© Reuters
Днешният понеделник, 18 януари, е смятан от някои на Запад за "най-депресиращият ден от годината". Наричан още Blue Monday, той е "нова традиция" от 2005 г. в британската поп култура, според която третият понеделник на януари е най-потискащият, защото времето е гадно студено, празниците са отминали, но допълнителните килограми заради тях са останали. Всъщност няма научни доказателства, че действително хората масово се чувстват мрачни днес, още се спори дали пък не е вторият или четвъртият понеделник на януари, а идеята идва от телевизионния канал Sky Travel и е на ПР агенцията Porter Novelli, предложила на психолози и учени пари за измисляне на най-запомнящо се име.
Приемате или не съществуването на Blue Monday, предлагаме ви коментара "5 стратегии за зареждане с надежда през тази година".
Бушуващата пандемия от коронавируса заедно с политическите страсти и несигурност завладяха мнозина. Почти от началото на 2020 г. хората са изправени пред мрачни перспективи, тъй като болестта, смъртта, изолацията и загубата на работни места станаха нежелани части от нашата реалност. На 6 януари много от нас с ужас и отчаяние наблюдаваха щурмуването на американския парламент на Капитолия.
В действителност през цялото време както тъмните, така и светлите страни на човешката природа ни съпровождаха - много хора се ангажират с изключително състрадание и смелост, докогато други извършват актове на насилие и егоистично преследват лични интереси и алчност.
Като изследовател, чиято работа се фокусира върху позитивната психология сред хората, изправени пред предизвикателства, съм съвсем наясно, че ако някога е имало време за разговор за надеждата, то е сега.
Първо, нека си изясним какво е надежда.
Много хора бъркат оптимизма с надеждата. Чарлз Р. Снайдер, автор на "Психологията на надеждата", определи надеждата като склонност да виждаме желаните цели възможни и да подхождаме към тези цели с убеждението, че вие или околните имате способността да постигнете целите . Той също така определи надеждата като "мислене в пътища към целта", фокус върху картографиране на маршрути и планове за постигане на тези цели.
Оптимизмът е нещо различно. Психологът Чарлз Карвър определя оптимизма като едно общо очакване, че добри неща ще се случат в бъдеще. Оптимистите са склонни да търсят положителното и понякога отричат или избягват негативната информация. В обобщение, оптимизмът е да очакваш добри неща; надеждата е за това как планираме и действаме, за да постигнем това, което искаме.
Ето пет ключови стратегии за изграждане на надежда в тези трудни времена:
Хората с надежда не просто желаят - те си представят нещата и действат.
Те установяват ясни, постижими цели и правят ясен план. Те вярват в способността си да постигат резултатите. Те осъзнават, че пътят им ще бъде маркиран от стрес, препятствия и провали. Според психолози като Снайдър и други, хората, които имат надежда, са в състояние да "предвиждат тези бариери" и според това "избират" правилните "пътища".
Освен това хората с надежда се адаптират.
Когато надеждите им бъдат попарени, те са склонни да се фокусират повече върху активност, за да постигнат целите си.
Както пише психологът Еди Тонг, "обнадеждените хора са склонни да мислят, че желаните цели са постижими, дори ако личните им ресурси са изчерпани". С други думи, хората на надеждата продължават да упорстват, дори когато перспективите може да не са толкова благоприятни.
Важно е да се знае, че доказателствата сочат, че убеждението, че човек е способен да постигне целите си, може да е по-важно за надеждата, отколкото просто да знае как да ги постигне. Няколко изследователи твърдят, че за да се роди надежда, хората трябва да могат да възприемат "възможността за успех".
Изследванията показват, че много от несигурностите в живота всъщност могат да помогнат на хората да съхранят надеждата в трудни времена.
Например проучване от 2017 г. показа, че родителите на деца с диагноза множествена склероза използват факта, че толкова малко се знае за състоянието в детска възраст, за да подхранят и поддържат чувството си за надежда. Родителите разсъждават, че тъй като е толкова трудно точно да се диагностицира детската множествена склероза и прогнозите са е толкова разнообразни, съществува шанс децата им да бъдат неправилно диагностицирани и един ден да могат да се възстановят и да живеят нормален живот.
Общо казано, бъдещето, което е несигурно, съдържа и много възможности. Така несигурността не е причина за парализиране - тя е причина да се надяваме.
Хората с надежда и оптимизъм показват сходства и разлики във видовете емоционални стимули около себе си, на които обръщат внимание.
Например психологът Лукас Келберер и колегите му установяват, че оптимистите са склонни да търсят положителни образи - като тези на щастливите хора - и да избягват образи на хора, които изглеждат депресирани.
Хората с надежда не е задължително да търсят емоционално положителна информация. Но хората с много надежда прекарват по-малко време, за да обръщат внимание на емоционално тъжна или заплашителна информация.
В свят, в който сме затрупани с възможности за това какво четем, гледаме и слушаме, поддържането на надежда може да не изисква от нас да търсим положителна информация, но изисква да избягваме негативни образи и съобщения.
Надеждата е трудно да се поддържа в изолация.
Изследванията показват, че хората, работещи за обществена промяна - особено активистите в борбата с бедността, взаимоотношенията и изграждането на общности - дават поводи за надежда и подгряват убеждението си, за да продължат да се борят. Връзката с другите хора позволява на тези на активистите да почувстват, че са отговорни, да осъзнаят, че работата им наистина има значение и че са част от нещо по-голямо от тях самите.
Връзките с други хора са важни, но здравните изследвания също показват, че поддържането на надежда зависи отчасти от конкретната компания, в която присъстваме. Например, родителите на хронично болни деца често поддържат надежда, като се оттеглят от или избягват контакти с негативни хора, които оспорват усилията им да търсят положителен краен резултат. Можем да запазим надеждата си, ако се свържем с други, които ни държат отговорни и ни напомнят защо борбата ни не е без значение.
Надеждата също има нужда от доверие.
Хората, които се надяват, се доверяват на данни, особено на историческите доказателства. Изследванията показват например, че борещите се с бедността черпят надежда, знаейки, че в исторически план, когато хората се обединяват за съпротива, могат да постигнат голяма промяна.
Култивирането и поддържането на надежда изисква да съберем доказателства и от собствения си живот, история и света като цяло и да ги използваме, за да направляваме нашите планове, пътищата и действията за постигането им.
Надеждата също така изисква да се научим да използваме тези данни за ефективно измерване на напредъка - без значение колко малък е той.
Авторката е декан на факултета по психология в университета "Рютгерс" в Нюарк, щата Ню Джърси.
