И стреляха, стреляха, стреляха: касапницата в Бабий Яр

И стреляха, стреляха, стреляха: касапницата в Бабий Яр


Съблякоха до голо полуделите от ужас мъже и жени, доубиваха с приклади невръстни деца, трупаха живите върху купчините мъртви тела и стреляха, стреляха, стреляха: Виктор Ерофеев за "Дойче веле" по повод една от най-потресаващите трагедии.


Библейската притча за избиването на младенците по нареждане на цар Ирод в такава степен е потресла съзнанието на цели поколения, че се е превърнала в сюжет на множество велики картини, на философски тълкувания и в крайна сметка - в символ на абсолютното Зло. Човек би си рекъл, че не е възможно да се измисли нещо по-зловещо. Ала 20 век, който беше бременен с арогантния си научен прогрес и безчовечните си идеологии, стана свидетел на може би най-потресаващата трагедия. Точно преди 80 години, още приживе на нашите бащи и дядовци, десетки хиляди мирни люде бяха избити по безпрецедентен начин заради своята принадлежност. В края на септември 1941 година германските окупатори на Киев започнаха масови разстрели на местни хора. Първо унищожиха психически болните, след което под заплаха с разстрел наредиха на евреите от Киев да се съберат на едно място, откъдето ги подкараха към северозападните покрайнини. Към Бабий Яр.
Непоносимо за човешкия мозък


Тъкмо там на 29 септември 1941, с помощта на украински полицаи, нацистите организираха същинска кървава баня. Съблякоха до голо полуделите от ужас мъже и жени, доубиваха с приклади невръстни деца, трупаха живите върху купчините мъртви тела и стреляха, стреляха, стреляха




Цинизмът и жестокостта на една от най-цивилизованите европейски нации, заразила се с отровата на расовото превъзходство, освен всичко друго ни поразяват и с рекордната бързина, с която част от германското общество изгуби човешки облик. Защото масовите убийства в Бабий Яр бяха извършени само на деветата година от съществуването на хитлеристкия режим. И аз искам да се замислим именно над това страшно, бързотечно преобразяване на човека. Разбира се, то е резултат от определена идеология, но нали от друга страна подобни безумни утопии се коренят в самата човешка природа. Как ли може да се спре мракобесието? Как, по думите на Достоевски, да открием човека в човека и да не допуснем безчовечността да ни превземе?


В Бабий Яр нацистите разстрелваха все нови и нови групи евреи, а заедно с тях - роми и военнопленници. Накрая, преди отстъплението си от Киев, те се опитаха да скрият следите от своето престъпление. Горяха трупове с помощта на осъдени на смърт затворници, а после унищожаваха и тези, които бяха заличили уликите. Но свидетели останаха и абсолютното Зло на 20 век изплува на повърхността. Обаче


Обаче още една страна се отличи с унищожаването на паметта за Бабий Яр. В хода на поредното съветско безумие - борбата срещу космополитизма в края на 40-те години - Бабий Яр се превърна в тема табу. Антисемитизмът на Сталиновата епоха продължи дори след смъртта на "Бащата на народите". На мястото на Бабий Яр съветският режим реши да струпа един стадион. Стадион върху костите на хиляди хора. Този исторически цирей се пукна едва през 1961 година, когато 29-годишният поет Евгений Евтушенко публикува в "Литературная газета" своето най-известно стихотворение - "Бабий Яр". "Няма паметник над Бабий Яр" Тогавашният главен редактор на "Литературная газета" Виталий Косолапов се посъветвал с жена си и накрая решил да пусне стихотворението. А това му струваше поста. Върху Евтушенко се нахвърлиха поетите ксенофоби и дори лично Никита Хрушчов го смъмри заради "политическата му незрялост". Но стихотворението, преведено на 72 езика, извърши своето дело. Бабий Яр стана символ на непоносимото за човешкия мозък страдание. По стиховете на Евтушенко Дмитрий Шостакович написа прочутата си 13-а симфония, а Анатолий Кузнецов издаде документален роман за Бабий Яр. Независимо от това практическата забрана да се говори по темата продължи почти до перестройката.


Защо казвам, че Бабий Яр е наша обща беда


Знаем, че трагедията в Бабий Яр не е единственият случай на масови разстрели през Втората световна война. Самият Съветски съюз също имаше какво да крие - например разстрела на десетки хиляди полски офицери в Катин. Та може би и поради това, в резултат от собствената си ксенофобия, СССР изобщо не бързаше с историческия анализ на германското престъпление. Дълго се опитваха да изтрият дори географското обозначение Бабий Яр, а когато през 1970-те години все пак решиха да издигнат паметник, той беше посветен не на скръбта, а на героите - каквито там не е имало. В Бабий Яр оцеляха само няколко души, които се спасиха или чрез подкупи за нацистките войници, или пък просто не бяха доубити и успяха буквално да изпълзят от пъкъла на общия гроб.


Разбира се, за трагедията в Бабий Яр вина носи войната, която поражда омраза и садизъм, а отговорността за престъпленията носи хитлеристкият режим. Всичко това е така. Но защо казвам, че Бабий Яр е наша обща беда? За мен това е очевидно. Просто ние не сме издигнали непробиваема преграда срещу такива като цар Ирод, Адолф Хитлер и други овластени злодеи. От време на време те се появяват в историята на човечеството, намират си и достатъчно последователи. Ние, хората, не познаваме добре самите себе си, не познаваме системата на собственото си несъвършенство. А още по-лошото е, че и не искаме това познание. На нас ни дай успех и комфорт. Ние мечтаем за щастие, понякога на всяка цена. А Бабий Яр ни казва: Хора, замислете се! Той, Бабий Яр, има право да ни говори така.


Виктор Ерофеев е един от най-известните съвременни руски писатели. Той е още литературовед и телевизионен водещ, кавалер на френския Орден на почетния легион.


Този коментар изразява личното мнение на автора. То може да не съвпада с позициите на Българската редакция и на "Дойче веле" като цяло.

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK