Проект ТелефОN

Чавдарче с камера



Развитието на технологиите се случва с такава скорост, а използването им във все повече дейности и все по-дълго създава безпокойство. Хората се притесняват за социалните си умения на живо, възприятията, уместната употреба, зависимостта, морални казуси. Тревожният дебат за загубата на контрол обаче измества първоначалния смисъл – мобилните технологии ни помагат да се свързваме помежду си както никога досега. Общуваме, работим, забавляваме се, информираме се, предаваме емоциите, архивираме живота... Без тях той вече е немислим, но от всеки зависи как и за какво ще ги използва по-добре. В поредицата "ТелефON" на "Дневник" ще ви представим доказателства за светлата страна на силата им в четири истории с емоционален фокус.


Чавдарче с камера

"След 25 години във Франция, се завръщам в България с камера в ръка и едно главозамайващо съмнение: ами ако семейството ми е сътрудничило на Държавна сигурност? Ако родителите ми са част от тези "червени боклуци", срещу които народът протестира? Започвам да разследвам, готова на всичко."


С това въведение започва новата френско-българска документална продукция "Червено, твърде червено" (Je vois rouge). Неговата авторка – българката Божина Панайотова, прекарва първите си осем години в родната София. Малко преди да вземе бленуваната от нея червена връзка като пионерче, идва 1989 г., режимът на комунизма пада и тя си остава чавдарче. Границите са отворени и след като майка й, тогава асистент в университета, получава стипендия, за да завърши дисертацията си по френска литература, семейството се установява във френската столица, където живее и до днес.




Така минават двадесет години - далеч от корени с откъслечни, спорадични разговори какво е било времето, в което голяма част от членовете на фамилията на Божина са били членове на партията и са пътували в чужбина.


Чавдарче с камера


Напред към миналото


"Прибрах се и в мен се породи силна нужда да наваксам изминалото време и след като поживея в София, да снимам нещо, свързано с настоящето. Имах желание да разбера откъде идвам, какво е България, кои са младите й хора сега. Усещането беше, че съм принадлежала към някаква група и изведнъж съм я изгубила по време на цялото ми юношество, което съм прекарала във Франция в опитите ми да бъда французойка, каквато и станах. За мен България беше миналото от детството ми, не съществуваше в днешния ден", обяснява родената през 1982 г. Божина, завършила философия в Ecole Normale supérieure и кинорежисура в La fémis в Париж.


По препоръка на свой познат френски продуцент тя просто взема камера и започва да си води визуален дневник. В началото на снимките си мисли, че заснетото от нея най-общо ще е свързано със спомените й от малка, заради силната й носталгия. Какво може да се случи и притесни? В семейството й периодът на комунизма е представен като банален, нормален отрязък от историята на страната, без нищо специално, за което трябва да се знае.


Когато Божина пристига в родния си град, се оказва, че не е така. Попадайки в епицентъра на протестите срещу кабинета "Орешарски", на улицата тя намира младите българи, с които се идентифицира и които заговарят за миналото с възмущение и бесни скандирания "червени боклуци". "Внезапно започнах да изпитвам чувството, че аз съм такъв, обяснява тя. За мен това като беше раздвоение, разминаване между тази супербанална представа вкъщи, че нищо не се е случвало по това време, и всички тези неща, за които чувах, че се говори на площада." Без да знае докъде ще я доведе търсенето й на лични въпроси, тя решава да потърси "истината" и да се впусне в разследване, докато най-накрая не се превърне в едно "войниче с камера".


Чавдарче с камера


Скрита камера на настоящето


Главни герои в политически некоректния филм са тогава 30-годишната му авторка и нейното семейство, разпънати буквално и метафорично в разговори, които се водят през екран на устройство – интервюта, реализирани с eдин смартфон и програма, позволяваща снимане с двете камери отпред и отзад, или така наречения split screen, разговори по скайп, заедно с аудио на телефонни обаждания, скрити записи с телефон, архивни кадри от миналото, умело миксирани с такива от настоящето.


Режисьорското й решение е основополагащо за лентата – Божина иска пълна свобода, без да зависи от екип, като снима случващото се "на живо", изживяното на момента, без нищо предварително режисирано, обсъдено, манипулирано. "В този случай камерата и телефонът изключително помагат, обяснява тя, защото участниците, макар да знаят, че са снимани, се отпускат и забравят. Ако имаш огромна камера с екип, който носи купища микрофони например, условията на разговора и на самата ситуация се променят, така че да се загуби автентичността."


Този документален подход отдавна не е изключение, а въвежда нова линия на изразяване сред филмовите автори. "Имам чувството, че принадлежа на едно поколение, за което е напълно естествено да ползва технологии, за мен те са продължението на мозъка и ръката ми. Смятам, че киното не е въпрос на техника, а на език. Интересно ми е да открия поезия с моите си средства, които са за моето поколение, и благодарение на тях да намеря нов киноезик и начин на разказване, допълва Божина. Този подход беше много важен за филма. Той показва физическата дистанция, но всъщност говори за дистанцията между поколенията, които се опитват да се разберат, но не успяват и пак пробват..."


Смарт устройствата записват не само защото авторката е разделена с родителите си физически – тя в София, те в Париж, а и защото е свикнала да живее в дистанционен разговор. "Винаги съм била разделена от моето семейство по някакъв начин. Като човек с история на емигрант открих скайпа в момента, в който се появи, за да успяваме да разговаряме с баба ми и дядо ми."


Начинът на работа се отразява пряко на взаимоотношенията с родителите й. След като майка й открива, че Божина я записва въпреки изричното й несъгласие, отношенията им се влошават до крайност – двете спират да си говорят за година. "С родителите ми минахме през много етапи, но когато започнах да монтирам филма, се дистанцирах от собствената си позиция и реших, че е важно да поставя под въпрос и самите похвати на киното. Не само да разкажа историята на моето семейство, но и да рефлектирам и собствения си подход като дъщеря и режисьор. До каква степен имам право да проникна в тайните на другия? Не използвам ли същите тоталитарни и натрапчиви методи като тези, които осъждам? Филмът не показва само какви са фактите, а какво хората усещат помежду си и в крайна сметка избира да покаже различни гледни точки, не само моята."


Чавдарче с камера


Заедно сами


Съпоставянето на гледните точки продължава и след филма. "Червено, твърде червено", финансиран от френската държава след два отказа от Националния филмов център в България, направи дебюта си преди седмици на тазгодишното "Берлинале" в секция "Панорама". По думите на Божина реакцията след прожекцията в Берлин била много силна, но онова, което е спечелило публиката и критиката, било не толкова локалната история, колкото универсалните въпроси, заложени в лентата – опитът да се разберат две поколения, живеещи при съвсем различни обстоятелства, които трябва или се опитват да говорят помежду си.


На премиерата присъстват и родителите й - Милена Михайлова и Николай Панайотов, които се подлагат на дебат с публиката заедно с нея. "За зрителите беше интересно да чуят и тяхната днешна гледна точка", разказва Божина.


"От една страна, те бяха фрустрирани, че филмът представя само конфликтите между нас, но от друга, бяха съгласни той да бъде показван, защото усещаха, че не става въпрос само за нашата лична история, а за нещо по-метафорично, което се отнася към семейството и сблъсъка между поколенията. Всяко поколение има нужда да разтърси родителите си, да намери отговори за себе си, но невинаги си дава сметка за насилието, което предизвиква. Родителите също трудно приемат, че собствените им деца могат да имат различен от техния мироглед." Това съществува във всяко семейство, сигурна е авторката, независимо дали то има комунистическа история. Но дори и да е болезнено, общуването е изключително важно.


"Целта ми е да предизвикам дискусия между хората и усещам, че тя се постига. След гледането му зрителите на филма изпитват силно желание да говорят с родителите си. Това е моят смисъл: те да си кажат – имаме нещо още да си споделим."


Чавдарче с камера


Божина уточнява, че чрез дебюта си иска и да покаже, че филм може да се направи и почти с нулева инвестиция. "Много хората си мислят, че за да стигнат до фестивали и гледаемост, трябва да разполагат с високи бюджети, стъпките да са предварително решени и професионално изгладени. А това не е така. Въпросът е да имаш да изразиш нещо силно и да намериш свой личен начин да го направиш. Ако трябва, нека младите хора просто снимат с телефона си, но да не се ограничават."


"Червено, твърде червено" вече има и своеобразно продължение. Разтърсена от записите и откритията, майката на Божина пише роман, който скоро ще бъде издаден във Франция. В него тя разказва за снимките с дъщеря си и се връща назад в миналото, продължавайки личното си разследване, като търси онези хора около нея, които са били репресирани. Как е възможно да не е разбрала, че тогава - когато е била на 20 години, се разделя с приятеля си поради политически причини, защото не са били от един и същ слой в обществото? Тридесет и пет години по-късно двамата се срещат за разговор, който не са успели да проведат като млади. "Филмът предизвика нещо силно и в личния път на майка ми", обяснява Божина.


Милена Михайлова, майка на Божина


За мен този филм е една дълга авантюра с много турбуленции и в крайния й резултат повод да се гордея с дъщеря ми. Той е много силен, защото се движи на ръба на острието и борави с деликатни материи - политическото минало през призмата на историите на собствените й родители. Смел, пораждащ спорове и несъгласия, опасно близо до огъня, затова и звученето му се приближава до истински въпроси, в които всеки може да се разпознае. Харесва ми това, че поставя въпроса за свободата на изкуството и неговите морални граници, както и смесването на жанрове – ясна документалност, но вкарана в силна повествователна линия, достойна за фикция.


Правенето на "Червено, твърде червено" и откритията, които той предизвика, ме разтърсиха. Най-малкото ме накараха да се вгледам в неща от миналото, които бях загърбила, и да направя своя анкета не само за фактите, които открих за себе си, но и за собствения си поглед от онези години. Най-силното откритие за мен беше неосъзнатото значение на политиката в личния живот на хората.


При всички случаи да разбереш миналото носи вътрешна свобода. Не си струва, когато остава на нивото на воайорството или борави с нечисти средства. Във филма Божина не жали и себе си и показва с хумор собствените си крайности и подхлъзване да използва средствата на тайните служби, които критикува.


Николай Панайотов, баща на Божина


За мен "Червено, твърде червено" е много успешно кинематографично произведение, свежо, със съвременен минимализъм, заснет директно със звученето на игрален трилър. В него съм заснет в крайни състояния, когато ми пада пердето, ядосан, тогава ръся цветисти сравнения, но и бия право в целта. Божина е избрала това от нашите дълги дискусии по скайп, но тези, които ме познават, знаят, че съм миролюбив, ако не ме ядосат, а тя го прави добре с мен.


Снимките не ме промениха, но разбирам, че днес все повече хората виждат това, което искат да видят, и вярват на това, което искат да вярват. Удивен съм, че това важи и за младите, които лесно се заслепяват и радикализират (унищожението на един мой църковен стенопис например беше предизвикано от млади православни интегристи). Има лавини от фалшиви факти и истории и в новите медии всеки си пазарува ,,истини" и новини по свой вкус и подобие. Достъпът до информация никога не е бил толкова отворен, а тълкуването й толкова затворено.


Моят личен извод от филма беше, че истината трябва да се отстоява постоянно и безкомпромисно, да се казва веднага в очите, и то цялата, на никой нищо да не се спестява. Затова Милена, моята бивша съпруга, написа книга, съпровождаща филма, а сега в Берлин аз започнах текст, наречен "Червенояда", на тази тема.


Филмът доведе и до други стъпки. По настояване на Божина заедно видяхме досието на моя осиновителен баща Симеон, дипломат от външна търговия. С него имах трудни отношения, но отваряйки досието, изведнъж пред мен израсна нова, непозната достойна личност. Навремето той е бил принуден да дава сведения, защото е отговарял за района на Израел и арабските страни. В 72 страници Бисер, както е кодовото му име, не дава никакви сведения за американци, израелци и други чужденци, но на поста в Судан започва да докладва на службите безобразията, които върши тогавашният посланик - роднина на Тодор Живков. Бисер вярва, че така помага на страната си, но всъщност става неудобен с компроматите си срещу правешката фамилия - явно всичко е отивало при диктатора, и службите се отказват от него, като преждевременно закриват досието му. Впоследствие той е понижен като дипломат, поболя се и си отиде рано на 64. Това го няма във филма.


"Червено, твърде червено" ще има прожекция на 15 март във Френския културен институт от 20:30 ч. и на 19 март в "Дом на киното" от 18:30 ч. в рамките на "София филм фест".


Поредицата "ТелефON е проект с подкрепата на Huawei.


Всичко, което трябва да знаете за:
Концепция:Storio logo
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK