Бесарабският фронт

Бесарабският фронт

© Димитър Кенаров



Няма Бесарабия. Това име е измислено от чужди сили. Сега има само Одеска област - ми казва по телефона на правилен български Петър Русев, леко раздразнен. - Ако искаш все пак да поговорим - продължи той с по-благ тон, - идвай в моето село, Кубей. Съвсем наблизо е."


Намирах се в Болград, столицата на бесарабските българи в Украйна. Бях пристигнал в региона в средата на март с идеята да разбера какво е положението там по време на война. Вниманието на повечето журналисти беше приковано към бомбардировките и разрушенията в Мариупол, в Харкoв и в Киев, към безкрайните потоци уплашени бежанци, но аз винаги съм се интересувал какво се случва не в горещия център, а в неугледната и пренебрегвана периферия на събитията, на "тихия фронт". От там ухото дочува скрити вибрации, които иначе не могат да бъдат уловени.


***
Макар да споменаваме често Бесарабия покрай войната в Украйна, в България информацията ни за този регион е изключително оскъдна. Във всяка кръчма у нас има самоназначени експерти по Македония, хора които с патриотичен плам са готови да обсъждат детайли от живота на Гоце Делчев и Яне Сандански, но малцина са онези, за които реално Бесарабия е нещо повече от име. Знаем горе-долу къде се намира (оттатък делтата на Дунав), че там живеят много етнически българи (често споменавано число е 250 000, но поне по официални данни те са около 200 000 в цяла Украйна) и дотам.




Етимологията на Бесарабия е спорна. Румънските историци смятат, че името произлиза от влашките войводи от династията Бесараби, руските - от племето Беси, населявало тези земи в древността. Всеки с политическите си интереси. "Бесарабия" официално започва да обозначава географския регион между Черно море и реките Дунав, Днестър и Прут след Букурещкия договор от 1812 г., когато Руската империя отнема териториите от васалното на Османската империя по това време Княжество Молдова. Коренното татарско население е прогонено, а на негово място се заселват етнически руснаци, украинци, молдовани, българи и гагаузи, но също така немци и евреи.


В хаоса последвал болшевишката революция, Румъния отнема Бесарабия от Русия и започва кампания на румънизация. Само няколко години по-късно, през 1924 г., Съветският съюз опитва да си възвърне териториите, като организира така нареченото Татарбунарско въстание, в което взима активна роля родният комунист Васил Коларов, но румънската армия се намесва и го потушава жестоко. Жертвите са около 3000, а последвалият процес срещу 500 оцелели участници се превръща за кратко в световна новина. В кампанията за помилването им се включват леви интелектуалци от ранга на Алберт Айнщайн, Максим Горки и Теодор Драйзер.


След подписването на пакта Молотов-Рибентроп и началото на Втората световна война СССР анексира Бесарабия, но на следващата година Румъния, вече част от хитлеристката коалиция, окупира обратно териториите. В края на войната Москва си ги прибира за пореден път и впоследствие южната част на Бесарабия, наричана още с турското име Буджак (покрайнина), остава в границите на съветска Украйна, а останалата част е предоставена на ССР Молдова. Бесарабските евреи обаче не оцеляват Холокоста, а немското малцинство е прогонено обратно в Германия.


Съвременна украинска Бесарабия, административно част от Одеска област, виси като апендикс на картата - по-незабележимият двойник на Крим. Географски почти напълно изолирана (само два моста над Днестър я свързват с останалата част от Украйна), тя в не по-малка степен остава натикана в социалния и политическияъгъл.


Както и в много други постсъветски пространства икономическият разпад на 90-те години е оставил там дълбоки белези, но сякаш пораженията са по-сериозни и трайни. Някои места като дунавския град Измаил са успели да се възстановят, но ситуацията в селските райони е трагична: бедност, липса на работа и социална маргинализация.

Като изключим основния път до Одеса, шосетата са в толкова окаяно състояние, осеяни с бездънни кратери, че сякаш руската артилерия вече е минала оттам. Бесарабия е нещо като украинската версия на българския Северозапад.

В резултат носталгията по Съветския съюз се е превърнала в местна религия, а доста хора продължават да гледат на Киев като на далечна и чужда столица. "В Съветския съюз беше по-хубаво" - се чува навсякъде, дори от онези, които са обърнали едното си око към Европа.


Макар и невероятно пъстра - всеки етнос, включително българският, ревниво пази традициите и езика си - руският е основната разменна монета на комуникация. Всъщност една от най-спорните теми е отмяната на регионалния статус на руския и наскорошната образователна реформа, която задължава всяко училище да преподава основните предмети на украински.


Пламъците на недоволството са допълнително подхранвани от пропагандата на руските медии, които, въпреки официалната им забрана в Украйна, продължават да бъдат основен източник на информация за съществена част от населението. Немалко са къщите, които хващат ретранслация от съседна Молдова или имат сателитни чинии, насочени към Москва. Това определя и политическите възгледи, като до този момент проруски партии почти напълно доминират региона, а проруски местни феодали (както и у нас бивши кадровици на комунистическата партия и на службите) управляват икономиката.

Бесарабският фронт

© Димитър Кенаров


За много хора в Бесарабия Евромайдан си остава мръсна дума, а анексията на Крим е геополитически успех. През 2015 местни сепаратисти опитват да основат "народна република" по модела на Донбас и Луганск, но конспирацията е бързо разкрита и разтурена от украинските тайни служби.


***
Разстоянието от Болград до село Кубей е само 18 километра, но ми отне почти час да стигна дотам с автомобил. Петър Русев ме чакаше пред дома си, край голям декоративен кладенец на улица "Русев". Както разбрах по-късно, тя носи името на един от далечните му чичовци, Феодор Русев, кмет на селото (Червеноармейское през съветската епоха) и герой на социалистическия труд, постигнал най-високи добиви на грозде от декар. В Бесарабия водата може да е много, но виното е още повече.


Макар да гони вече седемдесетте, с побеляла брада и коса, Петър притежава енергията на малка армия. Завършил полу-военно училище и работил дълго време като ръководител полети, той непрекъснато има нужда да следи ситуацията на радара на ума си, да говори, да наставлява, да организира. През 2009 г. той и съпругата му Прасковия (Паша) - и двамата с български корени - решават да открият българско неделно училище "Изворче" към местния български културен център "Акад. Александър Теодоров-Балан" (Теодоров-Балан, първият ректор на Софийския университет, е родом от Кубей). Тази година към 260 деца от околностите от предучилищна до гимназиална възраст посещават курсовете по български език и история.


Самото училище е в дома на Петър и Паша и наподобява повече възрожденско читалище, отколкото някаква официална институция. "Тук се говори на български" пише с големи букви над бялата дъска в една от класните стаи, където са окачени портретите на Теодоров-Балан и Левски, както и исторически карти на България със стария правопис отпреди 1945 г.


Човек лесно може да си представя как Ботев, който е преподавал няколко месеца в близкото село Задунаевка, работи в "Изворче" и списва революционни уводни статии.


Усетих нещо дълбоко партизанско и ънгърграунд в къщата-училище на семейство Русеви, което ми допадна. И понеже говорим за ъндърграунд (подполие, както му казваха едно време) няма начин и да не спомена импровизираното бомбоубежище в мазето, където Петър беше складирал достатъчно провизии да се преживее ядрена зима.


Петър и Паша не крият силно проукраинските си позиции, съчетани с български патриотизъм. В техния дом украинският националист Степан Бандера е на почит в не по-малка степен от Левски. Президентът Зеленски пък е пример за съвременен герой (което обаче не пречи на Петър да поддържа съвсем открито конспиративни теории за световни еврейски заговори, ционистка доминация и т.н.). Русия, от друга страна е "терористична държава, по-лоша от нацистка Германия" и Путин е чисто и просто "Путлер".


След началото на войната на 24 февруари отношението им към Москва е прераснало от неприязън в нескрита омраза. Дори името Бесарабия за тях е неприемливо, защото е пропито с твърде много имперска политика. "Единственото време, когато сме били свободни в нашия регион са няколкото дни между напускането на румънската и идването на съветската власт" - ми каза Петър. Не знам дали това наистина е така - със сигурност местните молдовани, да речем, имат друга интерпретация - но в мултиетнически район като Бесарабия сблъсъкът на различни, а понякога и напълно противоположни исторически разкази е сякаш неизбежен. Отношението към събития като Татарбунарското въстание от 1924 г. зависи от политическите възгледи на събеседника. Дори вътре в българската общност вижданията се разминават значително.

Паша и Петър

© Димитър Кенаров

Паша и Петър


Несъмнено войната в Украйна е сполотила народа ѝ, както всеки наблюдател веднага ще отбележи. Путин всъщност е обединил украинската нация, вместо да я разедини, създавайки образа на общ враг. Не са малко бесарабските българи като Петър и Паша, които се чувстват преди всичко украинци. "Преди войната много хора тук чакаха руснаците, гледаха само кремълска пропаганда, но сега настроенията се промениха" - споделя ми Петър.


И въпреки това самият той с неохота признава, че огромен процент от съседите му в Кубей, както и в други части на околията, не са се отказали от проруските си възгледи, дори и днес. Той води битки с тях във Фейсбук, "громи ги", както обича да се изразява, но те остават там, виртуално и съвсем реално.


***
Ще го наричам просто Иван. Иван е съселянин на Петър, също българин по произход, едър мъж с плешиво теме, бивш полицейски следовател в Одеса, сега пенсионер. Интервюто ни преминава в една от класните стаи в къщата на семейство Русеви, които учтиво са го поканили да се срещне с мен, журналистът от България, за да мога да се запозная и с другите гледни точки в общността. Рядко съм попадал на такава откритост. Докато пием чай с Иван си говорим на руски, защото българският му не е много добър.


Войната през погледа на Иван изглежда напълно различна от войната през погледа на Петър. Не полярно противоположна, но различна. Правоъгълник и триъгълник. Червено и зелено. Вода и кръв. Принципите на квантовата механика - че свойствата на наблюдавания обект зависят и от позицията на наблюдаващия - се оказаха напълно валидни в този случай.


Според Иван Украйна е изначално по-слабата страна и трябва да седне на масата за преговори веднага, преди да е станало прекалено късно. Ако трябва да даде Донбас и Крим на Русия, така да бъде; ако трябва да направи и други отстъпки, така да бъде, само да има мир. В противен случай Русия "ще премине през Украйна като трактор" и ще разруши всичко. А част от тези разрушения, според Иван, са защото украинската армия ползва цивилното население за живи щитове. Чул го е от телевизията, прочел го е в Интернет. "По-добре лош мир, отколкото добра война" - отсича той и дава за пример Брест-Литовския мирен договор от 1918 г., когато болшевиките изваждат Русия от Първата световна война с цената на огромни териториални загуби по периферията, за да могат да консолидират властта си в центъра на държавата.


Питам Иван дали се чувства украинец. Да, чувствам се, ми казва той "но тази Украйна не е моята Украйна". А коя е неговата Украйна? "Не знам - отговаря той - но сегашната корумпирана и националистка Украйна не е моята. Степан Бандера може да е герой за хората в Лвов и Киев, но не и за мен, не и тук. Защо им трябваше да ни налагат украинския език и то така изведнъж, а не постепенно? Езикът, както и религията, са неща които човек не сменя просто ей така. Добре, руснаците са ни наложили техния език през годините, вярно е това, но поне те ни дадоха нещо в замяна, дадоха ни работа, индустрии. А какво ни е дала Украйна?"


Значи вие искате да се върне СССР, питам отново аз. "Може да не се нарича СССР - казва той - може да се нарича нещо друго. Може да не се вее руският или украинският флаг, а някакъв друг."


И тогава Иван, напълно изненадващо за мен, ми сподели, че всъщност не би бил против да има независима република в Бесарабия, но която да включва и Одеса, както и други южни части от страната. Сама Бесарабия би била прекалено слаба икономически. "90 процента в нашето село мислят като мен - казва той. - При един референдум това ще се докаже."


В този момент Петър влиза в стаята, за да вземе нещо и се заслушва в думите на Иван. "Ако си толкова умен и мислиш, че можеш да спреш войната по такъв начин, давай, събирай твоите подлоги, твоите 90 процента и се обръщай към Путин. Село Кубей, 90 процента и т.н. Събирай си подписите и се обръщай към Путин, но не искам да те виждам тук." Напрежението в стаята се повишава рязко. Интервюто, изглежда,е приключило, а аз се превръщам в невидим свидетел на спора между двама украински българи, съселяни. След малко се присъединява и Паша.

Бесарабският фронт

© Димитър Кенаров


"Не може 90 процента да сме в грешка, а само вие тук, десетте процента в селото, да сте прави" - продължава Иван.
"Може, може!" - казва Петър.
"Не, няма начин. Ние сме мнозинство."
"Добре де, ако дойдат руснаците тук, ти няма ли да се биеш?" - пита Петър.
"Не, няма да се бия. За какво да се бия? - отговаря Иван. - Важното е да се спре войната."
"Как?"
"Чрез преговори. Договорки."
"Ходи се договаряй, бе!" - крещи Петър.


"А за какво да се договаряме?" - привидно спокойно се присъединява към разговора Паша с въпрос към Иван.
"Да спрем войната. А после ще мислим за другото" - ѝ казва той.
"Добре, - контрира тя - да предположим, че аз съм Зеленски и казвам "Спрете войната", а Путин казва "Добре, но признайте ДНР, ЛНР и Крим, те са наши, руски и т.н." Какво трябва да направи Зеленски в тази ситуация?"
"Да ги признае за руски."
"Не, в никакъв случай! - почти извиква Паша. - Какво ще остане от Украйна? В този момент ние трябва да помагаме на децата си, да помагаме на армията, за да убием Путин, да го изкореним, ето това трябва да правим. Иначе той ще вземе страната ни парче по парче."
"Брест-Литовският мир също е бил труден. По-добре лош мир от добра война" - повтаря Иван аргументите си, които вече бях чул по време на интервюто ни.


"Нищо не трябва да му даваме на Путин - Паша продължава. - Той трябва да бъде убит, отровен, взривен, каквото е нужно там, само и само да се отървем от него. Тогава всичко ще си дойде на мястото. Той влезе в нашия дом, в нашата територия."
"Ние сме по-слабите. Путин ще унищожи всичко, камък върху камъка няма да остане. И за какво?"
"Ние не сме по-слабите. Ние сме много силни. Нашият дух е силен."
"Но реално погледнато ние сме по-слабите."


"Ти какъв мъж си, бе? Къде е твоят боен дух?" - се провиква Петър.
"Не можем да противостоим на тази армия."
"Каква ти армия? Я ги виж колко са зле!" - продължава да вика Петър.


"А представете си, Иване - казва Паша и превключва на български - че ние с вас живеем не тук, а там, по онези места, от които вие казвате, че Зеленски трябва да се откаже и да даде на Путин. Значи, вие бихте ме отдали с лекота на Русия, така ли? Не, аз не мога да продължавам този разговор, излизам..."


***
Докато слушах отстрани спора между Иван, Петър и Паша, който продължи към половин час, имах неприятното предчувствие, че съм свидетел на нещо съдбовно. Журналистите рядко попадат в този род непринудени ситуации.


Размяната на толкова остри реплики между съседи ме накара да потръпна, сякаш чувах далечния тътен на грамотевици и усещах напрежението във въздуха точно преди буря. Нарастващата конфузията накара Иван да стане накрая и да си тръгне. Въпреки че на вратата Петър опита да обърне всичко на шега ("Ловим бас - му каза той - че ако моите прогнози за войната се сбъднат, ти ми даваш твойта кола; ако твоите се сбъднат, аз ти давам моята.") целият разговор остави горчив вкус.


Всичко беше само думи, да, но от думи до действия понякога разстоянието е съвсем малко, особено в размирно време. Множество пъти бях посещавал следвоенна Босна да пиша репортажи и знаех, че там нещата също са започнали само така, с думи и закани, и никой не е вярвал, че може спорове между съотечественици и съседи да излязат извън контрол.

Не знаем какво ще се случи в Бесарабия и как ще завърши всичко там (преориентирането на Путин към източните и южни фронтове, и явната му амбиция да откъсне черноморския бряг от Украйна не вещаят нищо добро), но точно затова ми се струва, че е важно да говорим за ситуацията открито и честно, извън медийните клишета.

Истина е, че много бесарабски българи, особено младите, са се включили в съпротивата срещу руската агресия, но също така доста други, вероятно тихото болшинство, остават неубедени, че главният им враг е Москва, а не Киев. В съседна Молдова, сред българите около град Тараклия, проруските настроения са още по-осезаеми. Но не е нужно да се вторачваме толкова далече: разделителните линии са ясно видими дори в родната ни България. Сега важното е пукнатините да не се превръщат в пропасти.


На следващият ден, след като преспах в къщата на Русеви, се приготвих да тръгна обратно към Болград, след което да продължа към Измаил.


На изпращане попитах Петър какво смята да прави, ако се наложи с Паша да бягат от селото в случай на опасност. "Всъщност колата, която имам тук, не е съвсем в изправност - каза той. - Но затова пък имаме велосипеди. Качваме се на тях с жена ми и потегляме към границата с Молдова. Ей къде е, вижда се оттук."


Бесарабският фронт

© Димитър Кенаров


Бесарабският фронт

© Димитър Кенаров


Всичко, което трябва да знаете за:
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK