Цветелина Йосифова, психотерапевт: Последствията от войната ще наблюдаваме дълги години през сегашните деца

© Вихрен Георгиев, People of Sofia

Войната в Украйна породи вълна от тревожност, паника, чудене възможно ли е животът да тече по същия начин и за хората, които следят какво се случва на фронта дистанционно - на телефоните и компютрите си. Хора споделят, че се чувстват притеснени, виновни (че живеят нормално и са в безопасност), други - се презапасяват с хранителни продукти или подготвят малък багаж, ако се наложи спешно бягство. По този повод "Дневник" разговаря с няколко терапевта за ефектите от това, което се случва върху психиката ни и как може да се реагира при пристъпи на паника и тревожност. Първият от тях е Цветелина Йосифова, която е психотерапевт и университетски преподавател. Председател на Българско общество по групова анализа и групови процеси, ръководител на виртуалната клиника за спешна психотерапевтична помощ Kabinet.bg. Снимката е на Вихрен Георгиев, People of Sofia.

Как случващото се в Украйна може да се отрази на хората, които не са пряко свързани с войната?

- От войниците на фронтовата линия, през световните и местни стратези и управляващи, издаващите заповеди вождове, бягащите от войната, до тиловаците, - всички сме засегнати. Участващите и неучастващите.

Преживяваме масова травма преди да сме успели да разберем и отработим последствията от предишната. Думите и езикът изчезват и потъват в огромната бездна на безвремието. Наративът е наранен и повече не може да бъде четен рационално. Изпитваме необяснима тревога за живота си, будуваме и пак будуваме, трескаво търсим обяснения за себе си и за света, безсилни, отчаяни и без да можем да повлияем на хода на историята и събитията. По-силна от отделния човек, войната отваря пропаст. Тя ще засегне най-сериозно най-младото поколение, което в момента израства - децата, тийнейджърите и младите хора. Дори не бихме могли да си дадем докрай сметка по какъв начин. Последствията от нея, както и от пандемията, ще наблюдаваме и преживяваме дълги години през сегашните деца.

Как може човек да се справи с тревожността, паниката?

- Човек изпитва паника и тревожност. Страхува се, че може да остане сам, да е единствен, последен. Тези състояния са вътре в нас, част от вътрешната ни сцена. Външните обстоятелства стават само повод да ги преживеем отново. Паниката ни кара да се чувстваме изгубени, отчаяни, сами и изчезваме в нея.

Самоутвърждаването неутрализира паниката. За да можем да се справяме, е необходимо да предприемем някакво действие. Не само за себе си, но също и като общност и общество. Това се отнася и за държавата.

Обществото ни няма да може да се утвърди като общество на свободни хора. Действията - на отделния човек, на общността, на държавата, на международните организации, когато са категорични и не избягват истината, неутрализират паниката. От нея се излиза само чрез самоутвърждаване. За да оцелеем, е важно да не оставаме вкопчени в страха и ужаса. Важно е да се включим. Правим го като действаме. Виждаме колко много хора вече помагат на бягащите от войната в Украйна. Така, чрез конкретно, малко практическо действие неутрализираме и успокояваме и тревожността и паниката.

Как се отразява дезинформацията на психиката и преценката?

- Повече от всички други преди, тази война се води едновременно на няколко нива - на фронта, където има две страни, войници, бойци, оръжия, убити и ранени, в социалните мрежи и на екраните на традиционни информационни канали. Чуват се всякакви мнения, има много гласове, много интерпретации без факти.

Обливат ни информация и дезинформация. Имаме бели петна. Имаме усещането като да не ни се дава цялата информация. Можем да изпаднем в заблуда. Всичко това не влияе добре на психиката ни.

Информирайки се, вече участваш. Човек трябва да не се поддава на дезинформация и дезинформатори, които - платени или не, не дават възможност да имаме достоверна преценка на реалността. Само като се информираме от проверени източници и факти, бихме могли да изградим реалистична картината на онова, което се случва, и да запазим в добро състояние психиката си.

Хората някак си са застинали в очакване на най-лошото. Има ли измъкване от това?

- В най-лошото човек е склонен да уголемява преживяването и да се вцепенява - от ужас, от страх, от невъзможност да си представи бъдещето, от невъзможност да повлияе на случващото се и "няма измъкване". Същевременно нашият ум и природа са устроени така винаги да мислим за алтернатива и се домогваме до някакъв знак на надежда. Тук отново на помощ би могло да дойде действието. Да се ангажираме с нещо конкретно, в подкрепа и помощ, с проста и постижима цел. Не сме единствени в света, не сме самодостатъчни, зависим от другите. Целият ни живот преминава в отношения. Ще бъдем по-силни и по-уверени, ако се усетим като общност, която действа заедно. Така ще участваме и допринасяме в битката за свобода.

Може ли човек да спре да мисля за войната и как? Как да спре да говори за войната? Как да спре да се страхува?

- Не е необходимо да се спираме да мислим за войната. Добре е да мислим, за каквото искаме и да не спираме мисълта си. Живи сме. Това също е добре. Трябва да разговаряме. Не да коментираме, не да изнасяме патетични речи и да произнасяме яростни монолози, а да разговаряме. Когато сме живи, все още можем и да говорим. И това е добре. Има разлика.

Така темата бива видяна от различни страни без да остава само у нас, монолитна и непробиваема. Това ни помага да се усещаме живи.

Ако сме в компания и никой не говори за войната, а искаме да говорим за това - как трябва да постъпи човек? Опитваме се да включим темата, тръгваме си, опитваме се да потиснем желанието си да обсъждаме тази тема?

- Трябва да разграничаваме два вида разговор за войната. Единият е разговарянето, за което стана дума преди малко. Другият е невротично, обсесивно-натрапливото, често яростно говорене, което служи единствено да овладее тревогата на говорещия. Второто говорене не е ползотворно. То отблъсква слушателя, не е креативно, не предлага решения и измества реалността.

Човек трябва да се стреми да бъде спонтанен и креативен в отношенията си - както със самия себе си и с другите хора. Когато и други хора се вълнуват от определена тема, дори когато тя не зазвучава незабавно като най-видима в разговора, се свързваме с тях, търсим общи решения и бихме могли да постигнем общност. Няма нужда да напускаме "полесражението". Трябва да рискуваме и да пробваме да се свързваме с другите по креативен и отварящ разговарянето начин. Да не затваряме трудна и болезнена за нас тема в себе си.

Можем ли да продължим да живеем както досега на фона на всички новини от Украйна, пристигащите жени и деца?

- Никога повече няма да живеем както досега. Не трябва да имаме никакви илюзии. Войната застига всеки отделен човек. Важно е да помним. Да помним всичко и повече неща. Възможно най-много неща. Виновните за войната трябва да бъдат наказани.

Снимките, които ни сполитат и виждаме ежедневно, са много изразителни. Бягащите от войната не са в паника. Те са силно травматизирани и реалистични - тъгуващи, депресивни, плачещи. В паника сме неучастващите. С пристигащите трябва да се работи психологически и психотерапевтично. Важно е това да се случва навреме. Всеки от тях има своя лична история, която не повтаря историята на никой друг.

Тя трябва да бъде изслушана и разбрана. Най-напред пристигащите трябва да получат усещане за приемане и сигурност, да им бъде осигурен подслон и храна. Фокусът и целта на психологическа работа на първо място трябва да бъдат децата. Те са по-уязвими, по-чувствителни и лесно раними. Техният свят също се е променил завинаги и нищо повече няма да е същото. Симптомите им изразяват преживяванията и тревогите на възрастните.

На децата трябва да се говори истината - за войната, за конкретните факти и възможни последствия от нея. Поколението на техните бащи е на първа линия на фронта. Там се стреля и загива. Там човек може да изгуби живота си. Децата трябва да знаят това, както и кога човек е способен да рискува живота си в една война и защо го прави. Децата - буквално и метафорично, са надеждата и бъдещето на хората от фронтовата линия.

Когато децата се успокоят и започнат да са способни отново да играят, да изпитват чувства и да мислят, ще се успокоят и възрастните. Това ще подобри състоянието на цялата група и общност.

Много хора споделят, че изпитват чувство за вина, че живеят както досега, а не много далече хора губят целия си досегашен начин на живот или загиват. Как може да се преодолее това?

- Не зная дали живеем както досега. Не съм убедена в това. Да изпитваме вина, че живеем по-добре, по-сигурно, е неизбежно. Макар животът ни да не е пряко застрашен от войната, сме засегнати. Преживяваме своите тревоги, несигурности, неудобства, връхлитащи ни непожелани промени, свързани с пандемията, а сега и с войната. Случва се да имаме близки и познати във войната, хора в голяма беда.

Сега обаче трябва да се търси баланс между чувствителност и безчувственост, между реалност и фантазия, между война и "операция". Много детайли, внимателни разлики. Има хора, които продължават да живеят без да забелязват войната. Възможно е това да е техен начин за предпазване от реалността, която, знаем, може да бъде болезнена и нараняваща. Рано или късно обаче, реалността на войната застига всеки.

Има и вина, че не може да се направи нищо?

- Да, изпитваме вина. Не сме богове. Обикновени човешки същества сме. Чувството на вина е обратното на чувството за всемогъщество, величие и омнипотентност. Трябва да бъдем реалистични и да си даваме сметка за силите си. И тук виждаме различни начини, по които хората "помагат". Някои го правят за слава, за да се наслаждават на благородството, щедростта си, на човеколюбието и мощта си. Бързо ги разпознаваме.

Разбира се, неадекватно е да се оглеждаме самодоволно и опиянено в огледалото, когато биват отнемани човешки животи. Трябва да си даваме сметка за мотивите зад действията си. Може да направим нещо малко, неграндиозно, в отсъствието на прожектори и публика, но да го направим. Да направим онова, на което сме способни и колкото можем в тази ситуация. Няма мярка колко да е това. Когато се обърнат нещата, навлезем в Русия и започнем да настъпваме към Кремъл - буквално и метафорично, трябва да сме готови и вътрешно способни да се отворим и да приемем и онези бягащи.

Как си обяснявате тази вълна от съпричастност спрямо украинските бежанци, която се различава много като отношение от това, което имаше през 2013-2015 година, когато имаше вълна от Сирия?

- България има опит с бежанци. Още от края на XVIII-ти и началото на XIX-ти век, после по време на Балканските войни и на Първата световна война тук са пристигали и са били приемани стотици хиляди бежанци. Хората са ги подпомагали. По един или друг начин, всички в тази страна сме бежанци и знаем какво е човек да търси помощ и закрила. Познаваме това чувство. Украйна е страна, с която, както и с Русия, България има морска граница. Войната там е директно посегателство върху нашата нова и все още крехка идентичност - на страна от Европейския съюз и НАТО, на независима страна. Разбираемо е, когато става нещо около нас, да се чувстваме застрашени.

Заплахата се усеща по-силно и непосредствено, когато войната реално се води в съседни страни и непосредствена близост. В това сполетяло всички ни нещастие имаме нужда да изразим съпричастност - лично, като общност и общество. Когато действаме, правим нещо в подкрепа, повлияваме на цялата ситуация. Има полза от нас. Това ни самоутвърждава.

Ако обърнем поглед не толкова назад във времето към предишни бежански вълни - от Сирия и неотдавна от Афганистан, освен разликите в културните традиции и религията, които често цитираме в свое оправдание, те остават по-далечни за нас и по друг начин. България няма общи граници с тези държави. По тази причина конфликтите там не представляват и не се преживяват като директна заплаха за идентичността ни по начина, по който се случва това сега при войната в Украйна.