Д-р Майя Младенова: Mожем да преживеем краен брой неща, затова времето е особена ценност

Д-р Майя Младенова: Mожем да преживеем краен брой неща, затова времето е особена ценност


Д-р Майя Младенова е психоаналитик и психиатър, директен член на Международната психоаналитична асоциация (IPA). Завършила е Медицинския университет в София. Съучредител е на център "Аналитика". Преподава обектни отношения и клинични умения на студенти по клинична социална работа в Нов български университет. Работи с хора с проблеми на личността, затруднения в изграждането на отношения, трудности в емоционалния живот и реализацията на творческия потенциал.


Д-р Младенова, как присъства в практиката ви понятието бърнаут, синдромът на професионалното изчерпване и прегаряне? Срещате ли хора, които са излезли от капацитета си, които трудно понасят отговорностите и са изтощени?
- Когато човек дойде при нас с много сериозни оплаквания от това, че е изгубил смисъла от работната си среда, е важно да се ориентираме дали става дума за бърнаут синдром или за клинична депресия – две състояния, които могат да се объркат. При депресията чувството за липса на смисъл, тъга, изчерпване, отдръпване от нещата, които обичаш, засягат всички области на живота. В случаите на синдром на професионалното прегаряне дистанцирането, унинието се свързва основно с работната среда. В случаите на клинична депресия повлияването на депресивното разстройство повлиява и на преживяването, което човек има на работното си място. В случаите на професионален бърнаут е от значение не само личността, но и конкретната работна среда, например как тя се управлява. Ако мениджмънтът не знае как да посреща твоя непрекъснат стрес, ако има изисквания, но работната среда не ти предоставя никаква грижа за твоето възстановяване, ти няма как да се възстановиш на това работно място.


Елементът среда, културата на организацията, в която работим, влияят върху емоционалното ни добруване. Има организации, които признават, че когато работим, имаме и своята емоционална природа, която пък има своите потребности. Но са налице и организации, които се държат така, сякаш ние оставяме личностите и чувствата си пред прага им и след това, като излизаме, си ги взимаме обратно и си заминаваме по домовете. Това е голямата разлика.




Днес за разлика от преди ни се налага да взимаме повече решения и да извършваме повече действия за много по-кратко време. Трябва по-бързо да обработваме информацията, да се състезаваме и да работим в конкурентна среда, която е по-динамична от тази преди десет, петнайсет или трийсет години. Как според вас такъв начин на живот ни се отразява?
- Забързването налага един начин на управление на нашите дейности, който е тежко технологизиран. И често подчинен повече на интересите на администрирането, отколкото на самата работна задача. Това явление, известно в литературата като "мениджъризъм" съсипва радостта от нашия трудов живот. Човек не се свързва с работата си емоционално, а по-скоро е ангажиран да отчита, че е извършил определено количество задължения, което може да продемонстрира с някакъв брой страници, видени клиенти, написани програми, престояни часове, проведени срещи. Но емоционалното ангажиране с работната задача като че ли все по-малко се случва. Този вид дистанциране от нея между другото е едно от основните явления в бърнаут синдрома. Мениджъризмът представлява социален защитен механизъм срещу тревожностите, породени от работната ни задача или от недостатъчната ни компетентност да я посрещнем. Но крайният ефект от него е, че ние губим смисъла на работата си и спираме да имаме мотиви да я вършим.


Тревожността има различни аспекти в генезиса си. Току-що закупения смартфон от нас е вече стар. Току-що посетеното или изживяното пътешествие е вече старо и ние се стремим към следващото. Ние сме роби на новото и живеем в постоянна надпревара с времето. Има ли шанс за баланс между материалното трупане и душевния мир?
- Не сме роби на новото, а сме роби на нещо много старо в нас, на нашите страсти – на нашата алчност и ненаситност, на желанието да имаме все повече и повече, да изконсумираме все повече и повече. Това "повече" мени формата си, но поривът е същият. Дали ще бъде повече власт или ще бъде повече сексуално удовлетворение, или пари – всъщност става дума за алчност.


Как се обуздава този нагон? Има ли точка на насищане?
- Първият голям въпрос е трябва ли да мислим за алчността задължително като за нещо лошо. Защото когато се питаме как се обуздава този нагон, ние неминуемо признаваме и забелязваме разрушителната му природа. Това, че в желанието си да се домогнем до нещо, понякога сме готови на всичко. Включително и да го разрушим. Когато го разрушим, онова, което ни обуздава, е чувството на вина пред руините, които алчността ни е причинила. Но нашата ненаситност може да бъде и двигател на това да се създават нови неща. Понякога креативната природа се отключва тогава, когато тази ненаситност бъде смекчена от чувството на любов и грижа и ние се въздържим от разрушение. Или когато се опитаме да възстановим вече разрушеното, докато тъгуваме по него. Тогава е възможно умът да породи нещо, също толкова хубаво или още по-хубаво. Овладяването на този порив е нещо много лично и предполага известна способност да понасяме загуби. Това пък е едно от централните постижения на нашето психологично развитие.


Има изследване, че от това да сме постоянно на линия и да сме постоянно прекъсвани - от съобщения, от комуникация - IQ-то ни е спаднало с 10%. Според вас обратим ли е този процес и как ни влияе тази комуникация - постоянната смяна на интереса, постоянния рефлекс за смяна на фокуса и главоломното заливане с информация и комуникация?
- Ние сме създадени, за да общуваме. И самото общуване ни гради. От първия момент, в който проплачем, а и преди това, ние сме създания, които търсят връзка с другия. Още преди да можем да говорим, чрез своя плач и целия безсловесен "речник", с който разполагаме като бебета. В същото време черпим информация от и за нашата майка. От всеки полутон в нейния глас, от всяко нейно движение, от начина, по който тя ни гали или борави с нашето тяло, докато ни облича, храни, почиства. Нещо повече – в ранните етапи от развитието си ние се стремим във всеки един момент да сме изцяло в контакт със своите обекти и никога да не се разделяме. Това е копнежът на всяко малко бебе, което няма капацитета да понесе уединението си и отделността от своята майка. Да бъдем отделни е постижение на развитието.


Технологичните постижения всъщност обслужват тази наша примитивна потребност. Усещането, че си непрекъснато ужасно нужен на света и че ако сега ти не вдигнеш телефона, ще настане катастрофа или ако отсреща не ти вдигнат телефона, то ти си малък, слаб, уязвим, е станало нещо ужасно и страшно. Времето, когато телефоните бяха фиксирани и беше напълно възможно да звъннеш и човекът да го няма, вече е някъде далеч в миналото. Сега нашите обични хора са в джобовете ни. Мисля, че технологиите експлоатират потребността ни от слятост и страха ни, че да бъдем отделни, е равнозначно на смърт.


Има един аналитик Уилфред Бион, който се опитва да изгради теория за мисленето. Той казва, че мисленето се случва винаги там, където има фрустрация. Тоест, когато ние сме напълно удовлетворени в желанията си, мисленето спира, няма нужда да се мисли, просто се преживява удоволствието. Ако общуването не прекъсва, ако не се озоваваме сами тогава, когато имаме порив към другия – ние непрекъснато сме удовлетворени. Не преживяваме онази фрустрация, която вероятно толкова е изострила нашето мислене, че е направила възможно да произведем мобилните телефони. Изглежда, че тези постижения всъщност рушат способностите, които сме използвали, за да ги създадем.


Основна устойчива ценностна линия на нашето глобално, западно битие е икономическият растеж. Той определя организацията на живота ни. Как обаче ни влияе фиксацията върху тази свръх задача - да надмогваме себе си постоянно? Живеенето в режим за задоволяване на нужните на глобалната програма "постоянен икономически растеж". Как тази обща свръх цел се отразява на нас като човешки същества?
- Нито вие, нито аз сутрин ставаме угрижени какво да направим днес, за да подкрепим икономическия растеж. Той е някаква абстракция, която описва способността на хората да си разменят ценни неща в една общност. Но какви са те? Свикнали сме да мислим за икономиката, така сякаш тя се занимава с произвеждане на неща, тоест – опредметяваме продукта на икономическата дейност. Дори да е било така в предходни епохи, днес онова, което има икономическа стойност и е ценно за хората, много по-често е нематериално. Все по-голяма ценност започва да представлява времето – това да прекараш време с някого, преживяването. Наскоро приятел във фейсбук беше споделил със страшен потрес, че вече имало добре платена професия "гушкащ" – човек, който прегръща други хора. Явно, че това да предложиш топлота, физическо присъствие в живота на друг човек, започва да става предмет на обмен между хората. Нещо, което преди не е било стока. Едно от нещата, които се променя под напора на тази икономизация на нашето общество, е това за какво мислим като за подлежащо на икономически обмен. И разнообразието от тези неща става все по-голямо.


Казахте, че времето започва да придобива по-голяма стойност. Значи по презумпция то е дефицит. Как да се справим с резултатите от този проблем?
- Става въпрос за избори. Едно от категорично ограничените неща, с които разполагаме, е тъкмо нашето време. На всичкото отгоре е непредвидено ограничено. Имаше един такъв диалог в "Майстора и Маргарита" между мосю Волант и двамата поети. Волант беше току-що установил, че те са атеисти и много се беше зарадвал на този факт. Пита ги: "Добре, а тогава кой управлява вселената?" и получава гордия отговор: "Ами как кой? Човекът", на който отвръща: "Едва ли, защото човекът е смъртен, всъщност той е непредвидимо смъртен". Това, че е смъртен не е чак такъв проблем, проблемът е, че е непредвидимо смъртен, ние всички сме смъртни. И в крайно ограничените рамки на нашия живот, колкото и медицината да ги е удължила напоследък, ние можем да преживеем краен брой неща. Далеч не всички. По тая причина времето е особена ценност – в какво ще го вложим, колко от него ще заделим, за да задоволим потребностите на други хора, за да бъдем в тяхна полза. Кои ще бъдат тези други хора, за които ще заделим време и как да ги подберем? Огромен въпрос и той е личен въпрос за всеки един от нас. Илюзията, че можем да удовлетворим ламтежа на всички към онова, което ние можем да предложим, граничи с идеята за всемогъщество – нещо, от което повечето от нас се отказваме някъде към третата си година. И започваме да правим избори.


Споменахте атеистите в "Майстора и Маргарита", да, временно сме тук, особено ако се подхлъзнеш върху разлято олио Особено ако бързаш. Къде е коренът на това трескаво препускане? В Библията пише: "Не искай трескаво". Къде въобще е нуждата от духовен живот в цялата ситуация? За вярващите е по-лесно. Но като че ли и останалите все по-често имат нуждата от аюрведа, йога, медитация, алтернативни практики, които ни вкарват в друг режим от ежедневния, който е работа, вечеря, приятели и семейство, телевизия, сън, ако това е унифицирания път...
- Ние имаме нужда от идентичност, от това да очертаем границите на себе си. Но и да се чувстваме свързани с общностите си включително през някакви роли, които изпълняваме за тези общности. В някакви периоди от живота си с настъпването на зрелостта се появява потребността от това да се почувстваш част от някакво много по-голямо цяло. И то свързано не само с непосредствените си близки хора, семейство, род, клан, професионална общност, но и да се почувстваш принадлежащ към света на живото, към онова, което е на земята, към материята във вселената – това също е една универсална човешка потребност. И много често този вид духовни практики удовлетворяват тази потребност от приобщаване към нещо, далеч по-голямо.


Можем ли да направим на базата на вашия професионален опит- обобщен образ, колкото и условности да включва това, на модерния забързан човек?
- Модерният човек е човек с много архаични потребности. Модерният човек има нужда от внимание, любов, от чувство на самоуважение и постижение, така както ги е имал вероятно и в много по-стари времена. Това, което е много различно е, че инструментариумът, чрез който той може да удовлетвори тези си нужди в момента е доста разнообразен. Също така инструментариумът, чрез който той може да заблуди себе си, че е удовлетворил тези си нужди, е много по-разнообразен. И ние много по-лесно за някакви периоди от време поне, можем да подлъжем себе си, че онова, което истински ни трябва е новият айфон, а не връзка на човешки контакт с някого. Рано или късно това, че истинската нужда не е удовлетворена, си проличава и човек започва да търси обяснения защо се е нахранил, пък още е гладен. И тогава има нужда да спре и да размисли.


Откъде идва бързането на съвременния човек?
- От тревожността пред лицето на тези негови нужди, които са много императивни. Защото бързането създава илюзията, че бързо ще ги удовлетвори. Че те няма вече да го измъчват вътрешно. Но те са същите нужди, които сме имали и тогава, когато сме били в началото на цивилизацията и не са много по-различни в основата си.


Има ли за какво да се притесняваме от режима, в който живеем, от този забързан ход на историята, от надпреварата, в която сме поставени?
- Не. Аз мисля, че притеснението издава повече недоверието в това, че нашите умове ще си свършат работата, за която са създадени, а именно – да съхранят добрия образ на нас самите и да съхранят способността ни да встъпваме в автентични човешки контакти. Кой колко трудно стига до своя баланс е друг въпрос. Но така или иначе сме снабдени с необходимия инструментариум, за да намираме отговори на такива въпроси.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK