В очакване на мексиканската вълна

Конференцията в Мексико в края на годината е вероятно последният шанс за смислена глобална договореност за климата

Активисти на "Грийнпийс", маскирани като конници на Апокалипсиса, яздят около сградата на конференцията в очакване на резултати от преговорите за климата в Копенхаген.<br /><br />

© Reuters

Активисти на "Грийнпийс", маскирани като конници на Апокалипсиса, яздят около сградата на конференцията в очакване на резултати от преговорите за климата в Копенхаген.



Копенхаген демонстрира три неща: глобалното неразбирателство, глобалното разбирателство и посредствени умения за събирането на двете в няколко страници.


На принципа "много баби - хилаво дете" в продължение на две мъчителни седмици през декември 193 национални делегации съшиха едно споразумение, което казва, че трябва да има споразумение. Те успяха да стигнат дотук след няколкогодишни усилия, десетки двустранни и многостранни срещи, милиони или може би милиарди долари, които бяха изразходени за изследвания, пътувания, конференции и всичко останало, от което се нуждае едно сериозно ново световно законодателство. Това беше целта, ново световно законодателство.


Скептичната част от човечеството се ухили на недоносеното споразумение. Активистите нападнаха капитализма. Дипломатите казаха, че това е сериозна стъпка напред. Как все пак би изглеждала една реалистична, доколкото е възможно, оценка на станалото в Копенхаген?




Постигнатото със знак плюс


Първо, нека си дадем сметка, че става дума за безпрецедентно глобално усилие, което е подкрепено в същността си от всяка държава и всеки държавен лидер – от Чавес до Бойко Борисов и от Обама до Апизаи, премиерът на миниатюрната държава Тувалу. Всяка страна подкрепи глобалните усилия за решаване на климатичния проблем и заяви готовност да направи всичко, което е по силите й, за да допринесе за решаването му.


Второ, светът заговори масово, ангажирано и относително компетентно за промените в климата. За разлика от Киото, който остана един сравнително мистериозен документ, понятен на тесен кръг специалисти и политици, Копенхаген се превърна в глобална тема, която не слезе от страниците и екраните на всяка що-годе смислена медия по света.


Трето, всички държави приеха концепцията за минимални мерки, които би трябвало да се предприемат, и за конкретни цели, които би трябвало да се постигнат. Идеята за ограничаване на повишаването на температурата до 2 градуса С над прединдустриалните равнища и на свързаното с нея ограничаване на насищането на атмосферата с не повече от 450 частици СО2 на милион е политически приета навсякъде, а група развиващи се и островни страни дори настояват за 1.5 градуса С, респективно 350 частици на милион (което е нереалистична цел, поне засега).


Четвърто, макар да няма комплексен конкретен ангажимент за намаляване на емисиите, който да може лесно да се преведе в национален план за всяка страна, значителен брой държави заявиха специфични цели, на които сега може да се стъпи за по-нататъшни преговори и евентуално конкретна юридическа обвързваща договореност.


Пето, има съгласие за краткосрочното и средносрочното финансиране за развиващите се страни (по 10 милиарда долара до 2012 и по 100 милиарда след това до 2020).


Шесто,  раждането на нова икономика бе политически потвърдено. Нисковъглеродната икономика е вече концепция, която е достатъчно утвърдена, за да може уверено да започне да превзема териториите на въглеродно интензивната икономика. Може да се каже, че един от най-интересните сюжети на конференцията беше битката за нисковъглеродното икономическо първенство сред основните играчи, особено Китай и САЩ.


Така, дотук бяха постиженията на процеса Копенхаген. Какво обаче Копенхаген не успя да постигне?


В какво не успя Копенхаген


Преди всичко очевиден неуспех на Копенхаген е фактът, че не се стигна до юридическо обвързващо съгласие, което (според изчисленията на учените) да може да ограничи качването на температурата до 2С. Съгласие за целта бе постигнато, но съгласие за това кой какво колко и как да допринесе – не.


Второ, редица цели, които се очакваше да бъдат конкретни, са мъгляви. Например конкретните институции, които ще се грижат за реализацията на споразумението, механизмите на затягане на равнището на емисии и ред други. Някои от тези точки могат да се изчистят в хода на технически преговори, други ще имат нужда от сериозно политическо лидерство, което е трудно да се прояви по време на частични преговори на парче.


Трето, не е ясно как страните ще успеят да осигурят допълнително намаление на емисиите – дори и на най-амбициозния договор биха му липсвали 5 гигатона CO2 годишно, чието намаление трябва да се намери някак си.


Има и четвърто, пето и шесто, но може би си струва да се каже, че общото усещане за споразумението никак не е оптимистично, а това няма да помогне на по-нататъшните преговори.


Дали това е провал или не - зависи от гледната точка


Повечето наблюдатели не очакваха юридическо обвързващо споразумение в Копенхаген, но се надяваха, че страните ще приемат стабилно рамково споразумение, което съдържа съгласие по всички ключови въпроси – краткосрочно и дългосрочно финансиране, температурни лимити, система за отчетност и верификация, институционална рамка, ясни стъпки за затягане на емисионните лимити и ясен план за превръщането на всички тези договорености в юридически обвързващ документ. Както ми каза обаче един от преговарящите: "това за което се договорихме поне ще държи велосипеда изправен", имайки предвид приказката, че за да върви велосипедът, трябва да въртиш педалите, макар и много бавно.


Някои могат да упрекват процеса на преговори.  Много от нерешените проблеми трябваше да бъдат решени, преди конференцията в Копенхаген да е започнала. Има и още нещо, което трудно може да се управлява от ООН или от който и да било висш администратор – надпреварата между двете големи климатични суперсили, САЩ и Китай. Те трябваше да направят поне още една-две крачки повече във взаимното изясняване на позициите си, преди да дойдат в Копенхаген и да разиграват цирк пред очите на всички. Двете страни се заинатиха особено силно по въпроса за прозрачността на усилията. Преди това си размениха обиди по повод на паричните помощи. САЩ казаха, че няма да даде помощи на Китай, Китай се изрепчи обратно, че не иска и никога не е искала парични помощи от САЩ. После Обама подчерта, че без прозрачност договорът е парче хартия без никаква стойност. Чу се, че китайският премиер си тръгнал, Обама му се обадил да се върне. Накрая двете държави се появиха сдобрени, но Копенхагенският договор остана съшит колкото за пред хората.


Всичко станало може да се разгледа и като една не много добре подготвена дипломация от страна на САЩ. Или като не много смислено поведение от страна на Китай. След конференцията се появиха много коментари, които твърдяха, че Китай преднамерено е съсипал конференцията. Поведението на китайската делегация беше описано като обидно и конфронтационно. Освен това икономическата конкуренция на двете страни в областта на нисковъглеродните технологии също може да е изиграла влияние – и Китай и САЩ искат да се наложат като водещи сили в сферите на възобновяемите източници на енергия. Същевременно на САЩ им е трудно да преглътнат идеята за нова суперсила. Така или иначе двете страни, върху чиито плещи лежеше надеждата за значително по-сериозно споразумение, не си свършиха работата като хората.


В крайна сметка остана много работа. В продължение на една година различни работни групи, неправителствени организации, изследователски институти и лобисти ще работят трескаво, за да може в края на годината в Мексико да има договор. Това ще стане, ако Китай и САЩ се научат как да се държат един с друг.


Конференцията в Мексико в края на 2010 г. може да се окаже значително по-успешна от Копенхаген по няколко причини. Първо, очакванията от резултатите там ще бъдат далеч по-трезви. Второ, без съмнение в Копенхаген станаха много ясни позициите на отделните ключови страни и международни преговарящи блокове. Това ще предотврати хазартното изчакване до последния момент. Трето, обвиняваните страни поне донякъде научиха урока си. (Китай вече уволни своя главен преговарящ.) Четвърто, всички разбират, че няма време. Мексико е вероятно последният шанс за смислена глобална договореност за климата. Никое правителство не би искало да бъде упреквано от избирателите си и от партньорите си, че е провалило този последен шанс. Държавите по света най-сетне ще трябва да преодолеят противоречията си и да действат в хармония на глобалния стадион в Мексико.


*Юлиан Попов е съветник за Централна и Източна Европа в Европейския климатичен фонд


Всичко, което трябва да знаете за:
Коментари (3)
  1. Подредба: Сортирай
  1. 1 Профил на Сори за бележката
    *****
    Неутрално

    Оправете шрифта - цялата статия е болдирана!!!
    Направо вади очи!

  2. 2 Профил на Георги Жечев
    Георги Жечев
    Рейтинг: 1341 Неутрално

    Оправено

    No government or social system is so evil that its people must be considered as lacking in virtue. John F. Kennedy
  3. 3 Профил на циганче
    *****
    Неутрално

    Юлиан Попов е писател и журналист, един от създателите на Нов български университет и негов пръв изпълнителен директор. Директор е на британската благотворителна организация "Friends of Bulgaria", председател е на управителния съвет на "Българското училище за политика" и на фондация "Елизабет Костова". Живее в Лондон

    ЕТО ЗАЩО Е ДАЛЕЧ ОТ РЕАЛНОСТА И С ПОВРЕДЕН МОЗЪК ОТ МАНГИЗИ ПОРЪЧКОВ ЖУРНАЛИСТ
    самодоволен поръчков журналист и той като многото българи доволен че се уредил на добре платена службичка и не му пука за манипулациите и изпълнява всякакви поръчки ,които му носят пари.Аи съзнанието му се е повредило толкова от парите и самодоволния живот ,че сигурно не се и замисля дълбоко и си въобразява ,че той е винаги прав





За да коментирате, е нужно да влезете в профила си или да се регистрирате.
С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. ОK