Непосилната лекота на битието

Непосилната лекота на битието

© Дневник



Светлозар Желев е двигателят на литературен клуб "Перото" и директор на Националния център за книгата към НДК. Преди две години той създаде "Движение за бавно живеене и наслада от живота". Един от начините му да "забавя" времето е четенето.
Поканихме го да препоръча на читателите текстове за бавно четене. От днес може да ги четете всяка събота в "Дневник за бавен живот". Първият избран от него откъс е от "Непосилната лекота на битието" на Милан Кундера (издателство "Колибри"), превод на Анжелина Пенчева.
Приятно четене и бавна събота.


Идеята за вечното завръщане е загадка, с която Ницше хвърли останалите философи в смут. Представете си само, че всичко, преживяно от нас, някога ще се повтори и че самото това повторение ще се повтаря до безкрай! Какво иска да изрази този налудничав мит?


Митът за вечното завръщане твърди посредством отрицание, че живот, който изчезва веднъж завинаги, който не се завръща, е живот — сянка, живот без тежест, мъртвороден живот, и дори да е бил ужасен, прекрасен, възвишен, неговият ужас, възвишеност или красота не значат нищо. Излишно е да обременяваме съзнанието си с тях, също както например с войната между две африкански държави през четиринайсети век, която не е променила ни най-малко света, въпреки че в нея са загинали в неописуеми мъки триста хиляди негри.
Ще се промени ли с нещо войната между двете африкански държави през четиринайсети век, ако се повтори безброй пъти във вечното завръщане?




Да, ще се промени: тя ще се превърне в стърчаща неразрушима канара и нейната нелепост ще се увековечи.
Ако Великата френска революция се повтаряше безконечно, френската историография нямаше да се гордее чак толкова с Робеспиер. Но понеже тя документира нещо невъзвратимо, окървавените години са се превърнали в голи думи, в теория, в предмет на дискусии, станали са по-леки от перушина, не навяват страх. Има неизмерима разлика между Робеспиер, появил се един-единствен път в историята, и Робеспиер, завръщащ се вечно да сече главите на французите.


Следователно можем да кажем, че идеята за вечното завръщане е особена перспектива


която ни позволява да видим нещата по-различно, без смекчаващото обстоятелство на тяхната недълговечност. Това смекчаващо обстоятелство ни пречи да произнесем каквато и да било присъда. Та как да съдиш нещо тленно? Заревото на залеза позлатява с чара на носталгията всичко; дори и гилотината.


Наскоро се улових, че изпитвам невероятно чувство. Прелиствах книга за Хитлер и някои от снимките ме трогнаха, защото ме накараха да си спомня детството. Моето детство съвпадна с войната, част от близките ми загинаха в Хитлеровите концлагери; но какво бе тяхната смърт пред факта, че снимките на Хитлер ми припомниха един безвъзвратно отишъл си епизод от моя живот?


Това примиряване с Хитлер разкрива дълбоката нравствена извратеност на света, който се гради върху принципната невъзможност за завръщане. В този свят всичко е предварително простено, следователно цинично позволено.


2


Ако всяка секунда от нашия живот се повтаря безброй пъти, то значи ние сме приковани към вечността като Исус Христос към кръста. Тази представа е ужасяваща. В света на вечното завръщане върху всеки жест тежи непосилна отговорност. Това е причината Ницше да нарече идеята за вечното завръщане най-тежкото бреме (das schwerste Gewicht).


Но ако вечното завръщане е най-тежкото бреме, то тогава, сравнен с него, животът на всеки от нас се откроява с великолепната си лекота.


Ала дали наистина тежестта е ужасна, а лекотата — прекрасна?


Най-тежкото бреме ни мачка, притиска ни към земята, смазва ни с тежестта си. Но в любовната поезия на всички времена жената копнее да бъде затисната от тежестта на мъжкото тяло. Така най-тежкото бреме става същевременно образ на най-пълноценното осъществяване на живота. Колкото по-голямо бреме тегне върху нашия живот, толкова по-близо е той до земята, толкова по-истински и правдив е.


И обратното: абсолютната липса на бреме прави човека по-лек от въздуха, той литва нагоре, откъсва се от земята, от земното битие, става полуреален и движенията му са колкото свободни, толкова и лишени от смисъл.
Кое тогава да изберем? Тежестта или лекотата?


Този въпрос си е задавал Парменид през шести век преди Христа. Той виждал целия свят разделен на двойки противоположности: светлина-мрак; ефирност — плътност; топлина — студ; битие — небитие. Единият полюс в двойката приемал за положителен (светлината, топлината, ефирността, битието), а другия — за отрицателен. Това деление на положителен и отрицателен полюс би могло да ни се стори детински просто. С изключение на един от случаите: кое е положителното — тежестта или лекотата?


Парменид отговаря: лекотата е положителна, тежестта — отрицателна.


Прав ли е, или не? Това е въпросът. Сигурно е само едно: противопоставянето тежест-лекота е най-загадъчното и най-многозначното от всички противопоставяния.


3


Томаш занимава мислите ми от доста години, но едва в светлината на тези разсъждения го видях отчетливо. Видях го да стои до прозореца в своя дом и да гледа през двора към стената на отсрещната сграда в неведение как да постъпи.


За първи път срещна Тереза преди около три седмици в един малък чешки градец. Прекараха заедно не повече от час. После тя го изпрати до гарата и стоя с него, докато влакът дойде и той се качи. Десет дни по-късно пристигна при него в Прага. Любиха се още същия ден. През нощта тя вдигна висока температура. Оказа се грип и Тереза остана цяла седмица в апартамента му.


Тогава той изпита необяснима любов към почти непознатото момиче. Струваше му се, че тя е дете, което някой е положил в насмолена кошница и е пуснал по течението на реката, та той, Томаш, да го извлече на брега на своята постеля.


Тя остана при него една седмица, докато оздравя, а после отново замина за своя градец, на около двеста километра от Прага. И тогава настъпи мигът, за който споменах и който според мен е ключът към живота на Томаш: той стои до прозореца, вперил поглед през двора в стената на отсрещната сграда, и премисля:
Дали да я покани в Прага за постоянно? Тази отговорност го плашеше. Ако я поканеше сега, тя щеше да дойде, за да му предложи целия си живот.


Или пък да не й се обажда повече? Това би означавало Тереза да си остане сервитьорка в ресторанта на един затънтен градец и той никога вече да не я види.
Искаше ли Томаш тя да дойде при него, или не искаше?
Той гледаше през двора към отсрещната стена и търсеше отговора.


Тя се връщаше отново и отново в паметта му, легнала на неговия диван; не приличаше на никого от дотогавашния му живот. Не беше нито любовница, нито съпруга. Беше дете, което той бе извадил от насмолената кошница и бе положил на брега на своята постеля. Тереза бе заспала. Коленичи до нея. Трескавото й дишане се учести, тя издаде немощен стон. Томаш притисна лице към нейното и зашепна в съня й думи, с които да я успокои. След малко му се стори, че тя започва да диша равномерно и лицето й неволно се надига към неговото. По устните си усещаше леко тръпчивия й от треската дъх и го вдишваше, сякаш искаше да попие близостта на нейното тяло. И в този миг си представи, че тя живее с него от много години и сега умира. Изведнъж го обзе ясна увереност, че няма да преживее нейната смърт. Ще легне до нея и ще закопнее да я последва и в гроба. Разнежен от тази мисъл, зарови лице във възглавницата до лицето на Тереза и дълго остана така.


Сега стоеше до прозореца и търсеше опора в тази сцена. Та какво друго би могло да бъде това, освен любов —


любовта, избрала именно този начин, за да му се разкрие?


Но дали беше любов? Беше си внушил, че иска да умре редом с нея, и това чувство бе очевидно в разрез с реалността: та нали това тогава бе едва втората им среща! В такъв случай не ставаше ли дума само за истерична реакция на човек, който съзнаваше дълбоко в душата си своята неспособност да обича и затова бе започнал да се преструва пред самия себе си на влюбен? При това подсъзнанието му бе толкова малодушно, че бе избрало за своята комедия тъкмо тази жалка сервитьорка от затънтен градец, която бе имала нищожен шанс да влезе в живота му!


Той гледаше през двора мръсните стени и си даваше сметка, че не знае любов ли е било или истерия.
И се упрекваше, че в такава ситуация, когато един истински мъж не би се колебал нито миг как да постъпи, той самият проявява нерешителност и така лишава най-красивия миг в живота си (коленичил до нейното легло, чувства, че не би преживял смъртта й) от неговия смисъл.


Яд го беше на себе си, но после му хрумна, че всъщност е съвсем естествено да не знае какво иска.
Човек няма как да знае какво би трябвало да иска, защото живее един-единствен живот и не може да го сравнява с предишните си животи, нито пък да го поправи в следващите.


Кое е по-добре: да бъде с Тереза или да остане сам?


Няма никакъв начин да се провери кое решение е по-правилно, защото няма никаква възможност за сравнение. Човек изживява всичко за първи път, при това без да е подготвен. Като артист, който играе ролята си, без изобщо да е репетирал. Но колко струва животът, щом първата репетиция за живот е вече самият живот? Ето защо той винаги наподобява скица. Но дори "скица" не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина.


Einmal ist keinmal, повтаря си Томаш немската поговорка. Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало. Щом на човек му е отредено да живее само един живот, той все едно не е живял изобщо.


Всичко, което трябва да знаете за:

Ключови думи към статията:

Коментари (10)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Натътрузен десебар, слуга на БСП
    Натътрузен десебар, слуга на БСП
    Рейтинг: 1145 Неутрално

    Мамка му!

    Няма шики-мики.
  2. 2 Профил на БМЗ
    БМЗ
    Рейтинг: 1395 Неутрално

    Хареса ми.

    Апокалипсисът апокалиптичен
  3. 3 Профил на chicago514
    chicago514
    Рейтинг: 1892 Весело

    Но дори "скица" не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина."Ма това е много сериозно.Пък аз досега си мислех,че живея.

  4. 4 Профил на penetrating
    penetrating
    Рейтинг: 10480 Неутрално

    Книгата е великолепна. Особен поглед за мракобесни времена. Струва си да се гледа и филма, макар и двете да не са за масовия читател/зрител, търсещ Мейнстрийм вълната.

    Some people have got a mental horizon of radius zero and call it their point of view. David Hilbert
  5. 5 Профил на ruby
    ruby
    Рейтинг: 274 Неутрално

    "Онова, което се случва само веднъж, все едно никога не се е случвало".

    Човешкото поведение е продукт на неговите нагласи, формирани през живота му до момента. Мечтите, мислите и очакванията му - също. Въздействие оказват всички съдбовни моменти и дребни детайли - семейна среда, обкръжение, социален статут, детски смях (плач) и дори - лай на куче. Не е вярно това, че миналите събития се обезличават. По-скоро се проектират в бъдещото и неминуемо се отразяват на съществуването ни. Значимата полза на даден субект и възвишеността на личността му могат да преминат отвъд неговия живот - в паметта на поколенията или да изчезнат безследно - дори в някой случаи - приживе. Идеята за втора възможност, поредна поява в необятната вселена, безспорно налудничева, въздейства нееднозначно върху личността, провокира цялата палитра от чувства, наблюдавани на Земята - примирение, радост, страх, опасения, съжаление. В този смисъл, според мен, противно на написаното, въпреки че пъстрата палитра от чувства може да роди и любов, в повечето случаи предопределя беди. Едно събитие може да се изживява многократно в мислите ни. Животът е единствен, уникален и не би следвало да се прахосва в борби.

  6. 6 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4475 Неутрално

    Много, много думи не ми харесва.

    klimentm
  7. 7 Профил на matrix
    matrix
    Рейтинг: 274 Неутрално

    [quote#3:"chicago514"]Но дори "скица" не е точната дума, защото скицата винаги е проект на нещо бъдещо, подготовка за картина, докато скицата, каквато представлява нашият живот, не е скица на нищо, а ескиз, който никога не се превръща в картина."Ма това е много сериозно.Пък аз досега си мислех,че живея. [/quote]

    - Не тъ разбрах . . .

  8. 8 Профил на stoedin
    stoedin
    Рейтинг: 384 Неутрално

    Книгата е страхотна! Това лято я препрочетох и ми достави огромно удоволствие! Прочетете я

    Демократ за силна България
  9. 9 Профил на klimentm
    klimentm
    Рейтинг: 4475 Неутрално

    Съвременния човек е объркан и дезориентиран подобни книги само увеличават лутането в дребнавието.

    klimentm
  10. 10 Профил на Emil Dimov
    Emil Dimov
    Рейтинг: 221 Неутрално

    Непосилната лекота на битието?!

    [quote#5:"ruby"]Не е вярно това, че миналите събития се обезличават. По-скоро се проектират в бъдещото и неминуемо се отразяват на съществуването ни. Едно събитие може да се изживява многократно в мислите ни. Животът ни е единствен (поне так си мислим) и уникален, защо ни е даден лично на нас и не би следвало да се прахосва в борби? [/quote]

    Та нима нашият живот не е постоянна борба от самото ни раждане до смъртта? И да, едно събитие може да се изживява многократно не само в мислите ни, защото ако искаме да го променим или запазим се връщаме към него многократно, понякога съзнателно и много пъти несъзнателно! И тук се явява "фактора време", което е част от живота ни или по точно самият живот и ние опитвайки се да го "върнем назад" или да "превъртим напред" искаме да го променим!!!!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK