Откъс от "Позитивно" на Тошка Иванова

Елемент от корицата на книгата "Позитивно"

© Георги Кожухаров

Елемент от корицата на книгата "Позитивно"



"Какво би направил, ако знаеш, че ти остават още десет години живот? Или пет? Какво би променил? Би ли променил нещо въобще? За какво би съжалил? На кого ще се обадиш, ако днес е последният ден от живота ти? Какво би му казал?"


Такива въпроси си задава Тошка Иванова, скоро след като вижда малък червен печат на кръвните си изследвания преди три години - "HCV POSITIVE". Или казано на немедицински език – откриват й Хепатит С.


За Тошка и нейната история ви разказвахме още през февруари в статията "Да преживееш Хепатит С". Докато се бори с коварната болест, тя започва да пише за усещанията и промените в живота си в анонимен блог под псевдонима altair. Постепенно блогът поема ролята освен на дневник, и на място, където хората с Хепатит да намерят "една цяла, истинска история".




Провокирана от други блогъри, когато е вече здрава (след продължително и мъчително лечение) Тошка събира смелост да излезе от прикритието на анонимното "altair" и да публикува в 152 хартиени страници блога си.


В деня за борба с хепатита "Дневник" представя избрани от авторката откъси от книгата й "Позитивно".


Тошка Иванова, писател и блогър

© Георги Кожухаров

Тошка Иванова, писател и блогър


8 септември, година Първа


Стоя на терасата с пластмасова чаша кафе в ръка и се усмихвам. В офиса още няма никого, тихо е, а есенното слънце хвърля меки отблясъци по земята.
Обичам тези сутрини. Чувствам се така, все едно съм първият човек на земята. Всичко е ново, всичко предстои.


Усмихвам се и отпивам от кафето, без да знам, че само след петнадесет минути светът ми ще се разпадне на парчета.


Когато се връщам назад в спомените, всеки път се чудя как животът ти може да бъде определен от някое простичко, почти несъзнателно взето решение.Да изляза тази вечер или да не изляза. Да изляза сега или след петнадесет минути. Да се обадя ли на този номер, или да не се обадя.


Докато подреждам разпилените листове на бюрото си, от тях изпада малко картонче. Държа визитката на медицинския център в ръце и се чудя дали да се обадя. Два дни след приключването на една от най-болезнените ми връзки съм си пуснала пълен пакет изследвания. Резултатът за СПИН беше готов за пет минути и беше отрицателен, спокойна съм. Мога да започна на чисто. Тези дни трябва да са готови и останалите изследвания.


В офиса още няма никого, какво толкова. Вземам телефона и излизам на терасата. Казвам на жената отсреща входящия си номер и чакам да намери резултатите. Улиците са започнали да се изпълват с хора, скоро офисът ще завибрира от гласове и забързани стъпки. Днес се очаква да бъде дори по-голяма лудница от обичайното, имаме да подготвим две презентации за утре и както обикновено, винаги нещо е останало за довършване в последния момент.


"Резултатът ви за хепатит С е положителен".


В първия момент не разбирам какво ми казва. После усещам как сърцето ми се удря глухо в ребрата, а дланите ми се изпотяват. Изстивам.


Жената отсреща продължава да говори. Отговарям механично. Този глас не е моят. "Ползвате ли венозни наркотици?" Не. "Някога ползвали ли сте венозни наркотици?" Не, по дяволите. Как е възможно да съм се заразила?
"Хепатит С се предава по кръвен път. Вземете мерки". И ми затваря телефона.
Вие ми се свят. Какво знам за хепатит С? Почти нищо. (Дишай, мамка му!)


Сядам пред компютъра, отварям Google и пиша "хепатит С" в полето на търсачката. Сигурно е грешка, трябва да е грешка. Не може да ми се случва такова нещо, не и на мен, знам, че се случват такива неща, но не на МЕН. (…спокойно, ще си пуснеш още едни изследвания и всичко ще се окаже просто безумна грешка…)
Минавам през резултатите от търсачката в интернет, отварям няколко страници, но съзнанието ми отказва да възприеме каквато и да е информация. Колегите започват да прииждат. Поздравявам ги с половин уста. Тениската е залепнала на ледения ми гръб.


Хепатит С.


Отварям файловете си за днес и се втренчвам в тях. Разпознавам буквите, но не мога да ги свържа в нищо смислено. Наистина ли смятам, че ще мога да работя ДНЕС?
Грабвам си якето и чантата, минавам през стаята на шефа, за да му кажа, че не се чувствам добре и ще си тръгна. Не знам как изглеждам, но ме пуска без въпроси.


Главата ми е празна. Вървя край витрините и забързаните за работа хора, наоколо прехвърчат автомобили и откъслечни разговори. Не знам какво да правя. Не знам какво се случва. Не знам коя съм. Нищо не знам.
Не знам, че ще ми трябват месеци, за да събера живота си обратно парче по парче, да го подредя внимателно, като икебана. Не знам и че ситуацията не е чак толкова безнадеждна, колкото ми се струва сега. Животът е твърде упорито нещо. Не знам, че ще ми трябва повече от година, за да се преборя със Здравната каса и да започна лечение.


Сега, в този момент, мога единствено да усещам вятъра по мокрото си от сълзи лице. Знам, че съществувам.


___


Как да направим един хепатитно болен щастлив


Необходими продукти:
1 бр. болен от хроничен хепатит С
1 лечение почти по средата
2 бр. лекарства, застрашително намаляващи
1 обаждане от Здравната каса
1 бр. София за обикаляне
странични ефекти колкото поеме
и малко стрес на вкус


Добавяме към хронично болния едно съвсем неочаквано обаждане от Здравната каса. Оставяме го настрани за 5 мин. да охлади емоциите, докато гледа тъпо и смила информацията. Подправяме го с най-широката му усмивка и го пращаме до Здравната каса да си вземе готовите протоколи за втората половина на лечението. Заедно с протоколите го качваме на такси и го разбъркваме из софийския гювеч, докато се добере до личния си лекар. Оттам с пресни рецепти го занасяме до една от малкото аптеки, в които работят със скъпоструващи лекарства по Здравната каса. Оставяме го да гледа със същата не особено интелигентна усмивка, докато му изпълняват рецептите. После го поръсваме със сняг и го пращаме у дома внимателно, без резки движения, защото в чантата си носи лекарства за почти 4000 лв. и с чиста съвест би обезкостил всеки, който се опита да им навреди.


Накрая го оставяме да втасва с мисълта, че ако излезе наистина, ама наистина голям късметлия, може би това ще е последната му среща със Здравната каса, и отиваме да прочетем някоя друга, по-интересна книга.


Нищо не може да ми свали усмивката от лицето днес.


___


Пастелно


Пастелът се плъзга по картона с мек, почти шепнещ звук. Финият прах оставя цветни следи по пръстите, дланите, ноктите. Обичам да виждам ръцете си изцапани.


Намествам се върху възглавниците на пода и бутам вече изгасналата цигара в пепелника. Минали са три часа. Цели три часа, в които главата е била празна, очите са следели внимателно движението на ръката върху листа, а времето е загубило всякакъв смисъл.


Няколко прости и почти закъснели решения. Да сменя квартирата. Да се отърся от всичко, пропито в пода, тавана, стените и да започна наново. Да спра да казвам "Добре съм, всичко е наред", ако не го усещам истински. Да изляза в болнични. Да изляза от цикъла на трескаво желание да се справям както преди и угризенията, че нещата няма как да са както преди. Да се осмеля да се надвеся над себе си и да извадя всичко навън. Като препълнен съд, който и най-малкото движение може да разплиска. Да си призная, че някои решения трябва да се вземат сега, не после, не след лечението, сега. Да приема, че да, отговорите са си в мен, няма кой да ми ги даде наготово, но ще ми трябва помощ да стигна до тях. Да вдигна телефона и да се обадя на психотерапевт. Да се опитам да променя нещо.


Рисуването е концентрация. Най-естествената и ненасилена концентрация, при която всичко излишно се стапя, размива, остава само истинската ти мъничка същност, съсредоточена във върха на плъзгащия се по картона пастел. Белият лист е моята вселена и аз съм в центъра й. Всичко зависи от мен. Всяка линия и щрих, всяка сянка и лъч светлина. Аз съм тънкият връх на пастела и не ми пука дали резултатът ще бъде шедьовър или хаотична драсканица. Важното е, че рисувам.


Поредната цигара изгаря в пепелника, неизпушена. Гледам как сивата пепел се разпада и внезапно в ноздрите ми нахлува силен и натрапчив аромат на терпентин и маслени бои.


Докосвам с четката платното, върху него остава мазна точица цвят, а аз се обръщам към баща ми с широко отворени от удивление и страх очи. Виждам го как се смее с глас на погледа ми, отметнал глава назад, с полуизгоряла цигара в едната ръка и палитра в другата. Аз съм на четири-пет години, качила съм се върху стола, за да стигам сложеното върху триножника платно, четката е огромна в ръката ми, наоколо са разхвърляни бои, буркани с четки, потопени в разредител, парцали с цветни петна по тях. По пода се въргалят полуизстискани тубички, а покрай стените са подпрени платна и рамки. Претъпканият хаос на малкото ателие на баща ми, което в детските ми очи е пълно със съкровища.


Слагам няколко последни щриха и събирам пастелите. Дори отсега знам, че утре рисунката няма да ми хареса. Но няма да я изхвърля, въпреки това.

Коментари (4)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Dragoslava
    Dragoslava
    Рейтинг: 1030 Разстроено

    Животът е низ от случайности.

  2. 2 Профил на БМЗ
    БМЗ
    Рейтинг: 1450 Неутрално

    [quote#1:"Dragoslava"]Животът е низ от случайности. [/quote]

    Не низ от случайности, а низ от случки.

    Апокалипсисът апокалиптичен
  3. 3 Профил на Лили
    Лили
    Рейтинг: 530 Неутрално

    Браво на Тошка! Дава на всички урок по смелост.

    Лили
  4. 4 Профил на olga61
    olga61
    Рейтинг: 8 Неутрално

    Геройство и смелост - е да минеш всички етапи от система и да стигнеш до лечение!





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK