Вили Лилков: Паметникът на Съветската армия може да отиде и в Димитровград

Корумпе, а ти можеш да отидеш в затвора!

• 21 7
• Докладване

ХА ХА

• 1 13
• Докладване

До коментар [#2] от "Гошо":

А как ще се разберат на Московия, На Западен Сибир или на Източен Сибир да посветят паметника? На табелата няма да има място да изброят всички отломки на РФ

• 1 12
• Докладване

До коментар [#2] от "Гошо":

Абе, Тошко африкански, ти като руски лизач още не си ли научил, че руските сили се пъчат като Военно-космически.Тоест не е ВС, а ВКС. Къде ви намира пасолството все такива нискочели?

• 0 11
• Докладване

Княжевската градина не заслужава позорище като МОЧА!

Червена линия, червен картон

• 1 10
• Докладване

Я малко прочети за Дядото Дядовото.

ДИМИТЪР БЛАГОЕВ СРЕЩУ РУСОФИЛИТЕ И РУСИЯ

Автор: Виктор Кордон

„Русофилството е грубо политическо суеверие, умишлено култивирано сред народните маси; политическо знаме, вървенето и воюването под което неизбежно води към предателство и национална катастрофа. Защото русофилите, плувайки безогледно във водите на руската дипломация, неизбежно и фатално правят от България едно сляпо и послушно оръдие в ръцете на руската завоевателна политика на Балканите“.

Димитър Благоев



Известно е, че Димитър Благоев е основател на организираното социалистическо движение в България и на първата социалдемократическа партия на Балканския полуостров – Българската социалдемократическа партия, която през 1919 г. е преименувана на БКП. Тоест Д. Благоев е сред основателите на Българската комунистическа партия. За сметка на това обаче не е известно неговото крайно отрицателно отношение към русофилите в България и към руската политика спрямо страната ни. Със сигурност това не се вписва в представите на мнозина, в чието съзнание, повлияно от комунистическата пропаганда, комунизмът и русофилството са неразривно свързани. Затова ще се постараем да поправим това недоразумение и да запълним празнината като използваме цитати на Дядото, както е известен Благоев, от неговата книга „Принос към историята на социализма в България”, издадена през 1906 г. Това е необходимо, за да развенчаем, от една страна, наложената невярна представа за уж самоподразбиращата се връзка между русофилията и левичарството, и, от друга, да демонстрираме неизменната предателска природа и роля на русофилите, която не се е променила от времето на Благоев досега. Най-ценното в случая е, че разобличаването на русофилството идва от самия баща на социалистическото и комунистическо движение в България, което със сигурност е голям и неочакван удар по русофилската пасмина. Благоев е на особена почит в русофилско-комунистическия стан. Всяка година неговите почитатели русофили се събират на Бузлуджа, където е проведен първият конгрес на партията, без да знаят колко много ги е ненавиждал Дядото. Тази тема е особено актуална днес, тъй като русофилството отново манифестира агресивно изменническия си характер покрай войната в Украйна.

В първата глава от своята книга Благоев, говорейки за войните на Русия с Турция, пише следното:

„Последните вдъхваха надежда и у българите за освобождение с помощта на Русия, създаваха симпатии у тях към нея. Наистина, войните на Русия на Балканския полуостров, за воденето на които последната изтъкваше само желанието си да освободи уж християните, а всъщност ги водеше само със завоевателни цели, водеха към забавяне на общонационалното движение. Но Турция твърде много се безпокоеше от тези войни. Руско-турската война в 1829 год. която се свърши с мир в Одрин, накара турското правителство да противопостави на растящото руско влияние на Балканския полуостров една нова, съответна и със станалите социални промени вътрешна политика спрямо християните, а именно политиката на реформи”.

Благоев ни дава представа и за негативния характер на руско-турските войни (общо около 13 на брой) за българското население, на което те носят само смърт, разорение и изселвания:

„Известният патриот Сава Раковски, след като се убеди, че войните на Русия с Турция принасят само пакости на българската народност с изтребванието й през време на продължаването им или след тях и с изселването на голяма част в Русия, и след като изгуби надеждата да се освободи България чрез намесата на съседните и европейски държави дойде до убеждението че освобождението ще дойде от едно въстание на българския народ”.

Авторът ни посочва и истинските цели на войните, които Руската империя води срещу Османската, нямащи нищо общо с благородните мотиви, които си приписват руснаците.

„Опитът на революционната партия в 1876 година да сe освободи България и да се извърши „радикалният преврат" в нея чрез една „народна революция” свърши с пълна несполука. Обаче жестокостите, с които Турция потуши въстанието в 1876 год., дадоха на Русия отдавна очаквания от нея повод, за да се опита да осъществи своите завоевателни планове на „Близкия изток”, на Балканския полуостров. И наистина, в 1877 година Русия обяви война на Турция под знамето: „за освобождението на християните”. Както сега е известно, под това знаме се криеха съвсем други цели. Преди да обяви войната Русия бе влязла в споразумение с Австрия, според което последната добиваше правото да окупира Босна и Херцеговина, а Русия правото да действува с развързани ръце против Турция и в откъснатите от нея области. Германия, политиката на която спрямо Австрия се състои в тласкането й към „Изток” и в отслабването на своята съседка Русия чрез една война с Турция, не можеше да има нещо против руско-турската война. Франция, която след поражението й от Германия в 1871 г. още не беше се окопитила и която се явяваше и усамотена от другите сили, не можеше да се противопостави на Русия. Само една Англия явно се противопоставяше на желанието на Русия да обяви война на Турция, но и тя не беше в състояние да попречи на войната. При такива обстоятелства Русия наглед имаше всички шансове да изпълни своя завоевателен план на Балканския полуостров. И действително, след едногодишна война, пълна с поражения за руските войски и напразни жертви (както тогава, така и през Втората световна война, а също и във войната с Украйна, Русия винаги дава много напразни жертви и търпи много поражения, което е показателно за липсата на военно майсторство у руснаците – В.К.), свидетелство за гнилостта на абсолютическия руски строй, най-сетне руските войски стигнаха до С. Стефано, близо до Цариград”.

Споразумението, за което говори Д. Благоев, е така нареченото Райхщадско споразумение (1876) –дипломатически и стратегически договор между Русия и Австро-Унгария, част от подготовката на Руско-турската война от 1877 – 1878 г. То представлява открит пазарлък между тези държави и предварително поделяне на територии, а в него изрично е подчертано, че „ако се стигне до териториални промени или разпадане на Османската империя, създаването на голяма компактна славянска или друга държава е изключено“. Това доказва, че Русия е нямала никакво намерение да създава голяма и обединена България, а подписаният през 1878 г. предварителен Санстефански мирен договор е неизпълним и цели да заблуди общественото мнение в България и Русия.

По-нататък Благоев разкрива истинските мотиви и задни мисли на Русия:

„Но тъкмо, когато се мислеше, че Русия е близо до целта си и че твърдо се установява на Балканския полуостров, тя трябваше да спре войната и в най-близко бъдеще да напусне завоюваните от нея области. Тя побърза да сключи мирен договор с Турция, така наречения Сан-Стефански договор, според който, между другото, Турция признаваше за свободна Сан-Стефанска България. Последното бе една доста хитра дипломатическа игра от страна на Русия. Като предвиждаше, че надеждите, които възлагаше върху руско-турската война, ще бъдат осуетени от Берлинския конгрес, от събранието на дипломатите в Берлин, Русия, очевидно, мислеше да убеди българите още повече в нейните безкористни намерения спрямо България и на Балканския полуостров с предвиждането в С. Стефанския договор една С. Стефанска България, в която да влизат всички турски области, които се смятат за български. Идеалът за С. Стефанска България, тъй тържествено признат от Русия чрез С. Стефанския договор, трябваше, от една страна, да премахне подозренията на българите частно и на народностите на Балканския полуостров спрямо тайните намерения на руската дипломация и от друга — да привърже към нейната политика българите, да увеличи суеверието в масата на българския народ за „освободителната мисия“ на Русия в света. Руският царизъм имаше твърде голяма нужда да поддържа това суеверие както на Балканския полуостров и изобщо вън от Русия, тъй и вътре сред масите на руската империя. След сключването на С. Стефанския договор веднага се свика Берлинският конгрес от дипломатите на европейските държави. Според приетия от този конгрес договор Северна България биде призната за васално княжество, а Южна България — за автономна провинция с генерал-губернатор християнин и свое вътрешно управление под името Източна Румелия. На Берлинския конгрес руската дипломация имаше да защищава само руските интереси. В тях влизаше, без съмнение, да окупира Северна и Южна България, както Австрия окупира Босна и Херцеговина. Но щом руската дипломация се убеди, че окупирането на двете освободени части е невъзможно, то разделянето им от Берлинския конгрес не само не се явяваше против интересите на Русия, но, напротив, тъкмо отговаряше на бъдещите й планове на Балканския полуостров. Една С. Стефанска България, една голяма България — това не беше в неин интерес. Преди всичко една разпокъсана, следователно слаба България означаваше за руската дипломация още по-голямо привързване на масата от българския народ към Русия, още по-голямо подхранване на русофилството в България, на суеверието за „освободителната мисия“ на руския царизъм на Балканския полуостров, особено спрямо българите. От друга страна една турска област, макар и автономна, каквато се явяваше Южна България, представляваше за Русия в бъдещата й дейност против Турция една точка, населена с едно признателно към „освободителката“, следователно с приятелско население, която тя може да обърне в една много сгодна база за прехвърляне военни сили и упътването им към Цариград. Поради това руската дипломация не само не можеше да бъде против плана на Берлинския конгрес за разделянето на България на две независими една от друга части с различно политическо положение, но тя въставаше и против протестите на населението им за това разделяне. Така че освобождението на Северна и Южна България не беше всъщност плод на „освободителната мисия“ на руския царизъм, а плод на неговата завоевателна политика и на противодействието на другите европейски сили. Ако да нямаше последното, сигурно „освобождението“ щеше да се свърши с покоряването на двете части от България под руския деспотизъм. Обаче руско-турската война и сключването на С. Стефанския договор закрепи в масата на българския народ суеверието за „освободителната мисия“ на Русия. Даже разделението на България на две части с различно положение руската дипломация използува за закрепването на това суеверие. Руската дипломация веднага след закриването на Берлинския конгрес затръби, че „несполуките“ на Русия в този конгрес се дължали на немците и англичаните. Впрочем, суеверието на селската маса и дребната буржоазия, т. е. на българския народ, съществуваше и преди руско-турската война, преди освобождението. Българският народ не можеше и да помисли, че той ще може някога да се освободи сам със собствените си сили от турското иго. Той очакваше спасение от север, от „Дяда Ивана“, т. е. от Русия. Войните на Русия с Турция, които се прикриваха от руската дипломация с интересите на „православието“ на Изток, вмесването й в полза на въстаналите гърци и сърби с цел да отслаби Турция и по-лесно да достигне своите планове на пътя за Цариград, създадоха в българския народ суеверието, че Русия е „освободителката“ на народите и следователно само от нея може да дойде освобождението му от турското иго. Това суеверие на масата от българския народ се подкрепваше от всички нейни представители и ръководители, с твърде редки изключения, с изключение на отделни единици. То се подхранваше и от ония, на които не беше тъй зле при турското иго и които проповядваха „мирния прогрес“, и от ония, които съставляваха революционната партия. Разликата между едните и другите беше тази, че първите бяха против всякакво въстание и проповядваха очакване на момента, когато Русия „ще извади калъча“; вторите, напротив, най-напред вярваха, че освобождението може да се постигне с едно общо въстание, чрез една „народна революция“, а по-сетне, когато изгубиха вярата в „народната революция“, проповядваха въстание, което ще се последва от големи жестокости от страна на Турция, които ще предизвикат намесата на Европа, а на Русия ще дадат повод да й обяви война, резултат на която ще бъде освобождението на България. По такъв начин всички поддържаха суеверието на масата от българския народ в безкористието и „освободителната мисия“ на Русия, главно на нейния цар. По такъв начин в селската маса и дребната буржоазия у нас се създаде представление за Русия като за най-силната и най-богата страна, а за руските царе като за „освободители“ и „покровители“ на България, без които тя не може да съществува, без които не може нищо да направи, пък и не бива да прави, за да не ги разсърди и да не си дигнат от нея своето „покровителство“. При това социалният преврат, настъпил в България след освобождението, създаде в първо време сравнително по-добро положение за селската маса и дребната буржоазия. Това още повече затвърди лъжливото им представление за Русия като „освободителка” и „покровителка” на България и на християните; то съставлява основата на русофилството у нас, което играеше и играе твърде важна роля в политическия живот на нашата страна след освобождението”.

И най-краткият разговор с представител на русофилската фауна ни убеждава, че днешните първобитни русофили изобщо не се различават от тогавашните и продължават да живеят с крайно примитивната представа за Русия „като за най-силната и най-богата страна, а за руските царе като за „освободители“ и „покровители“ на България, без които тя не може да съществува”. И това при положение, че Русия се явява най-върлият враг на българската независимост и обединение, както ни доказва г-н Благоев с убедителни примери от собствената ни история.

След като не успява да си присвои българските земи, защото западните държави се противопоставят на нейните попълзновения (което те не правят от благородни подбуди, разбира се), Русия почва агресивно да се меси в делата на новосъздадената българска държава. Именно тези процеси описва Димитър Благоев в изложението си за българските партии, и конкретно за Либералната и Консервативната.

„Борбата между двете партии се водеше на живот и смърт. Средствата, с които тя се водеше, бяха съвсем неравни и различни. Либералната партия се опираше върху своята собствена сила като партия на „българския Народ“ и върху почвата на конституцията. Консерваторската, напротив, се опираше върху „върховния глава“, т. е. върху княза и неговото обаяние сред масата, като роднина на „цар-освободителя“ и избран за български княз по негова препоръка. В съюз с него, с поддръжката на руската дипломация и руското Високо офицерство, което обучаваше българската войска, и с помощта на русофилството на селската маса и дребната буржоазия, консерваторите обявиха война на конституционното управление — борба за унищожаването му. След пристигането на княз Батемберг последваха изборите за първото Обикновено народно събрание. Изборите дадоха грамадно мнозинство на либералната партия. Обаче още следната година това Събрание биде разпуснато от княз Батемберг с надежда, че второто ще бъде в полза на консерваторите. Но във второто Народно събрание либералите дойдоха с още по-голямо мнозинство. Това показа на консерваторите, че те са безсилни да победят с легална борба. Оставаше им само нелегалният път и, действително, те хванаха този път. В 1881 год., след убиването на „цар-освободителя“ в Петербург от революционната партия, консерваторите с княза решават да нанесат удар на конституционното управление. Моментът за такъв удар беше много сгоден. Убиването на „цар-освободителя“ направи силно впечатление на русофилска България, особено на русофилската селска маса и на дребната буржоазия. Консерваторите използуваха убийството на царя, както и впечатлението от него в България, за агитация против либералната партия. Веднага след връщането си от погребението на убития цар, придружен от няколко руски генерали, княз Батемберг разтури второто Народно събрание, натири либералното министерство и повика на власт консерваторите с доведените руски генерали. По такъв начин се извърши държавният преврат. Целта на преврата беше да се унищожи конституционната форма на управляване и да се дадат неограничени пълномощия на княза от народа. За да придадат привидна законна форма на преврата, консерваторите трябваше да свикат Велико народно събрание. Но при съществуването на либералната партия те по никой начин не биха могли да се явят мнозинство в това Народно събрание. Трябваше да се тероризира масата на либералната партия; трябваше да се парализира нейната сила и агитация. Консерваторското правителство провъзгласи, че превратът бил извършен по желанието на „освободителката понеже България била обърната от либералите в гнездо на „нихилистите“, които убили царя; то изпъди либералната полиция и я замести с драгунерия, с кавалерия на полицейска служба, под командата на руски генерал; войската биде дадена в услуга на преврата от военното министерство, управлявано от руски генерал. С други думи, консерваторите туриха княжеството във военно положение и се нахвърлиха с всичката тази реакционна сила върху либералната партия. По-важните агитатори бидоха хвърлени в тъмниците, едни от шефовете й арестувани и пратени на заточение, други избягаха в Южна България, а масата й окончателно тероризирана и наплашена. При такива обстоятелства консерваторското правителство назначи изборите за Велико народно събрание. В полето на избирателната борба консерваторите бяха пълни господари. При все това страхът им пред влиянието на либералната партия в народните маси бе толкова голям, щото те повикаха на помощ в избирателната си агитация руските консули в България и руското офицерство. По такъв начин Великото народно събрание се оказа напълно консерваторско.

Великото народно събрание се свика в Свищов и след като гласува на княза неограничени пълномощия за 7 години, се закри. Конституционната форма на управление се погреба от консерваторите за седем години. Либералната партия изглеждаше също погребана. Обаче пълномощията не можеха да траят дълго. Руското правителство чрез преврата, извършен от Батемберг и консерваторите, уж като едно желание на „освободителката“, преследваше свои цели свързани с политиката на Русия на Балканския полуостров. Консерваторската партия от своя страна преследваше свои котерийни цели. Съществуваше един въпрос, в който руското правителство беше твърде заинтересувано. Това беше въпросът за железопътното дело в княжеството. Руската дипломация поддържаше по това дело руските планове, които консерваторите и князът, поддържани тайно от дипломацията на другите заинтересувани на Балканския полуостров държави, не приемаха. Произлезе конфликт между консерваторите начело с княза и руската дипломация. Поради това последната веднага измени политиката си спрямо либералната партия; тя пусна в ход агитацията, че Батемберг бил излъгал „освободителкатас преврата, че бил предал руските планове в България на нейните врагове и се обяви за възстановяването на конституцията. Либералната партия се съживи, симпатиите на русофилската маса се повърнаха към нея. Предвид на тези руски агитации в 1883 год., след откриването на едно военно съзаклятие18 против него, Батемберг побърза да обяви, че възстановява конституцията, и почна да се сближава с либералната партия. Консерваторската партия изгуби и изчезна”.

Не може да не се набият на очи паралелите със сегашната ситуацията в България. Президентът, издигнат от русофилските среди – БСП, комунисти, служители на ДС и видни русофили, създаде атмосфера на непоносимост към законното управление на ГЕРБ. Причината беше, че цели дванадесет години руските лакеи в България не успяваха да вземат властта със законни средства. Единствената възможност, която им оставаше, е да спечелят изборите по незаконен начин. Такава им се удаде едва след като въведоха изцяло машинно гласуване, нещо, отхвърлено от демократичните страни. С очевидни манипулации най-накрая слугите на Русия в България успяха да се докопат до властта, отрицателните резултати от което са повече от очевидни.

В контекста на събитията от края на XIX в. предателската роля на русофилите и зловредните деяния на Русия си проличават най-добре при борбите на българския народ за обединение и национална независимост и войните с външни неприятели, което отново се разкрива безапелационно от автора на разглеждания тук труд:

„Същите обществено-икономически условия отрано предизвикваха движението за съединение на Южна със Северна България. В Южна България една политическа партия постави на своето знаме съединението и с това знаме сполучи да вземе властта. Обаче до 1885 год. идеята за съединението, както и идеята за освобождението на Македония, се явяваше една национална идея, с която експлоатират борещите се партии. Съединистическата партия, която в Южна България представляваше същото, каквото в Северна България представляваше цанковистката, дошла на власт в името на съединението, се отказа от него. Тя, както и цанковистката в Северна България, се явяваше представителка на зараждащото се ново лихварско-търговско съсловие и на по-заможните слоеве от селската и занаятчийска класа. Това съсловие и приближаващите се до него слоеве от другите класи представляваха една маса, консервативна по положение и психология, груба и поклонница на грубата сила. Естествено, за нея Русия бе идеалът; тя бе пропита с русофилското суеверие. Съединистическата партия поради това се явяваше, както и цанковистката в Северна България, ултрарусофилска. Дошла на власт, благодарение на популярната сред масата на дребната буржоазия и селската класа идея за съединението, в което тази маса търсеше спасението си, съединистическата партия провъзгласи, че без Русия съединението не може да стане, когато Русия тъкмо се явяваше против него”.

След като Русия не успява да се противопостави на Съединението дори и с помощта на верните си копои – русофилите, тя прибягва до нов подъл прийом – насъсква Сърбия срещу България.

„Съединението се извърши без всякакви вътрешни сътресения. Наистина, против него се обявиха русофилите: цанковистката либерална фракция в Северна България и съединистическата партия в Ю. България. Обаче те не бяха в състояние да му попречат. Начело на борбата за съединението стояха привърженици на „ каравелистката фракция ; тя прегърна съединението и го направи свое дело. Националистическият ентусиазъм, възбуден от съединението, бе тъй голям и общ, щото никакви вътрешни противосъединистически опити не бяха възможни. Обаче съединението не бе съгласно с плановете на някои от великите сили на Балканския полуостров. Най-главно то се яви против завоевателните планове на Русия и Австрия, които и се опитаха да го осуетят. Те подбудиха сръбския крал Милан да обяви война на България за възстановяване на „нарушеното равновесие“ на Балканския полуостров, тъй като извършеното съединение на Южна и Северна България правеше от България една по-едра, по-силна политическа единица. И наистина, през септември 1885 год. съвсем неочаквано за България сръбските войски навлязоха в нея. В същото време Русия повика своите офицери, които обучаваха българската войска, и по тоя начин я остави без висши ръководители. Това обстоятелство показа, че Русия съвсем не е била непричастна в подбуждането Сърбия против България и съединението.

Неочакваното нападение на Сърбия и оттеглянето на руските офицери от българската войска подигна буря от възмущение в цялата страна и предизвика едно повдигане на националната енергия до най-висока степен. Всичко способно да носи оръжие тичаше да застане под знамето на борбата за съединението и за целостта на отечеството. Войната се свърши с победа за България. Обаче тая победа струваше твърде скъпо за последната. Тя погълна всички готови средства и създаде почвата за неизвестната дотогава за нея политика на държавните заеми и увеличаване на данъците. По такъв начин войната се яви като причина за по-нататъшното влошаване положението на дребната буржоазия и селската маса. Но от друга страна, сръбско-българската война подигна националното самосъзнание на буржоазията и стремлението към нови социално-икономически задачи. Последвалите след войната вътрешни събития дадоха нов потик в тази посока”.

Постоянните неуспехи на Русия да подчини българската държава на собствените си интереси още повече разпалват недоволството й. Това, разбира се, не я отказва, а я кара да изостри до крайност посегателствата си над българската държавност. Димитър Благоев ни обяснява какви са нейните коварни прийоми и как русофилите играят ролята на сляпо оръжие в нейните алчни ръце:

„Съединението на Южна и Северна България и победата на последната над Сърбия твърде много се не харесаха на Русия и твърде много я разсърдиха на България, а главно на нейния княз. Последният, въпреки това, че през тази война не показа нито храброст, нито ум, беше обаче си спечелил славата на „Сливнишки герой“. Изобщо победата заличи старите му грехове, борбата му против конституцията, и му спечели голяма популярност в България. Всичко това обаче съвсем не беше по угодата на руската дипломация и съгласно с нейните планове в България и на Балканския полуостров. Поради това тя пусна в ход всички средства, за да махне княз Батемберг от България. Още при провъзгласяването на съединението тя настояваше, заедно с избягалите от Южна България русофили, „лъжесъединисти“, в Цариград, пред турското правителство да се окупира Южна България от турските войски и по такъв начин да се осуети съединението и да се направи положението на Батемберг в княжеството невъзможно. След свършването на сръбско-българската война тя употреби всички усилия да омаловажи победата на България, да представи Батемберг за размирник на Балканския полуостров и да осуети печалбите от победата. И наистина, българското правителство бе принудено да сключи мир със Сърбия без всякаква контрибуция, без да си повърне разноските по войната, предизвикана от Сърбия. За самото съединение тя употреби всички средства да не се признае формално от Турция, в което и успя, като осуети и стремлението на Батенберг и правителството, щото за генерал-губернатор да се признае последният. Това поведение на Русия даде много материал за агитация против Батемберг и правителството. Но още по-голям материал за агитация против последните даде на руската дипломация и на русофилите в България опитът на правителството да сключи с Турция един отбранителен военен съюз, който явно визираше Русия. Русофилите, а именно цанковистите в Северна България и „съединистите“ или „лъжесъединистите“ в Южна България, и преди съединението бяха слепи оръдия на руската политика в България и на Балканския полуостров. Но при Съединението, и особено след свършването на сръбско-българската война и сключването на мира, те се предадоха на руската дипломация с всичкото си безумие. Подпомагани от руските дипломатически агенти в България, те, като използуваха дипломатическите несполуки на правителството и поведението на Русия през това време, почнаха открит поход против Батемберг и явна агитация за свалянето му, като едничко средство да се омилостиви Русия към България. Работата се представляваше така: Русия дигнала своето покровителство от България, защото била сърдита на Батемберг, който се бил съединил с нейните заклети врагове, на които издал нейните политически и военни планове, тъй щото, додето той е княз на България, тя не щяла да повърне своето покровителство, без което България не можела да съществува. Тази русофилска агитация проникваше през 1886 год. все по-дълбоко в масата и възбуди русофилското й чувство до такава степен, че Каравеловата народнолиберална партия се видя най-сетне принудена да предприеме нещо за „помиряване“ с Русия. Образува се един голям военен заговор за свалянето на княз Батемберг, начело на който стояха цанковистите и каравелистите. За тоя заговор е знаело както правителството, тъй и неговите близки привърженици; обаче те нищо не предприеха за осуетяването му. На 9 август 1886 год. княз Батемберг бе свален от престола й изпратен в Русия. Свалянето на Батемберг предизвика възмущението на по-голямата част от офицерството и няколко дни след свалянето се почна контрапреврат, начело на който се тури Ст. Стамболов, председател на Народното събрание, и целта на който беше да се повърне изпъденият княз. И наистина, княз Батемберг биде повърнат, но след няколко дни, по искането на Германия, Австрия и Русия, той напусна България завинаги. Оттук нататък се започва борбата за национална самостоятелност. След доброволното напущане на България от Батемберг настъпи едно настроение за умилостивяване на Русия, на руския цар. За тази цел, като кандидат за княз на България се изтъкна един от датските князе, роднина на руския цар. Обаче Русия искаше щото до избирането на нов княз България да се управлява от един руски комисар, царски пратеник, и като кандидат за българския престол препоръча един грузински княз. Очевидно стана, че Русия искаше да направи от България една руска провинция. Тя даже се опита да натрапи на България свой комисар за управител, като прати един генерал, който да предизвика смут, да свали регентството, което управляваше до избирането на нов княз. Това явно стремление на Русия да подчини под своята власт България я раздели на два непримиримо враждебни лагера: на „черни души“ — „предатели“, и „патриоти“. Към първите спадаха всички русофили — цанковисти и каравелисти, които се опираха върху русофилската маса; към вторите — голямото мнозинство от офицерството, чиновничеството, учителството, изобщо интелигенцията, особено младата й генерация — основното учителство, студенчеството и всички лумпенбуржоа. С други думи, България се раздели на русофили и русофоби. След като не сполучи да свали чрез агитацията на своя пратеник-генерал регентството и да вземе управлението в ръцете си, Русия започна да заплашва България с окупация. За да подкрепи русофилите и чрез тях да произведе бунтове, Русия изпрати в Бургас няколко военни парахода. Но това само още повече засили русофобите. В късо време България се покри с патриотически организации, с дружини „България за себе си“, един вид народна милиция за защита на отечеството от предателите. Начело на тия дружини застана почти всичко по-живо от интелигенцията. Цялата млада генерация на интелигенцията се увлече в тях. Борбата на русофобите против русофилите наистина взема характер на борба за запазване националната самостоятелност от посяганията на Русия и на нейните приятели вътре в страната, които действуваха чрез военни съзаклятия, въоръжени чети и убийства, устроени с руско злато”.

Димитър Благоев дава ясно да се разбере, че русофобството не е продиктувано от сляпа неприязън, а е естествена реакция на здравомислещата част от българското общество срещу мръсните дела на Русия и русофилите против България. В същото време именно русофилството е „грубо политическо суеверие”, както сполучливо го нарича Благоев, породено от историческо невежество и непознаване на истинските мотиви и цели на Русия. И това суеверие, русофилството, „неизбежно води към предателство”, категорично отбелязва Д. Благоев.

В горния цитат Д. Благоев осветлява вероломните планове на Русия да превърне България в свой васал чрез дестабилизиране на политическата система с помощта на преданите й куртизани – русофилите, които той открито нарича предатели, какви те и са: „Това явно стремление на Русия да подчини под своята власт България я раздели на два непримиримо враждебни лагера: на „черни души“ — „предатели“, и „патриоти“. Към първите (тоест към предателите – В.К.) спадаха всички русофили… които се опираха върху русофилската маса”. Той открито определя „борбата на русофобите против русофилите” като „борба за запазване националната самостоятелност”, която е насочена срещу „посяганията на Русия и на нейните приятели вътре в страната”, които действуваха чрез военни съзаклятия, въоръжени чети и убийства, устроени с руско злато”. В тези редове се съдържа недвусмислено доказателство за предателската природа на русофилите, които, бидейки слепи агенти на Русия, работят активно против интересите на България. Те си служат с дезинформация и груби лъжи, за да заблуждават населението и да му внушават удобни на Русия идеи и настроения, и устройват преврати, военни метежи, политически убийства и терор над партийните опоненти и неудобните личности. За изкушените от политиката е ясно, че и днес Русия си служи със същите методи и използва същите инструменти в лицето на русофилите.

Както днес Русия използва всякакви подмолни похвати за отстраняване на неудобните й политици и партии (случаят с Борисов и ГЕРБ), така и в онези смутни години тя грубо и безпардонно се разправя с най-големия си враг – Стефан Стамболов. През целия период на своето управление той е принуден да полага всички усилия за запазване на суверенитета на страната ни и да я опази от вътрешните й врагове – русофилите, и от най-злия й външен враг – Русия. Тази неравностойна борба го принуждава да използва всички човешки и материални ресурси за запазване на националната самостоятелност, поради което при цялото му желание няма възможност да обърне нужното внимание на останалите проблеми. Той успява да стори това с огромни усилия, което е и най-голямата му заслуга. Но това го превръща автоматично във враг на Русия и на русофилите, поради което те го демонизираха и омаловажиха приноса му към Отечеството. И тъй като има насреща си извънредно зло в лицето на Русия и русофилите, на него му се налага да използва и извънредни мерки за справяне с това зло. Именно тази нечовешка битка представя и Благоев, макар и от позицията на политически съперник на Стамболов.

„Така че икономическата политика на стамболовския режим беше покровителствуване на „местната”, на „народната“ индустрия, насърчаване на „народното производство“ с всички средства на държавата. Обаче на тази икономическа политика стамболовският режим не можеше да даде такъв простор, какъвто получи посетне. Неговата система на управляване се явяваше най-голяма пречка за реализирането й. Стамболовският режим беше дотам ангажиран в борбата за национална самостоятелност, против руското влияние в България, щото цялото внимание и всички почти държавни средства отиваха за поддържането на тази борба. Имайки пред себе си една маса, дълбоко проникната от русофилство, и един такъв силен враг, който пред никакви средства не се спираше за достигване на своите политически планове, какъвто беше Русия, стамболовският режим можеше да води борбата само чрез увеличаване на полицейската сила, чрез системата на обширно организирано шпионство и чрез фаворизиране и развращавана чрез подкупи горното чиновничество и офицерство”.

Като потвърждение ще приведем оценката на Васил Коларов (близък съратник на Димитър Благоев и Георги Димитров, социалдемократ, секретар на ЦК на БКП, генерален секретар на Коминтерна, държавен глава на НРБ) за важната роля на Стефан Стамболов в опазването на българската независимост от посегателствата на Русия. А Васил Коларов едва ли някой ще има глупостта да нарече русофоб, стамболовист, фашист или туркофил - определения, с които русофилите обичайно замерят опонентите си от безсилие.

"Действително, икономическите и търговските връзки от първите дни на съществуването на младата държава създали и в България силно западофилско течение, на базата на което се образувала прогресивната антируска партия под ръководството на Стамболов. На тази партия се удало да обедини прогресивните сили на народа и да устои победоносно на кроежите и ударите на царското правителство". (Авантюры русского царизма в Болгарии. Сборник документов. Составитель: П. Павлович, Государственное социально-экономическое издателство, Москва 1935)

Както ни осведомява Димитър Благоев, следващото правителство няма тези проблеми, защото не му се налага да води война с Русия и русофилите:

„Народняшкият режим преследваше същата икономическа политика, но при по-други обстоятелства. Както видяхме, „народната партия“ се състави от русофилските фракции и от бивши стамболовисти, главно предприемачи и индустриалци. Селската маса и дребната буржоазия първо време съчувствуваше на нея. От друга страна, „помирението“ с Русия правеше излишна вътрешната борба с русофилството, която поглъщаше средствата и енергията на стамболовския режим”.

Димитър Благоев ни разяснява също така и че русофилството и социализмът (и левичарството като цяло) не са естествени съюзници, а дори са били непримирими врагове:

„Независимо от това, социализмът в България много дължи на К. Р. (Кръстьо Раковски – В. К.) в борбата му с русофилството. Неговите статии във в. „Социалист“, в които К. Р. за пръв път изтъкна политиката на Русия на Балканския полуостров и в руско-турската война през 1877 год.; статиите му в „Ден“, год. Ill, под общото заглавие: „Разлагающа и възраждающа се България“, критика върху една брошура под същото заглавие, в която се теоретизира най-диво русофилството в България; най-сетне неговата книга: „Русия на Изток” всички тези трудове на К. Р. дадоха на Социализма в България прекрасно оръжие в теоретичните и практически борби против противниците на социалистите, най-върли макар и най-вулгарни от които бяха и са русофилите”.

Едва след като комунистите идват на власт в България с помощта на съветската армия, проруската и прокомунистическа пропаганда създаде нереалната представа за неразривната връзка между комунизма, от една страна, и Русия и русофилите – от друга; поредната легенда от русофилско-комунистическата митология.

По-нататък Димитър Благоев продължава с описанието на управлението на Драган Цанков – заклет русофил и руски агент (както свидетелстват руските дипломатически архиви):

"С тези „демократични“ реформи се изчерпи всичкият „демократизъм“ на коалиционното управление, подир които то слезе от властта, която заеха цанковистите. Настъпи цанковисткият режим. Този режим е известен и под името прогресивнолиберален, обаче нищо прогресивно-либерално в него нямаше. Той беше цанковистки не само по това, че фактически шеф беше Др. Цанков, но и по самата си природа… В политическо отношение той беше реакционен, защото вътрешната и външната му политика се диктуваше от азиатския департамент при министерството на външните работи в Русия и той беше дълбоко проникнат от реакционния дух на руския режим. Най-рязко тоя дух изпъкна в отношенията на цанковисткия режим към училищната политика. Израз той намери в известното предложение на Др. Цанков по закона за основните училища, за прокарването на който цанковисткият режим употреби извънредно много усилия и всички средства, до руското хулиганство на неговите простаци-депутати. Във вътрешното управление на страната господствуваха шпионите на руското правителство. Външната политика беше чисто руска. Изобщо при цанковисткия режим политиката на България и в икономическо, и в политическо отношение се намираше в пълна зависимост от политиката на руското правителство. И затова тя не можеше да бъде друга освен реакционна. Ако този режим не прояви всичкото присъщо за него реакционерство, това се дължи на недългото му съществуване. Той се ползуваше само със симпатиите на реакционната русофилска маса и скоро се намери в пълно противоречие с икономическите и политически аспирации, господствуващи в страната. От друга страна, крайното русофилство на цанковисткото правителство и неговото лакейско пълзене пред руското, което се изрази в шипченските тържества и царските посрещания и изпращания на руските „високи гости“ в България и в столицата й, които засенчваха престижа на върховния представител на българската държава пред външния свят — княза, приведоха цанковисткия режим в сблъсък и с „по-силния от народа фактор“, с короната, с княза. Това тури край на този режим”.

"Моите министри са англофили, моите генерали са германофили, моят народ е русофилски, само аз останах българофил". Цар Борис III

• 3 8
• Докладване

На паметника на Александър 2 тряба да се добави: без благодарности от освободените крепостни. На 3 март трябва да празнуваме освобождаването на крепостните в Русия!

Червена линия, червен картон

• 2 9
• Докладване

Стига сме го обсъждали 30 години – БУТАНЕ!

Caps Lock Error! Ако има дискусия за нещо, за което не сте достатъчно запознати, устоявайте на желанието да се включите.

• 0 9
• Докладване

До коментар [#22] от "sega_007":

Работил е колкото и Бойкикев и Тодор Живков и Путин. Или който още за кумир имаш.

• 3 5
• Докладване

До коментар [#23] от "dedoliben":

ТЪПАКО ? ? ? ?

Caps Lock Error! Ако има дискусия за нещо, за което не сте достатъчно запознати, устоявайте на желанието да се включите.

• 6 1
• Докладване

И Москва ще бъде прекръстена след разпада на кочината.

Нямам такъв дворец, не е кичозен и мебелите в него са красиви!!!

• 0 7
• Докладване

До коментар [#20] от "sega_007":

И какво общо има Батак с пияните пълчища на Червената армия?

• 0 10
• Докладване

Съгласен съм, паметникът обаче ще е надгробен..

Думата СВАСТИКА идва от санскритското स्वस्तिक (свастика), което означава предмет, носещ щастие или предвещаващ добро, и по-точно отличителен знак, който се поставя върху предмет или човек, за да носи късмет. Свастиката съпътства цялата история на човека. В националния археологически музей могат да се открият грънци с изрисувани свастики от времето на прототраките 6000 – 3000 пр.н.e. Свастика може да се види на една от църквите в Стария град в Несебър, като там е поставена като орнамент на апсидата от външната страна, а така също в археологическите находки под църквата Света София в град София, както и във вила „Армира“, като мозайка на пода. Щях да си сложа свастика на аватара, но пишман модераторите, характеризиращи се със забележителни исторически познания, щяха да намерят това за скандално и неуместно и най-вероятно щяха да приложат своето самобитно/първобитно ограничение в/у правата на профила... https://www.youtube.com/watch?v=ZVL5FKPNj3A

• 0 8
• Докладване

До коментар [#29] от "nabliudatelnica":

Има общо с желанието на повечето хора тук да заличат историята.

Разговарям с всеки, дори и с промити мозъци, стига да са възпитани и да не използват епитети. Само аргументи и факти.

• 9 0
• Докладване

Най-добре в Белене и то само скулптурите.

Истината ни прави свободни.

• 0 3
• Докладване

До коментар [#31] от "sega_007":

Коя история да се заличи? Написаната в Москва. Това не е история, а пропаганда и трябва да бъде заличена.

• 0 8
• Докладване

До коментар [#2] от "Гошо":Както я карате след година две ,тия от общинският съвет ще им се наложи нов паметник да правят ,тоя път на ВС РФ"" "" "" "


Паметник се прави на загиналите. Затова в България има паметник на армията на СССР който загина. Но щом казвате ще направим и паметник на ВС РФ, но не смятам, че те ще оцелеят още една или две години. 😉

• 1 5
• Докладване

Паметника на алкохолизираните изнасилвачи!

Caps Lock Error! Ако има дискусия за нещо, за което не сте достатъчно запознати, устоявайте на желанието да се включите.

• 0 5
• Докладване

Да бъдем честни, в България трябва да има паметници не толкова за съветската армия, колкото за ролята на СССР и лично на Сталин за просъществуването на нашата страна. Да не забравяме, че Чърчил е искал да превърне София в картофено поле, а нашите съседи са поискали гръцко-сръбско-румънската граница да минава по билото на Стара планина, а България да бъде в границите на Софийското поле. Можем да я мразим Митрофанова, но тя каза историческата истина. На този паметник може да се намери и друго място в София със силно снижен постамент, тъй като актуалният е непропорционално висок. Има и други градини в София!

• 1 0
• Докладване

Княжеската градина заслужава един друг паметник и то на създателя на българската НАЦИЯ – княз Св. Борис I Просветител. Този велик владетел поръчва и налага българската азбука, преговаря с папата и цариградкия патриарх признаването на тази азбука и така избягва нейната анатема. Христианизира Първата българска империя и я приобщава към другите две империи - Византийската и Свещената германска империя. Без делото на Св. Борис I българо-славяно-печенего-кумано-тракийските племена щяха да говорят и пишат на гръцки и постепенно щяха да се претопят в някоя друга силна държава! Слава на Св. Борис I !

• 0 0
• Докладване