Градски герои на мисия в обезлюдяващи се родопски села

Дени и Мики. Луди-млади. Току-що са се оженили. На следващия ден тръгват. Потеглят на мисия. Дестинацията е паралелна реалност на два часа от София – село Джурково, Родопите. Предстои им месец в "Резиденция Баба". Месец в търсене на спотаени съкровища. Месец, след който и двамата няма да са същите. Месец, след който и бабите в Джурково, но и техните внуци и внучки, разпилени по градове и чужбини, също няма да са същите.

Добави в картинката още три съседни села – Манастир, Югово и Дряново, и сложи Дени и Мики в кръгчето на общо 18 резиденти – млади космополитни градски агенти, избрани от "Фабрика за идеи" да възстановят една все по-осезаемо късаща се нишка, да се свържат с необятното знание на възрастните жители в тези обезлюдяващи се махали и бърчинки и заедно с тях да стигнат до устойчиво решение, което да подпомогне селото социално, икономически или ще видиш как.

В онзи трептящ от неизвестности и горещ от усещане за приключение месец юли на 2015 г. Дени и Мики горе-долу знаят какво ги очаква. "Благостта на бабите и чешитлъка на дядовците. Върховете, гората, реките, стадата. Вити-пити, баници, тутманици, клинове" Това е част от списъка на Мирослав. Той идва от Македония, завършил е Археология и Алтернативен туризъм, но към днешна дата е по-скоро готвач. "Обичаме да пътуваме по стъпките на изследователи и пътешественици в търсене на забравени предания и легенди," продължава Деница, която пък е завършила История на изкуствата. "На сладки приказки с баби и дядовци бих искала да си припомня езика, на който са говорили и техните баби и дядовци, и да разчета посланията на тяхната мъдрост."

Бабите и дядовците обаче, в същия този далечен и не съвсем понятен миг преди началото, не са чак толкова ентусиазирани. Както обобщава кметският наместник в Манастир: "Бяхме песимисти към резидентите. Смятахме, ще поживеят 2-3 дни, ще си починат и ще си отидат. Посрещнахме ги любезно, но не очаквахме кой знае какво общение с тях. Полека-лека обаче"
Полека-лека. Ключово понятие. Самата "Резиденция Баба" е назрявала има-няма 20 години. А поредицата от завихряния в енергийното поле, които ще отведат Дени и Мики в Джурково, ни запраща първо в една лятна ваканция на Янина Танева, съосновател и главен двигател на "Фабрика за идеи".

По него време Янина е деветокласничка в Класическата и класическо "софийско келешче, с извинение, с обица на нослето и прочие". Тази твърде градска личност ненадейно се оказва завлечена на етноложка експедиция в сърцето на Родопите, предвождана от асоциация "Онгъл", които впоследствие пък ще бъдат въвлечени като партньори на "Резидениция Баба". Но ето че пак изпреварваме събитията.

В онази лятна ваканция Янина за първи път попада под магията на живата традиционна култура и усеща, че в песните, гайдите, раклите и душите на тези хора, които продължават да си живеят така, както са живели в последните столетия, се таи безценно знание. Скрито дълбоко. Изчезващо.

"Мисля, че това е моята болка, моята лична фрустрация – че едни огромни съкровища седят там и си отиват. Всеки ден губим нещо – то е като загубата на биоразнообразие. Както губим биологични видове, така губим културното си разнообразие. То става всеки ден, то става неусетно. А е въпрос просто да отидеш там с диктофон, да общуваш, да говориш с хората. Да ги видиш. Защото мейнстрийм медиите, собствените им деца и внуци просто не ги виждат. Представи си, ти си едно триизмерно същество, а изведнъж светът около теб започва да те вижда двуизмерен. Най-тъжното е, че много от наследниците на тези хора нямат тези сетива вече, за да ги попитат точните неща. Ние не се докосваме изобщо, няма никакъв контакт. Има дори страх и уплах, и от двете страни."

Всъщност, не става просто да отидеш с диктофон. Трябва да влезеш много внимателно, тихо, с почит. Трябва да научиш езика, който е целия в метафори, остави думите, които никога не си чувал. Трябва да научиш какво да попиташ и как да попиташ. Трябва да минеш отвъд изначалното недоверие към градските деца, от които идва "целият грях и всичките беди на този свят". Трябва да спечелиш доверието.

"Попадали сме например в българо-мохамеданско село, което твърди, че е християнско, но жените всъщност са практикуващи мюсюлманки," продължава Янина. "И това, че тяхната собствена идентичност е потулена, това, че те самите не знаят кои са, ги кара да сложат още по-дебели стени към външния свят. И ако ние имаме намерение да търсим контакт с тази друга култура, трябва да се подготвим с някакъв инструментариум от емпатия, от думи, начин на разговор, начин на обличане, поведение."

Инструментариумът на "Резиденция Баба" стъпва върху Human Centered Design (центриран върху човека дизайн) и Design Thiniking (дизайн мислене). Всички резиденти минават серия тренинги, в които се учат как да имат уши, очи и сърце за проблемите на място. Да усещат, не да планират. Да забравят за готовите решения и да стигат до идеи, които са от общността за общността. След това да ги обръщат с хастара навън и да гледат на тях с перспективата на социални предприемачи. Получават и сериозна доза етноложко-антропологична и психологическа подготовка – защото задачата им е да се впишат в един жив организъм, който много бързо изхвърля чуждите клетки.

И, разбира се, научават жизненоважните подробности. Тоалетната ще е на двора, интернетът няма да е нонстоп и навсякъде под слънцето, не разчитай на лично пространство, на село си постоянно в паноптикум – дори ти да не знаеш какво правиш, те вече знаят.

Добре, вече можем да влезем в Джурково с Дени и Мики. Спираме първо в средната махала, която е българо-мохамеданска и където нашите двама герои се настаняват в къщата на леля Ани и чичо Митко. Когато половин година по-късно TimeHeroes също сяда на тяхната маса, на родопски клин с ориз и сироп от дренки, домакините ще са извънредно категорични по въпроса дали биха приели нови резиденти в дома си: "Само ако са същите като Дени и Миро! Непознати хора, пък как така изведнъж стана – все едно бяха наши близки"

Непознатите хора сега обаче трябва да се представят и на цялото село. През зимата в Джурково остават 13 души, но щом се запролети всички баби и дядовци, които изкарват снеговете в Лъки и Асеновград, се прибират, вече са тук и всеки понеделник, сряда и петък сутрин се събират на центъра, защото тогава карат хляба от Лъки.

"Тук, в механата (селския магазин – б.а.), ние си имаме традиция – отиваме и си пием кафе, като вземем хляба," обяснява ни сладко-сладко баба Дора, която живее точно на центъра и държи положението под око. "Правим си едни дълги маси, черпим се и си споделяме всичко. И тези деца, резидентите, бяха с нас непрекъснато. Писаха истории, питаха, разпитваха. Баща ми, на 97 години, лека му пръст, само тях чакаше. Вика, мойте приятели къде са, да дойдат"

"Наистина, използвахме почти всеки такъв ден да отидем, да свикнат с нас, да се замохабетим, едно-друго," разказва Мики. "Първата седмица бяхме прекалено нови – какви са тия деца, какво правят тука, ще ни помагат ли, какво? Полека-лека станахме по-симпатични и вече се движехме основно в нашата махала, средната – в долната имаше само две-три семейства, а в горната са християни. Ние и там обикаляхме, но нещата, които споделяха, не бяха толкова дълбоко стари, не бяха както при българо-мохамеданите. Всъщност баба Фанка от съседната къща, при която бяха настанени другите две момичета от резиденцията, беше истинският диамант за нас."

Баба Фанка, по думите на Дени, е една супербойна баба, невероятна личност с невероятен житейски път и, допълва Мики, не е била комунизирана. "Виж сега, комунизмът при тях е дошъл 1957-а чак, нещо такова. Докато стигне горе до планините, е минало време, в което те са продължавали стария си живот. И когато им забраняват религията, сменят им имената, дрехите, целия начин на живот, те са се затворили в себе си. Това ги е стиснало навътре, те не говорят лесно по темата, по-трудно общуват, притесняват се, защото са се чувствали много съдени, неприемани. Баба Фанка обаче не е ходила на училище изобщо, тя не може да чете и така нататък. Не е била облъчена с доктрината, не са й бълвали информация как трябва да се живее отсега нататък."

Затова баба Фанка, родена като Фатима, е носител на цялото онова старо знание – за ритуалите, за обичаите, за нравите на хората, за начина, по който са играли като деца, за песните, които са пели, за взаимоотношенията в семейството, за йерархията в селото. "При нея цялото това знание беше без абсолютно никаква външна деформация," обяснява Дени, която освен това е единствената омъжена жена сред резидентите и този статус я допуска до кътчета, които просто няма как да се отворят за другите. "За нас баба Фанка беше един ходещ речник на миналото и всички тайни, които крият в себе си. Освен това беше отворена да ни приеме и да ни разказва. Всичко стана постепенно, разбира се, но всеки ден по нещичко ни е казвала от живота си."

Полека-лека. Яваш-яваш. Льочка-польочка. Няма друг начин. Ето, баба Фанка учи Дени да плете гривнички от синци против уроки, които са част от традиционните мюсюлмански носии и бабите са се научили да ги правят още като малки момичета. Никак не е лесно, иска се ръка за тази работа. Баба Фанка е много горда с Дени. И точно в тези дълги часове с мънистата се случва истинската магия. Някак неусетно и някак между редовете Дени достига до най-интересните истории от цялата резиденция.

"За мен тези мигове бяха изключително ценни, защото сте си ти и бабата, плетете гривни и в този момент сте равни по някакъв начин. То е като медитативно състояние. С малко думи страшно много неща си казвате. И тези неща са много по-искрени, по-деликатни. Такива, чисто женски неща, които не можеш да кажеш при първа среща – за любовта, за отношенията между мъжа и жената, за раждането на децата. Те просто ти споделят личния си опит и ако знаеш как да четеш информацията, можеш да почерпиш невероятно много."

Дени има опит и от предишни етноложки експедиции, а мюсюлманските общности са й специален интерес, така че тя знае ключовете, умее да борави с техните изразни средства, с тяхната символика. Знае също, че ако си прекалено настойчив или прекалено разкрепостен и отворен и директно задаваш въпроси, няма да ти се получи.

"Ако отидеш например при една баба и кажеш "Бабо, ти баеш ли?", първият отговор, ама автоматично, е "Не!". Веднага те отрязват. Ако обаче си подготвен и знаеш, че докато баят, те всъщност рецитират на арабски цитати от Корана, които са наследили от техните майки и баби, може да попиташ така: "Кажи ми, бабо, какви са тези думи от Корана?" Те може да не знаят какво означават, просто да са ги наизустили, но веднага хващат момента, че ти знаеш за какво става дума. Знаеш какво е ислям, какво е Аллах, какво е Корана – такива, най-елементарни ключове. И усещат – а, виж, това дете знае, то няма да ме осъди. Тогава ти казват, да, да, майка ми наистина ме научи, когато бях на седем или еди какво си. Няма да ти се открие на първия ден, но на другия ден ще дойде специално да ти го каже И все пак най-важна от всичко си остава искреността, с която подхождаш. Само тогава ще те допуснат до себе си."

Баба Фанка се оказва ключова фигура и в следващата находка на резидентите. "Имаше една друга баба, за която не споменахме досега, а тя е суперважна личност за мен," започва Мики. "Това е баба Елка. Тя беше единствената жена от тези четири села, която извади стана и ни показа. Първоначално не беше благосклонна да ни приеме, но нашата баба Фанка отиде и направи два-три мохабета, нали, че сме много добри деца, и баба Елка просто дойде, с взето решение: "Айде, който иска, да идва при мене, да ви покажа как се тъче на стана!". И то тъкането беше най-малкото нещо.

Баба Елка е най-силното същество, което аз съм виждал в живота – като дух, като присъствие. Много е дълъг нейният път, с много мъки, без мъж. Ние не успяхме даже да запишем всички истории, то не може навсякъде да извадиш диктофона ей така, защото вече се превръщаш в изследовател, а те ще ти говорят, когато си им приятел. Но въпросът е с каква сила тази жена подхожда към живота. Тя е на 87 години и отива в гората и мъкне на гръб цели дървета, огромни, аз не мога да ги вдигна от земята дори. Сама си ги и цепеше. Не можех да повярвам в началото. Там виждаш какво означава силен дух, научаваш буквално едни изначални правила на вселената Върнахме се много различни хора ние. Без да усетим, докато бяхме там, че нещо в нас се променя. Чак обратно в града осъзнахме колко много вдъхновение са ни дали бабите и дядовците – за доброто в нас, за това кои са ценните неща всъщност, кое е онова нещо, което никога не умира. Онова, баш най-дълбокото – любовта към цялото ни обкръжение, към цветята, към дърветата, към картофите. Цялата благина, с която подхождат и която се усеща във всеки детайл, в цялата грижа за всяко едно картофче, ако щеш."

"Аз мисля, че тези хора ни научиха първо на търпение," обажда се Дени след тих размисъл. "На това да ценим всеки един миг, защото те наистина живеят в настоящия ден. Грижат се за бъдещето, но основната действаща сила при тях е абсолютната благодарност към земята, към Всевишния, към труда, който полагат всеки ден. Това са тези най-чисти връзки между човека и природата, между човека и бога, между човека и човека отсреща. Начинът, по който те общуват с целия свят, е много различен и дълбоко мъдър. И на всяка една стъпка те ни учеха как се прави това нещо. Едни много естествени човешки закони, които ние до голяма степен сме започнали да забравяме"

Разбира се, научаваш се и да квасиш мляко, да познаваш билки и гъби, да береш зелени шишарки за боров мед, да пееш песни, да чуваш гайдата така, както само в Родопите можеш да я чуеш, да правиш какви ли не чудни неща с ръцете си. Някой път може малко и да станеш за смях, но то си е част от приключението. "Нали знаеш, те са хора от село, планински хора, суперкорави," усмихва се Мики, "пък ние какво разбираме, градски деца. Един от първите дни, спомням си, баба Иванка косеше ливадата – тая суперстръмна ливада от чичо Митко надолу, дето не можеш да се задържиш на едно място, камо ли да косиш. И ние, ентусиасти, отиваме да "помогнем". Взехме косата и смях тотален. Тя вика, оставете, оставете, само ми я загладихте, тю!"

И така, ден след ден, седмица след седмица, наближава Голяма Богородица – празникът на Джурково. Докато селото се готви за събора, на който ще пристигнат стотици джурковчани от цяла България и отвъд, в къщата на леля Ани и чичо Митко започват да се случват разни неща, които не са се случвали от дълги, дълги години.

Първо, Дени и Мики откриват в семейния албум снимка, на която един човек седи до едно магаре. А на магаренцето са натоварени две огромни щайги с хляб. Мъжът е бащата на чичо Митко, стар майстор хлебар. От него е научил занаята и чичо Митко. Имали са фурна, зареждали са всичките села наоколо.

На чичо Митко сърцето му е в хляба. На Мики, в този момент от живота, и на него сърцето му е там. Страшно му е интересно. Двамата по принцип си стават другарчета моментално, и на бирите, и на всичко, но на темата за хляба съвсем се намират. И така в главите на джурковските резиденти започва да се оформя идеята за събора да отворят старата фурна и да замесят обреден хляб за цялото село.

Само че тази фурна не е работила от осем години, няма и как да работи, като на селото му трябват не повече от 30 хляба на ден, а тя е направена да вади стотици. Освен това чичо Митко вече страшно го болят ръцете, а хлябът иска здрава ръка. Освен това той се е оттеглил от фурната, когато по едно време нещата със съдружника му "не са вървели баш най-добре" и, както усеща работата Мики, чичо Митко дълбоко в себе си не иска да се връща там, откъдето си е тръгнал. Обаче, може би полека-лека?

"Аз все го бъзиках, как може да си хлебар и да си купуваш хляб от магазина! Как може да го ядеш това нещо изобщо, като знаеш какво е истински хляб. А чичо Митко е страшен просто, той не меси един хляб с две ръце, а с всяка ръка по един! Това беше доста готино. Ние го виждахме как се събужда по някакъв начин, още като се нави да ми покаже как се прави квасен хляб. Той събуди стария квас, който от не знам колко години беше приспан, и пекохме в пещта у тях. Абе, усетих, че ще станат нещата. Той си таи тази любов. Но все ме изпитваше, да види колко съм старателен, не е веднага да скочи, като леля Анка примерно. И аз, така през цялото време блъсках малко отлево, малко отдесно, да стигнем до идеята да изпечем хляб за събора. Обаче отговорът винаги беше негативен. Докато един ден каза: "Айде, да го правим! Ама ти ще отговаряш! Аз само ще ти помогна." Специален случай беше нашият чичо Митко, опасен хитряга! Вика, аз ще ти го върна, ще видиш! Къде ме вкара ти"

Сега ще оставим резидентите да чистят, мият и търкат гигантската фурна, да месят тесто от 100 килограма брашно, да му прилагат всички тънкости и магии, и ще скочим до баба Дора. Ако си спомняш, тя живее точно на центъра и не изпуска нищо.

"За събора какво да ти кажа? Значи, ей тука, където е нашата, синята кола, се опъва една голяма шатра, отдолу постелен зелен килим. Пътят се затваря отгоре и това всичкото е маси. Към 300-400 души идват от цяла България. Пред наркоопа е наредено ядене, пиене, всичко. После, поздравления към селото, танци, песни, оркестър имаше, жива музика Пък що хора се изиграха! До сутринта музиката не спря. Народът е жаден за тези неща. Пък и на нас, родопчани, то си ни е вътре в кръвта! И тия деца, резидентите, те бяха тука всичките и много помагаха. Такива бяха пъргави, чевръсти, искат всичко да направят."

"И, чакай да ти кажа – като изпекоха първия хляб, ей тука на тая ограда дойдоха Миро и Дени и донесоха на баща ми, защото той беше най-възрастният жител и защото навремето той и на чичо Митко баща му са били пекарите на селото. Дядо Нотьо, викат, това е първият хляб, на тебе го даваме! Направо сълзите ми текат. Още топъл-топъл, пари. И толкова ни се угоди, толкова сполучливо излезнал, че заводският хляб, дето го бяха докарали от Лъки, така си и остана в кашоните. И по едно време, както има приветствия от кмета и така нататък, изведнъж и резидентите излязоха – да връчат грамота, да остане нещо от тях за Джурково. Аз не знаех, никой не ме предупреди. И като се разтреперих оле! Изневиделица излезнах и им благодарих. Не може да си представите, аз да държа реч. Казах им колко ще ни липсват, благодарих им за хубавите моменти, които сме изживели заедно, че ни подмладиха, че такова просто каквото ми е дошло на момента. После ми ръкопляскаха всички, викат, браво, как се сети!"

Почетната грамота от "Резиденция Баба" и до днес стои в малката беседка на центъра, където спират туристите по местната екопътека. Джурковчани нарочно не я окачват в кметството, защото там не всеки ще влезе да я види. Пък и когато вали, те тук, в беседката, си пият кафето.
На сутринта след събора Дени и Мики трябва да си вземат довиждане с Джурково. После ще се видят с бабите още няколко пъти за бързо. Минават през селата да съберат техните ръкоплетки, гривни, гердани, торбички за хляб, за да ги продават по летните фестивали и да ги зарадват със събраните левчета. Междувременно ще се завърти колелото и на първия голям проект, родил се по време на резиденцията в Дряново – "Дряновските баби".

Ние срещаме Дени и Мики в скайп половин година след техния месец на село, двамата са вече в Германия. От разстоянието на времето, някои неща се виждат по-ясно. "При нас всъщност хлябът не беше най-големият успех. Мисля си, че се случи нещо по-важно и по-голямо," казва Мики. "Те се почувстваха много живи, дори само от това, че задавахме въпроси, на които не са отговаряли от десетки години. Само заради това, че се интересувахме от тях."

"Доколкото разбрах, техните собствени внуци са започнали също много повече да се интересуват от историите на своите баби," продължава Дени. "Някак естествено се получи верижна реакция и това според мен е един от най-силните моменти на целия проект "Резиденция Баба" – че ние всъщност събудихме интереса у най-близките им хора, да открият своите баби, да не ги приемат като даденост и като хора, които готвят и ги посрещат събота и неделя. А като хора, от които те могат да черпят знание и мъдрост. За мен това е изключително ценно, защото колкото повече такива млади хора има, толкова повече наследството ще се предаде и съхрани. Не само фолклорът, а всички най-фини нюанси на тяхното ежедневие, на тяхната история. И ако в момента техните внуци не го забележат това, няма кой. Дори най-големите изследователи не биха могли да го направят – те не са там всеки ден. И съм щастлива, че видях как внуците на нашите баби се събуждат за тях."

Тук чичо Митко ще намигне дяволито и ще съобщи единствената си критика към "Резиденция Баба": "Абе да не пращат резиденти на лято, ами пролетно време за копане и есенно време за вадене на картофите!"

Абсолютно, работи се по въпроса. "Фабрика за идеи" сформира самостоятелна доброволческа мрежа към "Резиденция Баба", в която можеш да се включиш и да организираш лично акция за подпомагане на жителите на всяко село, което познаваш добре. Кодовото име е Баба-мрежа.

Новите резиденти също ще се броят наесен, чакай знак от "Фабрика за идеи" или следи на
TimeHeroes.org.

Текстът е предоставен на редакцията на "Дневник" от екипа на TimeHeroes.org.

Всичко, което трябва да знаете за: