах определено усещане за идентичността и самоувереност. Фактът, че така и не се върнах физически в Япония по онова време, само ми помогна да направя собствената си визия за страната по-жива и лична.


Оттук дойде и нуждата от самосъхранение. До времето, когато бях в средата на 20-те си години – макар никога да не изразявах ясно това – бях започнал да осъзнавам някои важни неща. Бях започнал да приемам, че "моята" Япония вероятно не отговаряше особено на никое място, до което можех да отида със самолет; че начинът на живот, за който говореха родителите ми, който аз си спомнях от ранното си детство, в голяма степен беше изчезнал през 60-те и 70-те години; че при всички положения Япония, която съществуваше в главата ми, може би винаги е била емоционален конструкт, създаден от едно дете по памет, чрез въображението и размишленията. А вероятно най-важното – с всяка година, докато ставах по-възрастен, тази моя Япония – това безценно място, с което израснах – все повече и повече избледняваше.


Сигурен съм, че именно това усещане – че "моята" Япония беше уникална и по същото време изключително чуплива, нещо непроверимо във външния свят – ме подтикна да работя в онази малка стая в Норфолк. Това, което правех, беше да претворя на хартия специалните цветове, обичаи, етикет, достойнство, недостатъци на този свят, всичко, което бях мислил за това място, преди те напълно да изчезнат от ума ми. Желанието ми беше да изградя наново "своята" Япония художествено, да я направя безопасна, така, че да мога след това да посоча книгата и да кажа: "Да, това е моята Япония, там вътре."


Самодоволство и пропуснати възможности


И ето че сме в настоящето. Наскоро осъзнах, че от известен брой години живея в балон. Че не съм успял да забележа фрустрацията и безпокойството на мнозина около мен. Осъзнах, че моят свят – цивилизовано, стимулиращо място, изпълнено с иронични хора с либерална нагласа – е всъщност много по-малък, отколкото някога си бях представял. 2016 г. – година на изненадващи, а за мен и депресиращи, политически събития в Европа и Америка, и на ужасяващи терористични актове по целия свят, ме принудиха да призная, че неспирния напредък на либерално-хуманистките ценности, които бях приемал за даденост от времето на детството си, може би са били илюзия.


Аз съм част от поколение, склонно на оптимизъм, защо да не съм? Гледахме как по-възрастните от нас успешно трансформираха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и исторически безпрецедентна касапница в регион, на който мнозина завиждат, с либерални демокрации, живеещи в дружба почти без граници. Гледахме как старите колониални империи рухват по света, заедно със заслужаващите осъждане схващания, които бяха заложени в тях. Видяхме значителен напредък във феминизма, правата на гейовете и битките на няколко фронта срещу расизма. Израснахме на фона на мощен сблъсък – идеологически и военен – между капитализма и комунизма, и бяхме свидетели на онова, което много от нас вярваха, че е щастлив край.


Сега обаче, гледайки назад, ерата след падането на Берлинската стена изглежда като време на самодоволство и пропуснати възможности. Допусна се да се създадат огромни неравенства – в благосъстоянието и възможностите – между държавите и в самите държави. Особено кошмарната инвазия в Ирак през 2003 г. и дългите години на икономии, наложени на обикновени хора, след скандалната икономическа катастрофа от 2008 г., ни доведоха до настояще, в което крайнодесни идеологии и племенни национализми профътяват. Расизмът в традиционната си форма и в модернизираната си, по-добре маркетирана версия, отново е във възход и подрива цивилизованите ни улици като заровено чудовище, което се събужда. За момента изглежда


ни липсва каквато и да било прогресивна кауза,


която да ни обедини. Вместо това дори в богатите западни демокрации се разделяме на враждуващи лагери, от които да водим горчива битка за ресурси или власт.


А зад ъгъла – или вече сме свърнали зад този ъгъл? – са предизвикателствата, поставени от изумителни научни, технологични и медицински постижения. Новите генетични технологии и напредъкът в изкуствения интелект и роботиката ще ни донесат изумителни ползи, които ще спасяват животи, но може и да създадат диви меритокрации, които да приличат на апартейд и масова безработица, включително на онези в сегашния професионален елит.


И ето ме тук, човек над 60 години, който потрива очите си и се опитва да различи контурите, там в мъглата, на този свят, който дори не предполагах, че съществува до вчера. Мога ли аз, уморен автор, от интелектуално уморено поколение, сега да намеря енергията да погледна към този непознат процес? Останало ли ми е нещо, което може да ми помогне да намеря перспектива, за да дам емоционални пластове на аргументите, битките и войните, които ще дойдат, докато обществата се борят за нагаждане към огромните промени?


Ще трябва да продължа както мога. Защото все още вярвам, че литературата е важна и че ще бъде особено важна, докато минаваме през този труден терен. Но аз


ще се оглеждам за писатели от по-младите поколения,


които да ни вдъхновят и да ни водят. Това е тяхната епоха и те ще имат познанието или инстинкта за нея, които на мен ми липсват. В световете на книгите, киното, телевизията и театъра виждам приключенски настроени, вълнуващи таланти; жени и мъже на по над 40, 30, 20 години. Така че съм оптимист. Защо да не бъда?


Но нека завърша, като отправя призив – ако искате, Нобеловия ми призив! Трудно е да оправим целия свят, но да помислим поне как да подготвим малкото си ъгълче, ъгълчето на "литературата", където четем, пишем, публикуваме, препоръчваме, осъждаме и даваме награди на книги. Ако искаме да играем важна роля в това несигурно бъдеща, ако трябва да вземем най-доброто от писателите днес и утре, трябва да станем по-многолики. Имам го предвид особено в два смисъла.


Първо трябва да разширим обичайния си литературен свят, за да включим много повече светове отвъд зоните си на комфорт на елитистките култури на "първия свят". Трябва по-енергично да търсим, за да открием диамантите в това, което днес са непознати литературни култури, независимо дали писателите живеят в далечни страни или в нашите собствени общности. Второ: трябва ад се погрижим да не определяме твърде тесни или консервативни граници за това какво е добра литература. Следващото поколение ще дойде с всички видове нови, понякога слисващи начини да се разкажат важни и чудесни истории. Трябва да държим ума си отворен за тях, особено относно жанра и формата, така че да подхраним и да се радваме на най-доброто у тях. Във време, в което разделенията опасно се задълбочават, трябва да слушаме. Доброто писане и доброто четене ще срутят бариерите. Може дори да открием нова идея, нова човечна визия, около която да се обединим.


На Шведската академия, Нобеловата фондация и народа на Швеция, който през годините превърна Нобеловата награда в символ на доброто, за което се борим ние, човешките същества – давам благодарностите си.

Ключови думи към статията:

Коментари (16)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Скакауец
    Скакауец
    Рейтинг: 720 Неутрално

    Глупости! Чалгата и простащината вече го завладяха света.

    Слушкаш Шорош, папкаш грантове! (Верую на Киселото, миризливо и кресливо, неолиберално-марксистко л@йно ...невник...)
  2. 2 Профил на futurama
    futurama
    Рейтинг: 282 Неутрално

    Добре, добре. Убедихте ме. Ще прочета някоя книга на Мишима.

  3. 3 Профил на baba_zozolana
    baba_zozolana
    Рейтинг: 1809 Неутрално

    Не всички са фенове на книгите му, но не познавам човек, който да не харесва филмите по книгите му и особено The Remains of the Day (1993; "Останките на деня") и Never Let Me Go (2010; "Никога не ме оставяй").

    I used to walk into a room full of people and wonder if they liked me... Now I look around and wonder if I like them.
  4. 4 Профил на gmbh
    gmbh
    Рейтинг: 2476 Неутрално

    Някой Нобелови речи се четат и препрочитат дълги години след произнасянето им.

  5. 5 Профил на ЗаНиЗа
    ЗаНиЗа
    Рейтинг: 2755 Разстроено

    "трябва да се мисли как човешкото общество да премине през предизвикателствата на технологичния свят и разделенията, които тепърва предстоят" - прав е напълно, но КОЙ ще се трогне след като не чете и то в много по-големи измерения от времето на мъдреца - "Всички пишат, никой не чете"?! При цъкането в диги света е толкова по-лесно - картинки, замиващи мозъка...

    Обичай света като самия себе си - тогава наистина ще можеш да се грижиш за всичко
  6. 6 Профил на Lou
    Lou
    Рейтинг: 1527 Неутрално

    Мъдри слова говори г-н Ишигуро. Жалко, че са утопични. Нека той да продаде своите книги на жителите в Северна Корея или да накара китайските власти да отпечатат книга на китаец, проповядващ свобода и демокрация. Тогава ще му повярвам. В България десетилетия наред се писаха хубави книги и се четяха също. Но и книгите не успяха да свалят диктатурата.

    "Виж, приятелю, на този свят има два типа хора - тези със заредените пистолети и тези, които копаят. Ти копаеш!"
  7. 7 Профил на man_un
    man_un
    Рейтинг: 934 Неутрално

    Хареса ми. Разказва добре, детайлно, опростено и веднага усещаш атмосферата на описаната действителност. Тавана, къщата, Норич...Малко автори успяват с това.

  8. 8 Профил на Дедов'та Колюуа Унукя!
    Дедов'та Колюуа Унукя!
    Рейтинг: 1743 Неутрално

    Глупости! Чалгата и простащината вече го завладяха света.
    —цитат от коментар 1 на Скакауец


    Hе света бе, бате.

    Завладяха кочините из Балканите. Нормалният свят си е още нормален.

    БАСИ ТЪПИЯ САЙТ!
  9. 9 Профил на Дедов'та Колюуа Унукя!
    Дедов'та Колюуа Унукя!
    Рейтинг: 1743 Весело

    Хареса ми. Разказва добре, детайлно, опростено и веднага усещаш атмосферата на описаната действителност. Тавана, къщата, Норич...Малко автори успяват с това.
    —цитат от коментар 7 на man_un


    Който не успява- правят филм по книгата му, и няма нужда да ми описва тавани, теракоти и т.н. Моем да го видим и сам.

    БАСИ ТЪПИЯ САЙТ!
  10. 10 Профил на patilanskomeze
    patilanskomeze
    Рейтинг: 445 Неутрално

    "Помолени да изброят водещите млади британски романисти на времето, хората може би щяха да споменат Маргарет Драбъл; от по-възрастните писатели Айрис Мърдок, Кингсли Еймис, Уилям Голдинг, Антъни Бърджес, Джон Фаулз. "
    И до днес дори Мърдок, Кингсли, Бърджес, и Фаулз са светлинни години над днешните:) При тях играта на ума е изцяло контролирана от перфектна техника. В наши дни техниката почти липсва--всичко е на некви изблици или тарикатски постмодерни номера.
    Добре че Ремзи Кемпбъл и Питър Строб още държат ниво в своите атмосферни нюансирани хоръри, но и те са на по 70 и кусур и скоро ще се оттеглят...

  11. 11 Профил на patilanskomeze
    patilanskomeze
    Рейтинг: 445 Неутрално

    Мъдри слова говори г-н Ишигуро. Жалко, че са утопични. Нека той да продаде своите книги на жителите в Северна Корея или да накара китайските власти да отпечатат книга на китаец, проповядващ свобода и демокрация. Тогава ще му повярвам. В България десетилетия наред се писаха хубави книги и се четяха също. Но и книгите не успяха да свалят диктатурата.
    —цитат от коментар 6 на Lou


    Но може би хубавите книги посяха определени семена и подготвиха почва сред някои, кой знае? Не е нужно непременно въздействието на един роман да е "прочетох го и направих барикада". Може просто да добави 1% свестност на читателя и в ключов момент в живота си той и тя да вземат правилното решение.

    А в Китай няма да издадат собствен дисидент, но негова книга си поръчваш от Амазон и си ОК. Там не е Северна Корея, а приблизително с 20% по-диктатурско от Русия, което по западни мерки е свинско, но в сравнение с Китай, Русия, и България през 1987 е тотална свободия.

  12. 12 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 7477 Неутрално

    До коментар [#3] от "baba_zozolana":

    Определено :)

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  13. 13 Профил на еко
    еко
    Рейтинг: 404 Неутрално

    Уникален автор, а последната му книга е магическа.

  14. 14 Профил на gogata1955
    gogata1955
    Рейтинг: 233 Неутрално

    "Гледахме как по-възрастните от нас успешно трансформираха Европа от място на тоталитарни режими, геноцид и исторически безпрецедентна касапница в регион, на който мнозина завиждат, с либерални демокрации, живеещи в дружба почти без граници"
    Масовите типични клишета, сякаш чета "Демокрация" 1989 г. Еснафската посредственост е непобедима в тези години - " да подготвим малкото си ъгълче",поредното масово клише в стил "да оправим къщичката си".
    А за гуемите успехи на прехода - реставрацията на капитализма в още по-дива форма-просто без коментар. Нищо чудно, че авторът е получил Нобелова награда. За разлика от Лев Толстой, Чехов, Горки, Иван Вазов и други истински писатели

  15. 15 Профил на тулса
    тулса
    Рейтинг: 3499 Неутрално

    До коментар [#14] от "gogata1955":
    И аз като тебе..Не читал, но осуждаю.:)Все очаквам един друг японски писател- Х. Мураками да получи наградата, ама не може да се вреди от разни политически коректни кандидати. Прави ми впечатление и значителния брой на спечелилите наградата, пишещи на английски език и скандинавски езици. Бродски май го броят за лауреат , от 6- та ...рускопищещи, заради поезията му.

  16. 16 Профил на Ridiculous Върнете стария сайт!
    Ridiculous Върнете стария сайт!
    Рейтинг: 881 Неутрално

    До коментар [#11] от "patilanskomeze":

    Като си помисля, че дължим малкото неоткраднахо от ББ на Винету...





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK