© Велко Ангелов
Каквито и легитимни интереси и тревоги да е имала Русия по отношение на Украйна, те биха могли да се удоволетворят с двустранни и многостранни договори за ограничаване на нападателни оръжия и т.н.
Анализът е препубликуван от "Дойче веле". Заглавието е на "Дневник".
Агресията на Русия в Украйна си спечели един неочакван симпатизант на запад - теоретиците и практиците от школата на "реализма" в международните отношения. Някои от тях, като професорът от Чикаго Джон Миършаймър, направо заклеймиха САЩ и НАТО за войната: те недооценили Русия като велика сила и я предизвикали с идеята за разширяването на Алианса на изток. Великите сили имат велики интереси и малките сили - като Украйна - просто трябва да се съобразяват с тях. Ако не искате да наречете това "империализъм", Миършаймер има по-лицеприятен термин: "политика на великите сили". Светът е такъв и "реалистът" трябва да се съобразява с него.
Ако позицията на Миършаймер е по-скоро изключение и куриоз, други "реалисти" от този вид не оправдават открито агресията на Русия, но все пак твърдят, че случаят е "сложен" и че руската страна има "своите основания", които трябва да се "разглеждат сериозно". Тоест агресията е може би непропорционална, но като цяло Русия има право да защитава своите интереси, включително с военна сила.
Не е чудно, че много български политици и общественици бързо се преквалифицираха от откровени путинофили в "реалисти" от по-умерения тип. На базата на новооткритото си теоретично и геополитическо верую, те размахват гълъбчета на мира, докато настояват България да не предприема никакви мерки срещу агресията: нито да допуска войски на НАТО на своя територия, нито да участва в налагането на санкции, нито да дава военна помощ на Украйна. Един бивш министър дори заговори на езика на Владимир Путин и нарече агресията и войната му "специална операция".
Тази война обаче разкрива по много категоричен начин две фундаментални слабости на "реализма", върху които си струва да се замислим. И двете слабости се състоят в това, че уж ценностно-неутралният анализ на реалиста всъщност стъпва на силно идеологизирани предпоставки.
Идеологическа предпоставка №1: Велики сили са само нациите, имащи империи
Какво би станало, ако множество "невелики" сили обединят ресурсите си и се изправят заедно срещу някоя "велика" сила? Няма ли те да се превърнат в по-велика сила от нея? Наднационалната интеграция на Европа - и чрез НАТО, но най-вече чрез ЕС - е точно такъв процес. Малки и средни, но суверенни държави, решават да споделят своите ресурси и способности, за да се изправят заедно срещу конкуренти, опоненти и врагове. Заедно европейските държави са много по-мощни от Русия - сравнена със съюза им, тя е икономическо джудже. А въпрос на желание и недълго време е икономическото превъзходство да се превърне във военно надмощие - ако само Германия харчи по 150 млрд. евро за военен бюджет всяка година, както изглежда е решила, ЕС бързо ще се превърне във военна суперсила, особено като се има предвид и технологичното предимство на европейците.
Та първата спорна идеологическа предпоставка на "реализма" е, че отнема правото на Украйна да следва най-разумната (дори според самата реалистка теория) стратегия - да се присъедини към алианси с други по-малки сили (ЕС) или с някоя друга велика сила (НАТО) и така да може да гарантира своите интереси. А ако Украйна има такова право, не трябва ли Русия да се съобразява с нея, след като поддръжниците на Украйна заедно са по-мощни от самата Русия?
Като цяло идеологическата предпоставка на "реализма" е, че само националните държави (сдобили се с империи) могат да са "велики сили", а всички други наднационални обединения са или нелегитимни, или нетрайни, а често и двете заедно. Но това не е неутрално, научно обосновано теоретично допускане. Става дума просто за поредното издигане на идеологията на национализмите и империализмите в статус на "научно познание".
Идеологическа предпоставка №2: Всяка идея, всяко желание на автократичен лидер на велика сила е равносилно на формулиране на нейния интерес
В "реализма" в международните отношения има рационално ядро, доколкото той се стреми да постигне баланс между интересите на държавите, което е заложено отчасти в идеята за "баланс на силите". Но едно е да има баланс на интереси, а друго е баланс на сили. Дали всяко безумно желание на самозабравил се лидер може да мине за "рационален интерес"? Примерът с Хитлер дава еднозначен отговор - налудни и мегаломански идеи на безконтролни лидери могат да навредят тежко и дългосрочно включително на собствената им нация. И тук е драмата на "реализма": тази теория няма ресурс да разграничи маниакалната налудност на някой лидер от рационален и обоснован национален интерес. Всяко желание на самодържеца на велика сила автоматично се третира от тази теория като неин интерес.
Казусът с Украйна демонстрира абсурдността на една такава позиция. Огромната част от "аргументите", приведени от режима на Путин, са просто налудни: геноцид в Донбас; нацисти, управляващи Украйна; разработки на ядрено и химическо оръжие от САЩ в Украйна; липса на украинска нация и така нататък и така нататък. Да, в Карибската криза от 1962 година светът наистина е изправен пред ядрена пропаст, когато СССР иска да разположи нападателни ядрени ракети в Куба, а САЩ - в Турция. Но кой в момента или в обозримо бъдеще иска да разполага каквото и да било нападателно оръжие в Украйна? На кого изобщо му минаваше мисъл за агресивно военно поведение спрямо Русия? В крайна сметка ЕС щеше ли да отделя толкова малко пари за отбрана, ако се готвеше за каквато и да била военна конфронтация с Русия?
Всички тези въпроси са реторични и само заклет конспиратолог може да оправдае руската параноя, стъпила на идеята за някаква военна заплаха от запад.
Истината е, че каквито и легитимни интереси и тревоги да е имала Русия по отношение на Украйна, те биха могли да се удоволетворят с двустранни и многостранни договори за ограничаване на нападателни оръжия и т.н. Войната на Путин е контрапродуктивна в това отношение - тя вече доведе, а в бъдеще и ще засили консолидацията на НАТО и въоръжаването на Източна Европа. Няма теория, която може да интерпретира всичко това като разумна защита на рационални интереси от страна на Русия. Но ето, че Миършаймър, негови колеги, а понякога и Тръмп и апологетите му от "Фокс нюз" продължават да опитват да я конструират.
Българският "реализъм"
Нашата версия на тази теория, както стана ясно, е по-скоро камуфлаж на ценностен путинизъм. Огромното мнозинство от хората в България - над 60% - ясно заклеймяват агресията на Русия. Но все пак има топящо се малцинство от около 16% в момента, което все още се води по мнението на открити или прикрити симпатизанти на Путиновия режим. По-умерената част от тях със сигурност използват "реализма", ако не за да оправдаят, то поне за да размият отговорността на Русия за войната.
"Реализмът" всъщност се използва най-активно като защита на една българска позиция за неангажиране в НАТО: у нас да няма войски, да не ползваме въздушна отбрана от съюзниците, да продължим да си поправяме самолетите в Москва (което наистина е куриозно като идея, но все пак изскочи от устата на президента Радев) и т.н. "Логиката" зад тази позиция по принцип е неясна, но доколкото я има, би трябвало да е следната:
Ако не предприемаме никакви сериозни действия по отношение на Путиновата агресия, можем да разчитаме и на някакво по-особено, преференциално отношение на Москва спрямо нас. Няма да сме цел на руска атака, а може да се сдобием и с някакви икономически позитиви - газови доставки и т.н.
Тоест хем сме в НАТО и ЕС, хем запазваме връзките с Русия. За все повече хора е видно обаче, че този "реализъм" не е нищо повече от зле прикрита путинофилска идеология. Като анализ на ситуацията той е безспорно сгрешен: Русия вече ни е обявила за вражеска държава и всякакви гърчения в позицията ни ги възприема по-скоро като слабост. А слабостта в една такава среда е уязвимост - за хибридни атаки, за политическа дестабилизация и по-лошо. Надеждите за някакви икономически позитиви от връзките с Русия са също силно преувеличени - сметката засега я плащаме основно ние, а понякога дори купуваме реактори, които няма да използваме. Както и тръби, които също е малко вероятно да използваме дългосрочно.
Разбира се, много хора, участници във въпросните руски енергийни проекти, са имали преки и значителни финансови изгоди от тях. За тях е разбираемо да са "реалисти" и да продължат да търсят изгоди от двустранното сътрудничество. Но от гледна точка на българския обществен интерес този вид "реализъм" е силно противопоказен.
Виж видео 
