София и Скопие - обединени около "исторически истини" или около различия (II част)

© Утрински вестник

Отново ще подчертаем, че не виждаме мандата си като "Комисия за историческа истина", а като комисия, която трябва да дава препоръки на правителствата на двете страни за съвместно отбелязване на определени събития и личности за подобряване на съседските отношения, а не за потвърждение на нашата обща, "българска" история.

Отговора на настоящата статия, публикувана от македонските учени четете утре.

Г-н Наум Кайчев отново завърта дискусията около тълкуванията за Средновековието, като иска да пренесе в медиите материалния спор за Самуиловото царство и, позовавайки се на западни изследвания, да остави впечатлението, че всички в регионалната и в световната медиевистика са единодушно, че средновековните царства, (Първото българско царство, Второто българско царство и царството на Самуил) се възприемат като български в народностен (етнонационален) смисъл.

Тълкуване на проучвания, а не на факти

Що се отнася до тълкуванията на характера на българските средновековни държави и етническата идентичност на населението в тях, включително населението в Македония, която няколко пъти е била в състава им, според членовете на българската страна на комисията се осъществил "процес на трайна етническа хомогенизация", а в предишната статия г-н Н. Кайчев заявява, че "средновековната българска народност" се е консолидирала. Нека бъдем напълно ясни. Става въпрос интерпретация на изследванията, а не някакви неоспорими факти.

Проблемът с такъв подход е, че "средновековната българска народност" се разбира като логичен и пряк прародител на съвременната българска етнонация, част от която са и македонците. Г-н Н. Кайчев казва, че никога не е твърдял, че става въпрос за "десет века етническа хомогенизация", но самото настояване за "трайна етническа хомогенизация" на консолидираната българска народност е твърдение за етнонационална приемственост на населението, наречено българи в този период и през цялото Средновековие чак до средата на 20-ти век, а македонците, оказва се, са само един дериват (създадено през 1944 г.) на тази единна обща българска идентичност до 1944 г.

Всъщност съпредседателят на Комисията от българска страна г-н. Ангел Димитров наскоро каза точно това пред медиите - че те могат да идентифицират македонския народ и език от 1944 г. нататък. Това означава, че цялото културно-историческо наследство от миналото на територията на Македония е наследство на българския народ от ІХ век до 1944г. Именно това е тезата за "десет века етническа хомогенност" на народността на териториите на днешните държави България и (Северна - бел. ред.) Македония (и не само).

Тъкмо затова е излишно да се говори как тези средновековни империи се характеризират в литературата, тъй като всички тези изследвания говорят за византийския период и различните империи в средновековен контекст, без да се занимават с изграждането на митове за етнонационалните исторически наследства от този период до днес. Наименуването на царствата като български е наистина от второстепенно и дори третостепенно значение. Ние, като членове на комисията, изобщо не оспорваме имената на тези царства в различните изследвания. Нито смятаме, че това трябва да е въпрос, който ние да определяме в качеството на комисия.

Не можем обаче да се съгласим, че такова именуване трябва да се свързва с етнонационален континуитет на българския народ в България, Македония и отвъд 9-и век до днес и особено по-специално да се представя така в македонските учебници. Със сигурност препоръчваме да не се представя така и в българските учебници. Г-н Н. Кайчев и други членове от българска страна посочват цитати като доказателство за тезата, която те изграждат, с която не сме съгласни и няма да можем да се съгласим в бъдеще. И това не е разногласие по някаква прищявка, а принципна позиция на македонската част от комисията.

Отново ще подчертаем, че не виждаме своя мандат като "Комисия за историческа истина", а като комисия, която трябва да дава препоръки на правителствата на двете страни за съвместно отбелязване на определени събития и личности за подобряване на съседските отношения, а не да потвърждава нашата обща, "българска" история.

В процеса на изграждане на взаимно доверие в духа на Договора за добросъседство между двете страни и буквата на европейските ценности двете страни би следвало и трябва да намерят себе си. Ако това не стане, този процесът губи европейските си ценности и както вече препоръчаха няколко известни европейски авторитети в областта на изучаването на политиката на паметта, това би означавало само замяна на един колективен начин на почитане на паметта с друг, който няма да реши проблемите нито в нашите общества, нито отвъд тях.

Всички сме свидетели, че този процес не подобри отношенията между двете страни, а, напротив, се превърна в препъникамък, средство за инструментализиране и превръщане на политическите възгледи в ултиматум на друга съседна държава в процес, в който тя търси подкрепа за започване преговори за пълноправно членство в ЕС. И подобряването на учебниците по история, в съответствие с всички препоръки на международните експерти, и положителният европейски и световен опит, трябва да се направи по начин, който да намали конфликтите между двете общества по отношение на тълкуванията от миналото, а не да замени националните, по-точно националистически дискурси и в същото време да копира националния исторически разказ за една съвременна европейска нация върху друга съвременна нация.

Считаме, че тезите, представени от г-н Н. Кайчев, допринасят именно за засилването на конфликта между двата народа и държави. Тезите и подходът на г-н Н. Кайчев допринася за нови трудно преодолими недоразумения между бъдещите поколения българи и македонци.

Неустойчивата теза за "консолидирана българска народност"

Тук е нужно да се обясни защо разглеждаме като крайно спорна, противоречива и неиздържаща проверка тезата за българска народност, консолидирала се от 9-11 век и в основата на наша обща историческа идентичност, която насилствено бе разделена принудително в средата на 20 век поради заговор или на комунистите, Коминтерна и Тито, или или сърбите и други подобни.

В историческата социология е прието почти с консенсус, че нациите са производни на обществените и политическите процеси в най-голяма степен от края на 18 в., а след това през 19 и 20 в. Процеси на създаване на нации има и до ден днешен. Малък брой историци и социолози поставят нацалото на нациите преди този период (17 в.) поне за някои нации, но нито един не говори за "консолидирани средновековни народи", тъй като е почти невъзможно да се определи етнически и идентичностен континуитет на днешните населения с населенията от миналото.

Тук е важно да се подчертае, че когато г-н Ковачев говори за "консолидирана народност", той, съзнателно или не, използва понятия, които се използват за дефиниция на нациите. И дори и да е имало някаква "консолидирана българска народност" (а това при всички положения е крайно спорно) през 9-11 в., какво да кажем за нея? Тя трябва да означава нещо и да има някакъв контекст. Дали тази народност е пряк прародител на днешните българи (а македонци)?

Предвид това, че колегите от българска страна твърдят, че македонската нация не е съществувала преди 1944 г., следва да заключим, че нашите народи имат общ произход, а това е българският, създаден през 9-11 век. Такова твърдение не може да бъде подкрепено нито езиково, нито институционално, нито според други етнически маркери можем да говорим за такива национални (т.е. етнонационални) контиуитети. Историята става особено сложна в славянския свят предвид близостта на езиците и културите, както и диалектните континууми в повечето области, населени с народи, които говорят славянски езици. Не е много различно в германската и романската групи народи, разбира се, със специфичния контекст.

Говорим преди всичко за радикални прекъсвания и промени, а не за континуитет, дори и в страни с непрекъсната средновековна държавна и институционална традиция като Франция (чудесен пример за това е книгата на Ойген Вебер, "Селяни във французи"). Особено за страни, чиито предполагаеми средновековни предшественици са били до голяма степен на напълно различни територии от сегашните.

Съвременните държави са именно инструментите за създаване и консолидиране на етнонационални идентичности. Това означава, че идеята за идентичност на даден народ според някои характеристики, които се определят като автентични и местни, е до голяма степен резултат от процеси, установени от държави, а не обратно. Понякога има движения за национална еманципация в отговор на създаването на определени държави. Каквато и да е конкретната ситуация, напълно ясно е, че етнонационалните идентичности се създават именно в контекста на установени етнонационални идентичности, често вече установени в определени държавни рамки, като модели за нови държави и самоопределение.

Световните авторитети, изучавали и изучаващи създаването на нациите, национализмите, и етнонационалните идентичности чрез обширни емпирични и сравнителни изследвания, убедително ни показват, че днешните етнонационални идентичности са конструкция на съвременността. Разбира се, има разлики в изграждането на националните идентичности в различните региони и контексти поради различни влияния и фактори.

Разбира се също така, че повечето национални идентичности разчитат на някои предишни традиции (независимо дали са държавни, културни, религиозни, устни традиции и т.н.). Но всички тези конструкции за "историята за произхода" на нацията се случват в рамките на държавен контекст или в контекста на стремежите за нови държави или стремежите за културна и/или териториална автономия. И идеите за етнонационална приемственост в продължение на хиляди години са точно идеи, създадени от образователните и културни институции на новите страни, а не обратно. Или това са идеи, създадени в противопоставяне на съществуващи и доминиращи разкази. На принципа на ефекта на доминото, когато една държава поражда определени ценности за това какво означава национална и езикова идентичност, държавите, които се създават след нея (а понякога и в отговор на нея), имитират такива принципи на определяне на собствените си национални идентичности и езикови стандарти. И това вече е доста добре разработено и известно в историческата социология и политическата наука като цяло.

Национализмът е този, който измисля нации

Ърнест Гелнър, който днес се смята за един от класическите теоретици на нацията, казва в своя шедьовър "Нации и национализъм" за предмодерни политически субекти (които той нарича аграрни общества противно на съвременните индустриални), че те са били транснационални и трансполитически. Популациите в такива общества са до голяма степен обвързани с религията, църквата или династията, а не с държавата или някаква вездесъща култура. Средновековните царства на този регион (и не само тези) са били точно такива общества.

Не може и да започне да се говори нито за средновековна консолидирана националност, нито за хомогенизация в такива социални условия. Ако вече има смисъл да се говори за културна диференциация през Средновековието, тя по-скоро би била поставена на нивото на езикова диференциация (славянски срещу гръцки, латински и иврит), отколкото някакъв етнически българин срещу македонски, сръбски, хърватски, словенски, полски или словашки и др. Такива етнически категории се развиват много по-късно от 9-11 век и през по-късните векове невинаги е имало еднозначни и силно установени етнически идентификации или обозначения както на Балканите, така и в цяла Европа до създаването на национални държави. Ето защо Гелнър казва, че национализмът не е "пробуждането на нациите и тяхното самосъзнание", както често се смята, а е този, който измисля нации.

Бенедикт Андерсън, който също вече е считан за класически теоретик на нациите и национализма и в същото време политолог и историк, в книгата си "Въобразени общности" казва, че всички общности, по-големи от първобитните села (а понякога дори и самите тях), където хората са имали контакт лице в лице, са замислени или конструирани. Той вярва, че един от най-силните фактори за създаване на национално съзнание е развитието на капитализма и печатарската преса (той го нарича печатен капитализъм). Всъщност той вярва, че първите национални идентичности не са създадени на европейска земя, а в креолските общности в латиноамериканските страни.

Учените все още обсъждат кои са основните фактори, довели до развитието на нациите и национализмите, както и точния период или т.нар. Първа нация и няма консенсус (съществуват доминиращи и недоминиращи възгледи) за това, но в историческата социология има почти универсален консенсус, че националното съзнание и идентичности са конструкции на съвременността и че предмодерните идентичности (от Средновековието до Античността) се основават на съвсем различни социални отношения, които са трудни за сравнение или почти несравними с днешните.

Дори последните проучвания за произхода на нациите и национализма не разкриват нищо зрелищно ново, но предоставят повече прозрения и теоретични нюанси, основани на по-обширни емпирични и количествени анализи. Така например един от днешните водещи теоретици на нациите и национализма, Андреас Вимер, професор по социология в Колумбийския университет в САЩ, казва в книга си от 2013 г. "Вълни на войната", че преди ерата на нациите, започнали да се формират в края на 18 век, хората нямат конкретно понятие за собствената си етническа принадлежност или етническата принадлежност на своя владетел.

Хората се идентифицират предимно с местната общност - село или град, клан, църква или джамия. Той, подобно на предшествениците си, казва, че национализмът е нов легитимиращ принцип на държавите. А именно, засилената държавна централизация и военна мобилизация поради модернизацията доведоха до нов обществен договор между управляващите и управляваните за преразпределение на ресурсите. Според него етническите групи и нации са равновесен резултат от процеса на модернизация. Той основава комплексната си теория за връзката между национализма и войната върху емпиричен анализ на създаването на национални движения във Франция от Ренесанса до Третата република и Османската империя от класическите времена до Младотурската революция.

Има десетки други водещи социолози и историци, които са публикували и все още публикуват научни изследвания за появата на нациите както на макро-, така и на микрониво, и няма място да ги изброим всички тук.

Но трябва да подчертаем, че ако се има предвид доминатната световна съвременна наука за възникването на етнонационалните идентичности и тяхното консолидиране, не можем да приемем тези и теории за "консолидирана средновековна българска народност", която трябва да бъде в основата на "нашата обща история". Както казахме по-горе, ние не го правим поради някаква прищявка, а в името на съвременната световна наука.

Един от най-известните европейски историци и политически теоретици, Мирослав Хрох (професор в Карловия университет в Прага) в своя труд "Европейски нации" (издание на английски език, публикувано през 2015 г.) казва, че всички институционални или културни остатъци от политическите връзки между съвременната българска нация и средновековните държави в тези области са били напълно унищожени или забравени. Следователно не може да се приеме теорията, че някаква уж консолидирана българска нация от 9-11 век може да бъде основата за разбиране на "общата история" на днешните българи и македонци.

Същото може да се прочете и в изследването на Катрин Абази, която анализира създаването на сръбска и българска национална идентичност. Тя казва, че българската национална идентичност не е предшествала създаването на съвременната българска държава, но че именно държавата е създала такава идентичност. Концепцията за нацията трябваше да бъде разпространена сред обикновените хора чрез средствата за масово осведомяване, съвременната образователна система, религиозни институции, както и чрез военна мобилизация. Чрез задълбочения си анализ на създаването на държавите Сърбия и България през 19 век тя стига до извода, че когато Княжество България е създадено през 1878 г., голяма част от населението няма ясна представа за етнонационална принадлежност, още през 1914 г. националните идентичности, както в България, така и в Сърбия, трябва да бъдат противопоставени и антагонизирани помежду си.

Това са днес доминиращите възгледи в световната наука за създаването на етнонационални идентичности и нито Македония, нито България не правят изключение от тези общи процеси. Това ни дава право да продължим да настояваме за принципа си на работа и методология в Комисията и това е, че според нас единственият изход от противоречивите прояви на идентичност за историята на тези пространства е да изучаваме история критично и мултиперспективно.