Тереза Мей - една дяволски трудна жена, която никой не можа да събори

Тереза Мей - една дяволски трудна жена, която никой не можа да събори

© Toby Melville, REUTERS



На 5 юли 1945 г. - по-малко от два месеца след капитулацията на нацистка Германия и два месеца преди края на войната с Япония, сър Уинстън Чърчил, героят на Британската империя от Втората световна война, губи парламентарни избори.


На 14 ноември 1990 г. - година след разпадането на съветската система от сателити в Източна Европа и падането на Берлинската стена и само 6 седмици след появата в сърцето на Европа на обединената отново Германия - премиерът Маргарет Тачър е принудена да подаде оставка заради вътрешни раздори в Консервативната партия. Тя си тръгва от "Даунинг стрийт" със сълзи на очи и убедена до края на дните си, че е предадена.


Премиерът Тереза Мей, която ще подаде днес оставка, не е от ранга на тези две големи личности в британската и световната политика. Но и тя преживя безпрецедентна за Европа ситуация - да изведе страната си от Европейския съюз и да напусне премиерския пост преди това реално да се е случило, безсилна да се справи с една раздирана от вътрешни несъгласия политическа класа и общество, което три години след референдума за Брекзит не знае съвсем ясно какво иска.




Тереза Мей пое смело една трудна задача и не успя да се справи.


Всички бяха недоволни от нея, но никой не успя да я свали от власт.


Тя си тръгва днес от "Даунинг стрийт" 10 така, както влезе – без блясък, без успехи, но с достойнство.


Тя се опитваше да управлява Великобритания в продължение на три години – през които собствената ѝ партия я изправяше пред по-сериозни предизвикателства, отколкото разделените под ръководството на Джеръми Корбин опозиционни лейбъристи.


Приятели от университета я описват пред Би Би Си като висока, интересуваща се от мода млада жена, която не е криела амбицията си да стане първата жена премиер. Първата – не, но стана втората.


Възходът ѝ сред торите не е нито бърз, нито лесен – тя влиза в политиката през 1992 г., но първото си депутатско място печели едва през 1997 г. В следващите години работи в кабинетите в сянка, но успява да ядоса съпартийците си, като ги предупреждава, че хората още ги смятат за "гадната партия" и това трябва да се промени. Като вътрешен министър при Дейвид Камерън Мей бе освиркана и от полицаите по време на годишната им конференция, когато ги нахока да приемат реформите ѝ и да "не се преструват", че правителството ги тормози.


По същото време тя бе заела и твърда позиция против миграцията. Стресната от източноевропейците, залели страната след присъединяването на първите държави от Източния блок през 2004 г., Великобритания си издейства изключение от правилата на ЕС и забрани на българи и румънци да влязат на трудовия ѝ пазар в първите шест години от еврочленството на двете държави.


Мей прекара шест години като вътрешен министър и си спечели репутацията на твърд политик, който отстоява мнението си. След поредния си сблъсък с нея лидерът на либералдемократите и тогавашен вицепремиер Ник Клег казва на свой колега: "Тя си пада малко ледена девица и не си губи времето в любезни приказки. Изобщо".
Съпартиецът ѝ Кен Кларк пък я описа като "дяволски трудна жена", подготвяйки се за интервю по телевизията, без да осъзнава, че го записват. "Тя не е от малкото нехайни лунатици, които си мислят, че извън единния пазар ни очаква бляскаво икономическо бъдеще", каза още той. "След като разбира това, значи няма да направи някои от изключително глупавите неща, които приказва."


Мей стана лидер на торите седмици след референдума за Брекзит. Камерън подаде оставка заради поражението си от евроскептиците; а лицата на кампанията за напускане на ЕС – Найджъл Фараж и Борис Джонсън, се изпокриха. (Фараж каза, че ще се завърне в политиката, ако има изгледи Брекзит да не се случи и удържа на думата си. Джонсън не се кандидатира за лидер на торите след оставката на Камерън и стана външен министър в кабинета на Мей.)


След като влезе на "Даунинг стрийт", Мей мълча за намеренията си до началото на 2017 г. и подаде официална молба за напускане на ЕС едва на 29 март – девет месеца след референдума. Тогава двегодишният срок, предвиден в правото на съюза, изглеждаше достатъчно време за определяне на условията по "развода" и дори за бъдещите отношения между Обединеното кралство и ЕС. Преговорите обаче се проточиха, а Мей се оказа притисната от две страни. Многобройните ѝ изисквания към континента затрудниха преговорите с ЕС-27, а вътрешната опозиция – както от евроскептиците, така и от разочаровните еврофили я остави без широка обществена подкрепа.


Фотогалерия: Леопарди и шевици - обувките на премиера Тереза Мей >


Тя самата допълнително влоши положението си, като обяви предсрочни избори с надеждата да увеличи мнозинството си в парламента и да демонстрира, че народът я подкрепя в исканията ѝ за Брекзит. Оказа се, че не е така – торите загубиха преимуществото си и се наложи да разчитат на подкрепата на ирландските юнионисти, за да създадат правителство.


Късметът на Мей се състоеше в това, че крайният Джеръми Корбин така и не успя да обедини лейбъристката партия и да спечели на своя страна разочарованите британци.


В продължение на две години тя беше очевидно нехаресван лидер на когото нямаше алтернатива. Корбин, самият той евроскептик, не успя да прокара вот на недоверие през парламента. Партията на Мей също се опита да я свали през декември миналата година и не успя.


В крайна сметка, Мей си тръгна сама – след като стана ясно, че ЕС няма да отстъпва повече по споразумението за развода и след като тя неуспешно се опита със заплахи, отлагания и преговори да принуди парламента да я одобри. Разпокъсаният парламент гласува седмици наред противоречиви решения, отхвърляйки всички възможни опции за продължаване напред. Не свърши работа дори обещанието на Мей да подаде оставка в замяна на одобрение на споразумението.


Под въпрос е до какво ще доведе оставката ѝ – новият лидер ще бъде избран през лятото, а ЕС даде отсрочка на Брекзит до октомври. Всички кандидати за нейни наследници искат "твърд" Брекзит, което ще вкара Лондон в конфликт с Брюксел. Три години след референдума, нищо не се е променило и все пак нищо във Великобритания не е същото.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK