Спомен за Кристиан Таков

Спомен за Кристиан Таков

© Надежда Чипева, Капитал



"Дневник" публикува текстовете на Деян Кюранов и Венелин Ганев от портал "Култура" по повод една година от смъртта на преподавателя от Софийския университет "Св. Климент Охридски" и доцент по гражданско право Кристиан Таков.


Една година без Кристиан Таков


Деян Кюранов




С внучетата бях на плажа, обади се синът ми: "Прощавай не исках да научаваш от други". Машинално съм седнал на пясъка, загледал съм се към морето. И видях как това пред очите ми се раздира от черни парцали. После синьото се придърпа, запълни ги и се видя, че цялата картинка е станала по-малка. Светът ми се беше смалил. И си остана така.


Светът се смали, за кого повече, за кого по-малко, но за всички. Които го обичаха и уважаваха, които му се радваха, го съзнават; другите – не биха могли. Но и множеството хора, които не го познаваха, и малцината, които биха го удавили в капка вода, нека знаят: и вашият свят от една година е по-малък, госпожи и господа!
По едно време, година преди смъртта му, се уплаших да не го убият. Казах му. Не отговори блестящо, както можеше винаги, стига да поиска, привдигна рамене, поусмихна се, продума: "Е, чак пък". Стегнах се, престанах да му говоря за това.


Тази година на 29 май, когато Лозан Панов получи наградата си, присъдена съвместно от новоучредената фондация "Кристиан Таков" и от "Правосъдие за всеки", той благодари – ясно, остро и подредено, в присъщия му стил, и отрони: "У нас Божиите пратеници стават мъченици". Кристиан сигурно би се усмихнал, благодарно и разбиращо, оценявайки фразата на бойното другарче, изкована и закована. Не зная дали си е давал сметка, че с фамозната лекота, с която сервираше най-тежките ни обществени проблеми, с онова стряскащо сладкодумие, с което раздипляше най-отвратителни събития и хора, наистина ни е наумявал за Горния свят? Той съумяваше и да говори, и да пише според рецептата на Лев Толстой: "Описвай екзекуцията, както описваш цветята". Но нали графът има предвид писателстване, а Кристиан назоваваше нашите реалности едно към едно, по име и презиме, по родов белег и видова отлика – импровизирано, но обективно, с оценка и открито докрай! Това го можеше само той. Дай Боже и други, за жалост не ги знам и то не става със следване на рецепти.


Булгаков ни разказва, че Пилат полицейски провокирал Йешуа с думите: "Да се говори истината е леко и приятно". Кристиан беше въплътеният, искрен отговор на тая провокация: той говореше истината, ти го гледаш и вярваш, че от това му става леко и приятно. Проверявах себе си: да, ставаше ми по-леко, но приятно – не, ставаше ми още по-омерзително. Защото усещах, че в този миг пред мен в стаята или от екрана, или като слово от листа Кристиан прави неща, за да помогне на тая истина. Прави ги всеки ден и всеки ден измисля и открива какво и как да направи. А аз само говоря за тази истина, консумирам я благодарение на него, само говоря Докато той се бори със злото "морално и с оръжие", с оръжието на гражданското действие.


Но знам и колко му струваше да преодолее тегобата и болката, за да ни приобщи към лекотата на истината. Не се прикриваше от злото с ризницата на цинизма или на скептицизма, нито с юродивост или светска палячовщина. Злото го удряше право в душата, тежко, там, дето боли, той поемаше удара, олюляваше се, изохкваше. Най-болеше, разбира се, от своите, от юристите – законници и справедливци ex professio. Този отсъдил криво и подирил – от Кристиан! – индулгенция: ами много пари му били дали, та Кристиан да го не съдел строго! Онзи се клел за "бойно другарче", ама като станало напечено, изметнал се, оставил го сам. Най му беше болно от едни студенти: умни, запалени за справедливост деца, "зъбели се на тирана", а като дошло ред да излязат на мегдан, открито – ни един. Беше го покрусило. И пак – как? – намираше сили като в приказките, преработваше отровата в жизнен еликсир и излизаше от болката с усмивчицата си, с ума, с неподражаемото си остроумие.


Да, приличаше на пратеник свише, но не беше такъв Кристиан. Оттук, отдолу, de profundis гледаше нагоре и ни сочеше и на нас: "Хайде, лесно е стига да се бориш със злото". Беше си най-обикновен и съвсем човешки герой. Ще кажете, героизирам си другарчето? Не! – на вас, дето ще кажете така.


Аз казвам истината.


Леко ми е.


Деян Кюранов е доктор по философия, завършил Софийския университет "Св. Климент Охридски". Съосновател на неформалното сдружение "Екогласност" и на СДС, напуснал политиката през 1990 г. Оттогава работи в неправителствени организации; в Центъра за либерални стратегии е от създаването му.


Спомен за Кристиан Таков


Венелин Ганев


Всичко започна една пролетна вечер през 1984-а, когато с моята съученичка от 114-а английска гимназия Тони Димитрова отидохме на концерт на джаз-дуото "Акустична Версия" в зала 9 на НДК. По време на антракта Тони ме грабна за ръката и ме поведе към двама души, които минаваха край нас: "Вена, да ви запозная – това са Мила и Кристиан". Мистериозната Мила се обърна – и така аз зърнах за пръв път най-красивото момиче, което някога съм виждал. Погледът ми се впи в нея – и си остава впит до ден-днешен. Затова нека ми бъде простено, че не обърнах чак толкова внимание на въпросния Кристиан. Но все пак забелязах, че носи папийонка и часовник с ланец. Тежкар някакъв, казах си ама интересен.


Година и половина по-късно, когато по силата на серия от космически недоразумения Мила започна да откликва на любовта ми, един ден тя ми каза: "Кристиан ще си идва в отпуска от казармата и иска да се видите". Вече бях представен на най-добрите й приятелки, Диана и Мая. Моето очакване беше, че те най-вероятно ще посъветват Мила "а бе я го разкарай тоя," но, в разрез с повелите на здравия разум, това май не се бе случило. Оставаше този Кристиан: по някакъв начин трябваше да му направя добро впечатление.


Чухме се с него по телефона и той ме инструктира: "Мини към нас, ама недей да звъниш, че може да събудиш баба ми. Свирни от улицата и ще ти отворя". "Добре – казах аз, – какво да свирна?" "Бах", отговори той и затвори телефона. Бах? Ама какво точно, почнах да се чудя? Токата и фуга в ре минор? Това всеки го знае – а пък аз исках все пак да демонстрирам музикална грамотност. Реших да изсвиря третата част от първия концерт за пиано – и бях убеден, че Кристиан моментално и завинаги ще се удиви от широката ми обща култура. И така, ето ме пред кооперацията на "Шести септември" 28 – надул устни, свиркам Бах.


От прозореца на първия етаж се показа една глава и чух глас, който беше едновременно леко укорителен и леко присмехулен: "Първата част е по-хубава". Усетих как ме побиват тръпки. Прав беше. Последва пауза, която бих охарактеризирал като неловка. На моя стрес беше сложен край, когато същият глас, в малко по-дружелюбна тоналност, обяви: "Еми нищо. Качи се, все пак". Слава Богу, казах си – проблемът с Бах се разреши. Оттам нататък знаех много добре какво да очаквам. Войник в отпуска: облякъл си е любимите дънки, сложил си е най-готините маратонки, пуснал си е любимата рок група и е натрупал отворени бутилки на масата.


Кристиан Таков почина на 11 юли 2017 година

© Надежда Чипева, Капитал

Кристиан Таков почина на 11 юли 2017 година


Вратата ми отвори млад мъж, облечен в елегантен синкав костюм; на краката му цъфтяха големи пухкави пантофи; от апартамента се чуваше класическа музика; и – за мое голямо разочарование – в красиво подредения хол не се виждаше нито една бутилка. На първия ми въпрос: "Тоя костюм защо си го сложил?", той отговори: "Защото по-скъп нямам – засега". На втория: "А пантофите?", даже не ми отговори. Но аз лесно разкодирах посланието на неговото мълчание: ако вече не си разбрал колко е хубаво да се гмурнеш в любимите си пантофи, колкото и да ти обяснявам, пак няма да разбереш. Трийсет секунди по-късно вече беше ясно, че Кристиан въобще не се интересува от двете ми най-любими теми за разговор, футбол (и по-специално "Левски") и рок музика (и по-специално Бийтълс, Куийн и Лед Цепелин).


Е, сега пък с тоя за какво ще си говорим?


Шест часа по-късно, когато най-накрая си тръгнах, вече знаех, че имам страхотен нов приятел. В спомените ми за тази вечер най-ярко се открояват два аспекта на Кристиановата необикновеност.


Първият е лекотата, с която ръсеше около себе си капки великолепие. По въпроса за неговото великолепие нямам какво повече да кажа, защото всеки, който е виждал Кристиан, знае какво имам предвид. По някакъв метеоритен начин долиташе при нас, по-земните, от неговото си измерение на изключителност – омагьосваше ни с присъствието си и след това ни оставяше със спомените за досег с една огромна човечност.


Второто нещо, което си спомям от нашата първа вечер заедно, е – както може би е станало ясно – възпитаната му елитарност. Възпитанието си той беше получил от две от най-фините жени, които съм срещал, майка му, Галя Йончева, и баба му, "мама Дока". Факт е, че на света няма човек, който някога някъде да се е почувствал обиден, нагрубен или унижен от Кристиан – и за това трябва да благодарим на двете прекрасни дами, които са го отгледали.


Същевременно е напълно ясно, че в него нямаше и една молекула от това, на което някои викат "народен човек". Ако във вселената имаше луксозно кътче, обозначено като "ложа за елити, необременени от излишна скромност", той най-естествено щеше да се насочи точно натам и изобщо не мога да си представя, че някой би се опитал да го спре. Според мен тази комбинация на възпитаност и елитарност е може би най-необикновенната черта на Кристиан. Очевидно е, че има много възпитани хора, в чието поведение няма нищо елитарно, както и много примадони, които по най-невъзпитан начин натрапват на другите своето високомерие. Кристиан умееше по уникален начин да заявява своята необикновеност и същевременно да приобщава и да окрилява. Можеше най-любезно да ни предостави шанса да направим добро впечатление и след това най-галантно да ни убеди, че шансът не е бил пропилян. Именно затова много негови събеседници и публики се чувстваха уважавани и вдъхновени.


* * *
Как точно да се обръщаш към носителя на огромната човечност не беше много ясно. "Кристи", разбира се, беше запазено за майка му и баба му: никога не съм чувал някой друг да го назовава по този начин. Но приятелите му използваха различни имена: Кристиан, Крис, Киши и дори "Таковец" (както го е наричал легендарният учител по математика от немската Ковачев).


А пък аз от средата на 1990-те започнах да му викам "бай Ристьо".


Много ми се иска да претендирам за авторство в този случай, но не мога. Към него така се обръщаха възрастните хора от Ребърково – селото, където Галя Йончева имаше вила. Причината и аз да го наричам така е очевидната нелепост на това "бай Ристьо" – само някой, който нищо не разбира, може да се обръща по този начин към Кристиан Таков, един от най-изтънчените и елегатни мъже в София. Нали така?


Не, днес знам, че това не е така. Дори напротив – мисля, че ребърковци са се изправили пред един по принцип нерешим проблем и са подходили към него по техен си начин. Проблемът е как да засвидетелстваш на Кристиан любовта и уважението, които изпитваш към него. Тези хора може би не са могли да разберат научните му дарби и точно как той е променил юридическото мислене относно (или "досежно," както казваше понякога) частно-правния казус или несъстоятелността. Но те бяха усетили как техният малък свят е завинаги променен от общуването с него и как, сблъскали се с неговата величава необикновеност, те не могат да я обгърнат. Като се има предвид сложността на ситуацията, може ли нещо да се направи?


В едно патриархално общество има много ритуали, които позволяват на младите да демонстрират своето уважение към старите, но няма ритуали, чрез които старите да демонстрират уважение към младите. Затова един от малкото начини такова уважение да бъде показано, е младите да се третират като стари. Сега разбирам, че това е смисълът на обръщението "бай": не е форма на фамилиарничене, а своеобразно "повишаване в чин". Селяните от Ребърково са се опитали да покажат на Кристиан, че го възприемат не като току-що започнал работа двайсет-и-няколко годишен юрист, а като препатил, помъдрял, зрял възрастен мъж който знае, може, умее, разбира и помага.


И така, на пръв поглед абсурдното "бай Ристьо" е всъщност опит да се реагира адекватно на магнетизма на Кристиан. Всички такива опити са в някакъв смисъл обречени на неуспех, но това не е проблем само за ребърковци, това важи са всички нас. Затова не съжалявам, че последните ми думи към него бяха: "Айде, бай Ристьо, до скоро!"


* * *
Да си спомняш за Кристиан означава постоянно да дописваш един несвършващ списък: списъкът на нещата, с които те е впечатлил. Естеството на човешкото общуване е такова, че обикновено сме готови да обсъждаме отделни черти на хората, които срещаме, но рядко се чувстваме компетентни да отсъдим, че зад тези отделни черти се възвисяват някаква цялостност и завършеност. За Кристиан, както винаги, важи точно обратното: всички могат и искат(!) да говорят за неговата цялостност и завършеност като личност, за "всичкост-та" от добродетели, която той олицетворява. Но съвкупността от отделни черти на тази личност едва ли някой е виждал.


Тези, които го смятат за ерудиран интелектуалец, вероятно не знаят, че можеше да цитира по памет цели разкази на Чудомир, най-неинтелектуалния автор в историята на българската литература, и да се смее така заразително, че ни трябваха часове, докато станем пак сериозни. Тези, които го смятат за блестящ юрист, вероятно не знаят, че обичаше да обяснява къде в София може да се сдобиеш с възможно най-шарените чорапи. Тези, които го помнят като великолепен оратор, вероятно не знаят, че беше запален колоездач – един от първите софиянци, който започна да се придвижва из града на скъп велосипед "Талбот". Тези, които го възприемат като жрец на справедливостта, вероятно не знаят, че беше изтънчен познавач на домашни ракии: всяко посещение у тях започваше с кратка лекция за това, какво точно ще се пие – и как.


Има още.


Умееше да обясни защо на Хегел не трябва да се обръща особено внимание и защо домати трябва да се купуват от жената на третия щанд на "Граф Игнатиев" (като се върви от "Шесто" към Попа): в протвен случай ще се лишиш от трансцедентното познание за същността на домат-lichkeit. С охота обсъждаше фундаментални въпроси като това колко време трябва да се спи следобед и какви точно меки шапки следва да се носят през зимата. Можеше с часове да говори за фотография и за латинска граматика. Информираше ни какви мастила и специални хартии къде могат да се купят във Виена и какво се случва, като влезеш в скъп магазин в Швейцария и заявиш желание да си купиш писалката "Montblanc LeGrand‘. Обсъждаше как свети Павел е трябвало да формулира теологията си, за да не се интерпретират думите му като смъртна присъда за всички хомосексуалисти. Знаеше защо Верди е велик и как да се използва методологията на Макс Вебер. Учудваше се, че не знам наизуст любимите му параграфи от "Добрия войник Швейк", както и кога точно Гьоте е бил в Италия.


С други думи, беше човек с табиети – както повечето от нас. Но при него тези табиети бяха свързани с осмислени принципи за това как да се живее, като се минимализират разочарованията на всекидневието, а това, в нашия невротичен свят, малко хора знаят как да направят. И в крайна сметка табиетите и принципите се подреждаха в някаква уникална съвкупност от много различни, но хармонично съчетаващи се елементи. Такава съвкупност съм виждал само в две личности: покойния ми баща Йордан Ганев и Кристиан.


* * *


Май е невъзможно да се пише за Кристиан, без да се прибягва до клишета. Този проблем особено се усложни след 2013 г., когато медиите започнаха да му обръщат повече внимание. Някои от тези клишета са доста неуместни – например клишето, че бил "борец" за това или онова. Той не се "бореше", защото беше достатъчно интелегентен да разбере, че опитът да се реши сложен проблем на едно модерно общество никога не довежда до ситуация, която опростенчески да се охарактеризира като "победа" (който се съмнява в правотата на това мое твърдение, нека чуе пак последните пет минути на лекцията му за справедливостта).


Освен това поведението му беше лишено от всякаква агресивност. С всички други наши приятели съм се оказвал вплетен в добре познатия сценарий, при който след ескалиращ спор започваме да си викаме: "А‘ре стига, глей си работата!". С Кристиан – никога. Невъзможно ми е да си го представя ядосан, озлобен или надъхан от желанието да спечели спор.


Прекара дните си на този свят като роза, която доброволно се е лишила от бодлите си, защото вярва, че за да се справи достойно с предизвикателствата на живеенето, това, което я краси, е повече от достатъчно.


Ако все пак трябва да избера някое клише, което да пришия към Кристиан, бих се спрял на следното: вярваше в това, на което в България му се вика noblesse oblige (между другото, той – просто ей така – научи френски за шест месеца през 1990 г.).


В анкетата, която му направиха журналистите от в. "Капитал" през есента на 2013 г., той самият обобщи този принцип по следния начин: "талантите задължават носителя си". Казано другояче, тези, които могат и имат, трябва повече да действат и дават. На това се градеше собственото му поведение: всеизвестно е, че беше невероятно активен и щедър човек. Но според мен именно на вярата му в noblesse oblige се дължи Голямото Решение: решението да стане публична фигура.


Преди 2013 г. Кристиан живееше малко или повече според правилото au-dessus de la mêlée (като сме почнали с френския): без да се набърква особено много в политически дела. След тази година той се включи активно в най-важните политически разговори и стана една от най-разпознаваемите и коментирани личности в България. Какво се беше променило?


Според мен не би могло да се твърди, че активизирането му е реакция на драстично влошаваща се ситуация: в края на краищата, продажни съдии, инфилтрирани висши съдебни съвети и корумпирани прокурори в България винаги е имало. Поне отчасти решението несъмнено беше повлияно от Страшната Диагноза: разбрахме, че е болен от рак през Август 2012 г. Но най-важният фактор свързан с метаморфозата на Кристиан бяха протестите против правителството на Орешарски през 2013 г.


Това, което се промени тогава бе, че той повярва в демократичния потенциал на българското гражданско общество. И започна да изисква от това общество да не забравя за noblesse oblige: ако си доказал, че притежаваш таланта да се самоорганизираш и целенасочено да преследваш целите си, ако си способен да провидиш едно по-добро бъдеще за страната си, трябва да действаш – защото в противен случай над теб ще тегне позорът на гражданската абдикация. Може да се спори за това, доколко е вярна преценката на Кристиан за възможностите на – както той се изразяваше в телевизионните си интервюта – "свестната част на обществото". Но съм сигурен, че моралният му гняв се подхранваше от вярата, която всички протестиращи си дадохме един на друг през 2013 г. Обществените пледоарии на Кристиан имаха смисъл само защото се беше убедил, че такова нещо като гражданска добродетел има – и че тя не е обречена.


Та така Кристиан прилагаше принципа noblesse oblige към България: мърморковците, които се опиват от собствената си циничност всъщност могат да се превърнат в свестни хора, които се мобилизират, за да защитят демокрацията си. В един момент беше решил, че неговата мисия е да им даде мотивацията да го направят.


* * *
Едно нещо ме учуди, когато прочетох вече споменатата анкета: че обичал да се разхожда сам в "Борисовата градина в делничен късен следобед". За тези разходки никога не ми е споменавал (въпреки че, както стана ясно, обичаше да говори за табиетите си) – а и нямаше излъчването на човек, който има нужда да се усамотява. Зашо са му били тези мини-пътешествия?


Хипотезата ми е, че след решението да излезе на политическата арена може би е станал по-раним. Едно от най-важните последствия на това решение бе, че вече се налагаше да използва по-систематично и по-често един от най-ярките си таланти: да поставя лошите на мястото им и да ги кара да се чувстват некомфортно. А за този талант се плаща (той разбра това още като студент – по Живково време искаха да го изключат от университета, когато защити набелязани за уволнение професори и изля сарказма си върху техните критици). След 2013 г. кръгът на лошите, които той атакуваше, взе да се разраства – и техните контра-атаки станаха по-многобройни.


Така че най-вероятно за това му е било усамотяването – за да се съвземе от обидите, които се правеше, че не забелязва; за да се възстанови от емоционални дисбаланси, които не е искал да коментира; за да превъзмогне разочарванията, с които не е искал да занимава другите. Факт е, че винаги успяваше да се зареди с духовната деликатност, която му позволяваше да бъде човек с призвание, но без капка фанатизъм.


Разбира се, при него усамотяванията бяха временни, и след 2013 г. социалният му живот всъщност стана по-богат и разнообразен. Преди това почти никога не го бях виждал случайно на улицата, а след това редовно го засичах: очевидно откликваше на повече покани, виждаше се с повече хора, ходеше на повече места (най-често с дъщеря си Галчето). Явно решението "to be", à la Хамлет, е било съчетано с решението "to let it be", à la Пол Маккартни.
Ние с Мила всъщност спечелихме много от това второ решение, защото Кристиан започна да идва редовно на лятната ни къща в Копривщица. Караше ни дотам с колата си и най-незабравимата част на това незабравимо преживяване бяха кратките телефоннни разговори с майка му. За две-три минути колата се изпълваше с вълни от топлота и любов и то при положение, че главната им тема за разговор почти винаги беше какво точно той ще иска да обядва като се върне


* * *


Именно с Копривщица искам да започна най-мрачния списък: списъкът на нещата, които се случиха за последен път.


Последна вечер в Копривщица, лятото на 2016 г.: няколко часа гледахме снимките на Мила и той ѝ обясняваше с кои предизвикателства на фотографията се е справила добре, и с кои – не чак толкова.


Последен имейл, съдържащ две думи: "Разрева ме". Явно по много сантиментален начин бях описал как си мечтая да прекараме лятото на 2017 г. след ежегодното ни пристигане от Америка през юни.


Последен разговор за политика: на втория етаж на нашата къща на "Шести септември" 53.


Последен разговор за музика: за Реквиема на Верди, в миниатюрното заведение "Соковете" на "Патриарх Евтимий".


Последна вечер заедно: на разкошната тераса на Гоги и Ани. За пръв път започна леко да се оплаква: "Не знам какво става, но от рождения ми ден насам лоши неща взеха да се случват". Разбира се, в един момент спря и забута разговора в друга посока. Но беше ясно, че пред мен стои човек, който вече мисли за това как да се изправи пред смъртта.


Последен телефонен разговор, в деня на смъртта му: "Малко съм изморен, но ще ми мине".


Така през лятото на 2017 г. за пръв път в живота си опознах едно ново чувство: болезнената незабравимост на последността. И най-накрая тази последност се сгромоляса върху всички ни на 11-ти юли


Години след първата ни среща продължихме да си свирим неща от Бах под прозорците преди всяка разходка. Даже се майтапехме, че в бъдещите издания на Енциклопедия Британика един ден ще пише: "Бах, Йохан Себастиан: немски композитор, чийто мелодии са използвани като свирков сигнал от Кристиaн Таков и Венелин Ганев".


За това няма нищо странно във факта, че с Бах е свързан най-яркият ми спомен от погребението – моментът, в който изпращахме ковчега от "Свети Седмочисленици" и болката ни започна да се възвисява към небесата, към които и Кристиан се беше запътил.


Хилядите скърбящи вече се бяха разотишли, Мила и Галя казаха по няколко силни думи за сбогом и настана мъчителна тишина. Преди това Мартин ме беше питал каква музика да се пусне по време на погребението и аз веднага отговорих – какво друго? – първа част от първия концерт за пиано.


До този момент обаче музика не се беше чула – нещо не било наред с уредбата. Точно когато полагаха ковчега в катафалката, изведнъж Бах гръмна с всичка сила. И така се усетихме на място, омагьосано от Бах, Кристиан и Бог. Незабравима поанта на един трагично скръбен ден


Тъжната истина, с която сме обречени да живеем, е, че никога повече няма да видим виртуозен оратор, великолепен юрист, всепризнат учен, брилянтен преподавател, изтънчен естет, музикален експерт, щедър приятел, сладкодумен събеседник, патриций на духа, морален титан, завладяващ идеалист и блестящ анализатор – събрани на едно и също място по едно и също време. А преди 11-ти юли 2017-а можеше.


Достатъчно беше да зърнеш Кристиан Таков да се разхожда сам в Борисовата градина.

Венелин Й. Ганев е завършил право в СУ "Св. Климент Охридски". Професор е по политически науки в Университета Маями в Оксфорд, щата Охайо, и научен сътрудник към Havighurst Center for Russian and Post–Soviet Studies. Книгата му "Preying on the State: The Transformation of Postcommunist Bulgaria" е издадена от Университета Корнел в САЩ през 2007 г. (български превод: "Плячкосването на държавата", София: Изток-Запад, 2013). Негови статии са публикувани в Oxford University Press, Central European University Press и в редица други авторитетни научни издания.

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Peni Nikol
    Peni Nikol
    Рейтинг: 10432 Неутрално
  2. 2 Профил на дерибеев
    дерибеев
    Рейтинг: 3196 Неутрално

    на следващите избори ще се сещате за Таков ....

    всеки коментар може и ще бъде използван срещу вас
  3. 3 Профил на galapagas
    galapagas
    Рейтинг: 1974 Неутрално

    Хубави и тъжни текстове за един смел и умен човек.

  4. 4 Профил на Bramasole
    Bramasole
    Рейтинг: 4242 Неутрално

    Само една светла личност може да обяснява на студентите
    "Бъдете будители, но не будете никого силом;
    И не размахвайте юмрук, а протегнете ръка."
    Дано душата му е намерила покой!

    "Човек не се дави, като падне във водата, а като остане там” - Едуин Луис Коул
  5. 5 Профил на WWW
    WWW
    Рейтинг: 846 Неутрално

    Хубави и тъжни текстове за един смел и умен човек.
    —цитат от коментар 3 на galapagas


    Той ли се беше хвърлил в река и спаси давещо се дете?
    Преди 3-4 години май.

  6. 6 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 10327 Неутрално

    Спомените остават.

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  7. 7 Профил на canuck99
    canuck99
    Рейтинг: 679 Неутрално

    Вечна му памет. Имахме нужда от него.

    Струва ми се странно никога не се споменават други жени в живота му освен майка му и баба му Защо ли?

  8. 8 Профил на canuck99
    canuck99
    Рейтинг: 679 Неутрално

    Дали това не е свъезано с разходките в Борисовата градина?

  9. 9 Профил на etty1
    etty1
    Рейтинг: 2416 Разстроено

    Светещ човек. По-тъмно е сега.

    “The greatest enemy of knowledge is not ignorance, it is the illusion of knowledge.” ― Daniel J. Boorstin
  10. 10 Профил на Nina Kercheva
    Nina Kercheva
    Рейтинг: 586 Неутрално

    Обичах го , а не го познавах.......





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK